Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (49)

49

Декър седеше на леглото в стаята си в „Резидънс Ин“. В ръката си държеше пистолет. Хубаво, надеждно оръжие.

Носеше го, докато беше полицейски инспектор, взе го със себе си и в цивилния живот. Това беше пистолетът, който първо бе пъхнал в устата си, а после бе опрял и слепоочието си, вперил поглед в мъртвата си дъщеря.

В онази нощ не бе натиснал спусъка, макар още да не знаеше защо не го направи. Съвършената памет не върви в комплект със съвършен ум или верни и непоколебими решения. Понякога съвършенството се появява само от едната страна на уравнението, а другата остава пълна с недостатъци и грешки. Нищо чудно природата да постигаше баланс именно по този начин.

Каквато и да бе причината, той не се бе самоубил в онази нощ. Сега обаче настъпваше нова нощ, нали?

Издърпа затвора и чу патронът да влиза плавно в цевта. Свали предпазителя и опря пистолета в дясното си слепоочие.

Събери кураж. Не бъди страхливец, братле. Сложи край на всичко това.

Декър смяташе, че самоубийството е проява и на смелост, и на страх. Дали разполагаше и с двете в достатъчна степен? Или не му достигаше нито едното, нито другото?

Затвори очи. Пъхна пръст в скобата на спусъка. Достатъчно бе да упражни натиск от един-два килограма и всичко щеше да приключи. Разстоянието между пръста и спусъкът бе най-краткото разстояние на света.

Направи опит да проясни мислите си, да се отпусне и да прогони от съзнанието си всичко, което го задържаше на този свят. Едва ли бе много. Какво му бе останало всъщност?

В главата му изникна първо, образът на Моли, а после и на Каси. Два фрагмента от паметта, които никога нямаше да прогони, дори да намереше начин да изтрие всички други спомени. Вкопчи се в тях. Виртуалният му рекордер застина на място.

Почукване на вратата го накара да отвори очи. Но не помръдна.

Почукването се повтори.

— Еймъс? Еймъс, знам, че си там. Моля те, отвори!

Образите на Каси и Моли се задържаха само още секунда, после изчезнаха и на тяхно място се появиха други.

Декър стана и отвори вратата.

На прага стоеше капитан Милър. Бе вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа, а върху обувките си бе нахлузил стари галоши.

— Искам да говоря с теб — каза Милър. — Веднага.

Не дочака покана. Мина покрай Декър и влезе в тясната хотелска стая. Погледът му се плъзна по пистолета на леглото, където го бе оставил Декър. Милър го изгледа строго.

— Направиш ли го, те печелят.

Той взе пистолета, върна предпазителя на място и го остави на бюрото до стената, преди да седне на края на леглото.

Декър затвори вратата и седна на стола срещу него.

— Ти си единственият, който може да ги пипне — продължи Милър. — Елиминират ли те, ще разполагат със свободата да правят каквото си пожелаят.

— Ако целта им е да ме накажат, да ме унищожат, няма да продължат с убийствата, щом я постигнат.

— Но само докато намерят някой друг, който ги е засегнал по някакъв начин. Освен това не можем да позволим на тези мръсници да се измъкнат след толкова убийства. Няма да го допусна. Не мисля, че и ти би го допуснал.

Декър погледна първо пистолета, после Милър, който продължи:

— Не можем да върнем жертвите. Единственото, което можем да направим, е да заловим убийците и да се погрижим никога повече да не наранят, когото и да било. Това е. Може да не звучи като кой знае какво постижение, но е максималното, което можем да постигнем в цивилизования свят.

— Цивилизован свят?

— В който винаги има места, които не са чак толкова цивилизовани.

Декър се размърда на стола и насочи мислите си в нова посока.

— Кой подаде сигнала за дома на Ланкастър?

— Ърл. Придружавал Санди на някакво училищно мероприятие. Прибрали се чак към десет и половина. Тогава намерили… онези неща и позвънили на деветстотин и единайсет.

— Някой да е видял или чул нещо?

— Още проверяваме, засега без резултат. Било е тъмно, а времето — лошо. Лесно е можело да се промъкнат незабелязано. Явно са донесли куклите сгънати и са ги надули набързо. — Милър потри чело. — Слава богу, че не са го направили наистина.

— Което е озадачаващо, защото убийствата не са проблем за тях.

Милър кимна замислен.

— Знаеш ли, имам чувството, че тези гадове могат да стават невидими.

— Не невидими, а безобидни.

— Какво имаш предвид? — попита капитанът.

— Не излъчват заплаха. Сливат се с околната среда. Изглеждат толкова обикновено, че никой не им обръща внимание, макар да са там. Хората не ги запомнят и това ги прави невидими.

— Един от тях се е облякъл като полицай, за да издебне Лафърти.

— Полицаите привличат внимание. Затова са го направили само веднъж. Използвали са униформата, за да отвлекат Лафърти. Не, те притежават умението да се слеят с квартала, с обстановката…

— Добре, до час трябва да имаме резултати от разпитите на съседите. Защо не дойдеш в участъка да ги прегледаме заедно?

Декър изгледа бившия си началник.

— Толкова ли е спешно?

Милър се надигна от леглото.

— Еймъс, ти си голям човек. Решиш ли да се самоубиеш, ще го направиш. Нищо не може да те спре. Но докато си жив и здрав, предпочитам да се възползвам от уменията ти. Затова да вървим в участъка и да видим какво ни очаква там.

Той се обърна и тръгна към вратата. Декър не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути, после стана, взе пистолета, пусна го в джоба на палтото си и последва капитана.