Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (35)

35

Работилницата в гимназията.

Тази учебна година нямаше да има занятия по трудово, защото учителят бе напуснал.

Декър се запита дали има и друга причина убиецът да дойде тук, освен подземния проход. Влезе в склада, огледа купчините непотребни вещи и материали, останали от стари училищни проекти. Оприличи ги на кости от динозаври, които очакват палеонтолозите да започнат разкопки и да ги открият.

Е, той възнамеряваше да започне разкопки.

Захвана се с върха на първата купчина и стигна до дъното й.

Не откри нищо полезно. Слезе по стъпалата до площадката с фалшивата стена от балсово дърво. Стрелецът бе отместил встрани купчината боклуци, която бе стояла там.

Не се наложи да рови прекалено дълго в нея.

Извади някакъв предмет и го вдигна.

Необичайна конструкция от стоманена мрежа и кожа с пълнеж от вата. Бивш футболист като него мигом позна какво е това.

Раменни подложки. И не само. Защитното приспособление стигаше чак до кръста и увеличаваше размера на гръдния кош. По него имаше кожени ремъци със закопчалки. Наподобяваше умалена версия на онова прочуто средновековно средство за инквизиция, известно като Желязната девица, и можеше да направи един по-слаб човек два пъти по-едър.

Той отвори приспособлението и се опита да го надене върху торса си. То обаче бе почти с неговите размери, затова не му стана. Но щеше да стане на някой по-дребен. И мигом да го превърне в гигант. Декър се възхити на гъвкавата стоманена мрежа, на пластичните подплънки и лесно откопчаващите се ремъци, които придържаха цялата конструкция. Разбира се, че тази броня трябваше да е удобна, нали убиецът трябваше да се придвижва и да стреля, докато я носи. С нея човек, тежащ шейсетина килограма, можеше да заприлича на стокилограмов здравеняк.

В следващите купчини боклук откри подплънки за крака, които добавяха необходимия обем и тегло на долната половина на тялото, за да бъде тя съразмерна с горната.

Добре, това решаваше въпроса с обема. Оставаше обаче проблемът с височината.

Декър продължи да рови.

Откри го между две стари лампи и маса от дънер на дърво.

Вдигна го и го огледа. Ботуш с висока платформа. Той би увеличил с девет-десет сантиметра ръста на онзи, който го обуе. Токовете със същата височина биха ограничили подвижността. Сравни ботуша с обувката си. Оказа се доста по-малък. Най-много четирийсет и втори номер.

Няколко секунди по-късно намери и другия ботуш.

Остави ги на земята. Макар да не можеше да напъха краката си в тях, можеше да стъпи отгоре им.

И от един и деветдесет и шест стана към два и пет.

Съмняваше се, че убиецът е донесъл всичко това по време на театралното представление, скрил го е в стола и после го е помъкнал през подземното скривалище. Просто не му се бе наложило да го прави. Можеше да се промъкне тук по всяко време и да го остави.

Декър откри найлонова торба за отпадъци и напъха всичко в нея.

Добре, това решаваше въпроса с размера на следите в прахта и обясняваше как убиецът се е промъкнал през вратата на склада, без да трябва да отмества купчината стари климатици. Очевидно бе доста по-слаб, може би като Ланкастър, която спокойно се провря през тесния отвор. Слаб като сервитьорката. Тя също би успяла да мине през отвора.

Мислите на Декър се насочиха към камерата при задния вход на училището. Тя показваше тялото на убиеца само от кръста нагоре. Не бе искал обективът да заснеме ботушите с платформа. Що се отнасяше до свидетелствата на очевидците, той не се бе притеснявал от тях. Оцелелите едва ли биха си направили труда да гледат с какво е обут, не и когато стреля по тях.

Позвъни на Ланкастър и й съобщи какво е намерил.

След като на няколко пъти възкликна: „Мили боже!“, партньорката му обеща да пристигне до десет минути, за да вземе уликите.

Декър седна на една работна маса, разположена насред работилницата, и се огледа. Искаше да подреди всичко в главата си, да намери мястото на всяко парченце от пъзела и да преброи колко дупки за запълване са останали.

И така, убиецът влиза в училището по време на представлението и се скрива във фризера на стола. На сутринта излиза и използва подземния проход, за да стигне незабелязан до задната част на сградата. Вече си е уговорил среща с Деби Уотсън в кабинета по трудово. Там я удря, след което се преоблича и въоръжава. Издърпва Деби от работилницата и я подпира на вратата на шкафчето. После минава пред камерата и на връщане я застрелва. След което продължава да убива — от задната част на училището към предната. А после отново влиза в скривалището през стола. Това обясняваше втория чифт следи. Захвърля сред купчините боклуци дегизировката си и се измъква през прохода към старата военна база, за който е научил от Деби.

Добре, ако събитията наистина се бяха развили в тази последователност, оставаше един много важен въпрос.

Защо „Мансфийлд“? Защо точно това училище?

Имаше идея.

Той бе учил тук. И след като убиецът проявяваше толкова лично отношение към него, нормално бе да проучи местата, върху които бе оставил своя отпечатък.

Слезе от масата и тръгна по коридора.

Училищните занятия бяха отменени, говореше се, че учениците ще бъдат прехвърлени в други гимназии поне до края на първия срок. По време на ваканцията градската управа щеше да вземе решение какво да прави по-нататък.

Декър се ужасяваше от мисълта, че децата могат да се върнат някога тук.

Част от него искаше сградата да бъде съборена и на мястото й да се появи някакъв мемориал в памет на жертвите.

Друга част от него обаче не искаше да достави на мръсниците удоволствието да принудят града да предприеме такава драстична стъпка. Това бе равносилно на отстъпление пред терористи.

Влезе във физкултурния салон и се запъти към голямата витрина до едната стена. В нея бяха изложени всички купи, медали и отличия, спечелени от „Мансфийлд“ през годините. Бяха подредени в хронологичен ред, затова Декър лесно откри онова, което търсеше.

Само че то не беше тук.

Всяка награда, която бе спечелил, всяка купа, която носеше името му — а те бяха десетина, — беше изчезнала. Провери отново. И отново. Нямаше ги.

Подпря се на витрината и притисна длан към устата си.

Някой бе влязъл и избил куп хора тук, в гимназията. Масовият убиец го бе направил заради него. Заради Еймъс Декър.

Същата мотивация като при убийството на семейството му.

Изведнъж изпита чувството, че Дуейн Льокроа го връхлита отново.

Телефонът му иззвъня. Реши, че е Ланкастър.

Не беше. Оказа се Богарт.

— Декър, открихме нещо в уличката, където са нападнали Нора Лафърти. Беше прав. Намерихме полицейска униформа.

Декър почувства, че това не е всичко. Напрегнатият глас на агента му подсказа, че има още нещо.

— Какво още?

— Униформата е автентична. Стандартната полицейска униформа на управлението в Бърлингтън.

— И?

— Върху униформата е изписано името на притежателя й.

— Всяка униформа носи името на притежателя си. Кое е то?

Декър вече знаеше отговора.

— Твоето — отвърна Богарт.