Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (4)

4

Декър седеше на леглото в единствената си стая с размерите на затворническа килия. Срещаше се с клиентите си в ресторанта на „Резидънс Ин“, тъй като месечната му такса включваше и закуска на шведска маса. Хотелът определено губеше пари от тази договорка. Декър препълваше по няколко чинии, които отнасяше на масата си. И загребваше така, сякаш в ръцете му имаше не вилица, а лопата.

Получи чека си от служител на господин Маркс. Приятел от полицията го бе препоръчал на богаташа като човек, който може да решава деликатните проблеми, свързани с празноглавата му дъщеря, която постоянно се влюбваше във възможно най-неподходящите мъже. Декър никога не се бе срещал със самия Маркс, само с негови представители. Нямаше нищо против; съмняваше се, че милионерът ще му позволи да изцапа скъпите му мебели. Затова се срещна в бара на хотела с двама млади натегачи с костюми за по хиляда долара, които отказаха дори да опитат кафето. Вероятно пиеха само двойно еспресо, приготвено от бариста, обслужващ лъскава кафемашина. По израженията им съдеше, че са изпълнени с чувство на превъзходство. За срещата си с тях бе облякъл най-хубавата си риза, тоест — другата.

Татко Маркс му бе отпуснал бюджет от сто хиляди долара, за да се отърве от измамника, впил се като кърлеж в кожата на дъщеря му. След като проучи Слик, Декър заяви, че ще реши въпроса за доста по-малка сума. И бе удържал на думата си. Цената всъщност се оказа еднопосочен самолетен билет. Нищожна сума за богаташа.

Някой друг би го наградил с бонус в размер на поне няколко процента от спестената сума, но не и татко Маркс. Той се бе вкопчил в буквата на техния договор и Декър трябваше да се задоволи с почасовата си тарифа. Не се оплакваше, тъй като я бе надул специално за случая. Но нямаше да откаже някой и друг процент. Вероятно така богатите оставаха богати. От друга страна, заслужаваше си да изпита удоволствието да измами измамник. Освен това предположи, че само след няколко месеца Джени Маркс ще изпадне в същата ситуация и татко Маркс ще го потърси отново. Тогава може би щеше да сключи с него постоянен договор.

Той излезе от стаята и тръгна към ресторанта, който се намираше вдясно от фоайето. Беше рано и тук все още нямаше никой, освен осемдесетгодишната Джун, която се наслаждаваше на златните си години, като подреждаше шведската маса. Сега трупаше в огромно плато мазни пържени картофи.

След като препълни с храна една чиния, Декър се настани на обичайната си маса.

Тъкмо бе поднесъл вилицата към устата си, когато я видя да влиза.

Жената беше на четирийсет и две, колкото него, макар че изглеждаше по-възрастна. Това се дължеше на работата й — същата, каквато и той вършеше преди време. Тя се бе отразила по еднакъв начин и на двамата.

Декър сведе поглед, остави вилицата и посоли всичко в чинията си. Четири пъти. Включително палачинките. Надяваше се тя да не търси него и да не го заговори.

— Здрасти, Еймъс.

Е, явно няма да се получи.

Декър налапа солидно количество бъркани яйца, бекон и кетчуп. Задъвка с отворена уста с надеждата гледката да я накара да направи обратен завой и да се върне там, от, където бе дошла.

Жената обаче седна насреща му. Масата бе малка, но и тя не се отличаваше с внушителен ръст. За разлика от него. Той беше огромен.

— Как си? — попита го.

Декър напъха още храна в устата си и премлясна шумно. Дори не вдигна поглед. Защо да го прави? Тя едва ли можеше да му каже нещо, което би желал да чуе.

— Мога да почакам, щом искаш да играеш по този начин — каза жената. — Разполагам с цялото време на света.

Едва сега я погледна. Беше слаба като вейка заради цигарите и дъвките, с които заместваше храната и напитките. Вероятно Декър изяждаше повече храна на закуска, отколкото тя за цял месец.

Косата й беше руса със сребристи оттенъци, а лицето й — вече набръчкано и осеяно с петна. Носът й бе леко крив в резултат от сблъсъка с побеснял пияница по времето, когато беше патрулен полицай. Дребната й заострена брадичка изглеждаше още по-малка заради непропорционално голямата уста с неравни, пожълтели от никотин зъби.

Не беше хубава. Човек определено не би я запомнил заради външността й. А заради това, че бе първата жена полицейски инспектор в Бърлингтън. И бе останала единствената, доколкото Декър знаеше. Навремето тя бе негова партньорка. Двамата бяха извършили заедно повече арести, довели до осъдителни присъди, от всяка друга двойка ченгета в историята на полицейското управление.

Част от колегите им смятаха, че това е страхотно постижение. Други го намираха за кариеризъм. Един от съперниците им в отдела ги наричаше Старски и Хъч. Декър нямаше представа кой от двамата е той — блондинът или брюнетът.

— Здравей, Мери Сюзън Ланкастър — каза той, защото не можеше повече да се прави на ударен.

Тя се усмихна, пресегна се и го мушна с пръст в рамото. Той трепна леко и се отдръпна, но тя като че ли не забеляза.

— Нямах представа, че знаеш второто ми име.

Декър сведе поглед към храната. Бе изчерпал репликите си за този разговор.

Тя го огледа внимателно и стигна до извода, че всички слухове за това как Декър е ударил дъното отговарят на истината.

— Няма да те питам как си, Еймъс. Виждам, че не ти е било лесно.

— Живея тук, а не в кашон — отвърна той.

Тя се сепна.

— Извинявай. Нямах това предвид.

— Трябва ли ти нещо? — попита Декър. — Защото имам работа.

Ланкастър кимна.

— Сигурна съм. Дойдох да поприказваме.

— С кого си говорила?

— Искаш да кажеш, как те открих тук ли?

Погледът му й подсказа, че се интересува именно от това.

— Чрез приятел на приятел.

— Не знаех, че имаш толкова много приятели — отвърна Декър.

Забележката му не бе забавна и той, естествено, остана сериозен. Тя обаче се подсмихна, макар и с усилие, в опит да разчупи леда. Но в следващия момент осъзна, че се държи глупаво.

— Освен това съм ченге. Мога да открия едно друго. А и Бърлингтън не е чак толкова голям. Не е Ню Йорк или Лос Анджелис.

Декър премлясна, погълна нова порция храна и насочи мислите си към разноцветните цифри и часовника в главата си.

Тя като че ли усети, че той се затваря в себе си.

— Съжалявам за всичко, което преживя. Изгуби много, Еймъс. Не го заслужаваше… никой не го заслужава.

Той я измери с поглед, който не издаваше никаква емоция. Не, определено нямаше да привлече вниманието му със съчувствени приказки. Никога не бе търсил съчувствие просто защото съзнанието му не регистрираше подобна емоция. Вече не. Можеше да проявява загриженост. Бе проявявал загриженост и любов към своето семейство. Но бе загърбил съчувствието, както и още по-досадния му братовчед — съпричастието.

Вероятно доловила, че скоро изобщо няма да я слуша, тя побърза да добави:

— Дойдох да ти кажа нещо.

Декър я огледа, не се сдържа и отбеляза:

— Отслабнала си. Два-три килограма, които не можеш да си позволиш да загубиш. И вероятно страдаш от недостиг на витамин Д.

— Защо реши така?

— Когато влезе, вървеше малко сковано. Болките в костите са класически симптом — отвърна той и посочи челото й. — Навън е студено, но по челото ти са избили капчици пот. Още един характерен симптом. Кръстоса краката си поне пет пъти за краткото време, откакто си тук. Имаш проблеми с пикочния мехур. Още един симптом.

Ланкастър се намръщи при този твърде личен коментар.

— Ти да не си се записал в медицинския факултет? — попита го тя.

— Прочетох една статия преди четири години, докато чаках пред зъболекарския кабинет.

Бившата му партньорка изтри потта от челото си.

— Предполагам, че организмът ми не получава достатъчно слънчеви лъчи.

— И пушиш като комин, което също не ти се отразява добре. Опитай с хранителни добавки. Липсата на витамин Д води до неприятни изменения. И откажи цигарите. Пробвай с никотинови лепенки. — Огледа я отново и забеляза нещо, което му бе направило впечатление още когато Ланкастър дойде на масата му. — Освен това имаш тремор на лявата ръка.

Тя я притисна с дясната и се намръщи.

— Сигурно е от нерви.

— Но ти стреляш с лявата ръка. Затова най-добре иди на преглед.

Ланкастър сведе поглед към леката издутина на якето, отдясно на колана, където беше кобурът с пистолета й. Усмихна се и отвърна:

— Ще продължиш ли да ми пробутваш догадки в стил Шерлок Холмс? Или ще ми прегледаш коленете? Пръстите? Ще ми кажеш какво съм закусвала?

Той отпи голяма глътка кафе.

— Просто иди и се прегледай. Може да се окаже нещо друго. Повече от тремор. Доста сериозни болести започват със симптоми, които засягат ръцете и очите. Това е като система за ранно предупреждение, като канарчетата в мините за въглища едно време. Следващия месец управлението провежда изпит по стрелба. Съмнявам се, че ще го изкараш, ако ръката ти продължава да трепери.

Усмивката й се стопи.

— Не се бях замисляла за това. Ще се прегледам, Еймъс, благодаря ти.

Той погледна към чинията си и въздъхна дълбоко. Беше приключил. Нямаше търпение бившата му партньорка да си тръгне. Затвори очи. Можеше да заспи и на масата.

Тя заопипва едно копче на якето си. Погледна го няколко пъти. Явно се подготвяше да му съобщи същинската причина за появата си.

— Извършихме арест, Еймъс. По твоя случай.

Еймъс Декър отвори очи. И дори престана да мига.