Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Memory Man, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция
- sqnka (2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- VeGan (2019)
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Абсолютна памет
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-407-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1195
История
- — Добавяне
29
Когато Ланкастър отиде в библиотеката, за да съобщи на колегите си за откритието, което бяха направили, Декър отново слезе в тунела.
И така, ако убиецът не се бе върнал по обратния път, за да избяга през страничната врата на училищния стол или през предния вход, където все някой щеше да го види, къде се бе дянал? Полицията бе претърсила цялата сграда, включително неизползваните горни етажи, но не бе открила нищо. Разбира се, ченгетата нямаха представа за съществуването на подземния тунел, затова не го бяха проверили. Но Декър и Ланкастър видяха, че там няма никой. Убиецът се бе спуснал по стълбите от склада на работилницата и… къде беше отишъл?
Декър освети с фенерчето площадката в подножието на стълбите.
На нея нямаше прахоляк и затова следите от стъпки свършваха на последното стъпало.
Отново огледа мястото. Защо навсякъде имаше прах, а само тук — не? Да не би някой да бе почиствал? Ако беше така, защо?
Можеше да се сети само за едно нещо. Беше го чул преди малко.
От Бет Уотсън.
Бет събираше багажа си и се канеше да напусне мъжа си. Дядото на съпруга й бе разказвал за тунела. И тя бе споменала пред тях един факт, който бе научила от него.
Не било построено заедно със сградата. Добавили го по-късно.
Декър пристъпи към стената вдясно и я почука на няколко места с фенерчето си.
Нищо.
Стори същото и отляво.
Този път имаше резултат.
Тесен процеп на мястото, където се срещаха стената и стълбището. Заби пръсти в процепа и дръпна. Стената се оказа фалшива като онази в стола и се повдигна лесно и безшумно. Явно замаскираният изход бе използван съвсем наскоро.
Декър надзърна в дългия, потънал в мрак коридор.
Тук въздухът също бе застоял и вмирисан на плесен. Но не прекалено, което означаваше, че отнякъде прониква свеж въздух. Навлезе в тунела и освети мръсния бетонен под. Забеляза следи от обувки, отново четирийсет и втори номер или там някъде. Засне ги с мобилния си телефон.
Спря, когато видя нова врата. На стената до нея бяха подпрени талашитени плоскости, от които стърчаха пирони. Бяха използвани, за да затворят този край на прохода, но някой ги бе свалил.
Убиецът.
Декър извади пистолета си, постави длан върху вратата и натисна. Тя се отвори и той освети тунела пред себе си. Някъде капеше вода. Чу леко и забързано топуркане по бетона, най-вероятно от бягащи плъхове, чу и ударите на собственото си сърце.
При цялата си смелост — защото без нея нямаше да стане полицай — Декър изпитваше и страх. Ако не притежава достатъчно здрав разум и не осъзнава собствената си уязвимост и смъртност, и най-смелият полицай не оцелява дълго.
Той пристъпи напред. Коридорът продължаваше трийсетина метра, преди да завърши в основата на поредното стълбище. Декър изкачи стъпалата колкото се може по-безшумно. На горната площадка го очакваше нова врата. Беше заключена. Извади шперцовете си, но не успя да я отвори.
Натисна с рамо, като вложи цялата сила на сто и петдесет килограмовото си тяло.
Сега вече успя.
Озова се в полумрак и се огледа. Намираше се в огромно хале с високо разположени прозорци. Тук миришеше на моторно масло и грес. Видя стари армейски джипове и камиони.
Превозни средства, които армията бе изоставила. Защото Декър се намираше в една от сградите на отдавна затворената военна база „Макдоналд“.
Интересно. Проход, който свързва училището с военната база?
Колкото повече разсъждаваше върху това обаче, толкова по-логично му се струваше. Родителите на голяма част от учениците в „Мансфийлд“ бяха работили в базата. Кое място бе по-подходящо за децата в случай на криза — противоатомното скривалище под гимназията или военната база, където бяха и техните родители? Или пък скривалището бе проектирано да побере и персонала на базата, и учениците? Каквато и да бе истината, тя нямаше значение в случая. Важното бе, че всички бяха забравили за подземните тунели. Те най-вероятно никога не бяха използвани. Освен наскоро, поправи се той.
Убиецът бе избягал оттук, в това не можеше да има съмнение. Базата бе прекалено голяма, за да бъде претърсена както трябва. Нямаше свидетели, които да видят каквото и да било. Всичко тънеше в руини и единствено телената ограда, обрасла в лиани и храсти, ограждаше периметъра. Човек лесно можеше да се промъкне незабелязано.
Декър освети пода и видя празни кутийки от бира и бутилки твърд алкохол, опаковки от презервативи и угарки. Това място бе истински кошмар за криминолозите.
Вероятно щяха да намерят стотици ДНК проби, повечето от които на скучаещи тийнейджъри, дошли тук в търсене на секс, алкохол и — лъчът на фенерчето освети празна спринцовка — на по-силни усещания.
Съмняваше се обаче, че някой от тях е подозирал за съществуването на подземния проход, свързващ военната база с училището.
Дори да бяха проучвали мястото, хлапетата вероятно се бяха натъкнали на заключена врата. Ако все пак бяха успели да я отворят, бяха видели стена. Край на проучването. Освен това, вероятно идваха тук само през лятото. А сега наближаваше зима, мястото не се отопляваше и бе доста студено. Когато е планирал престъплението, стрелецът не се е притеснявал, че може да се натъкне на група тийнейджъри, които се наливат с алкохол.
Обиколи халето, но не откри нищо и никого.
Извади телефона си и набра дома на семейство Уотсън. Обади се Джордж. Декър го попита дали Бет вече си е тръгнала.
— Ало? Кой е? — Уотсън вече не заваляше думите. Явно сънят му бе помогнал да изтрезнее.
— Господин Уотсън, обажда се детектив Декър.
— Какво искате? — попита го раздразнено Джордж.
— Само един бърз въпрос. Интересува ме дали Деби е оставала в училище след края на занятията. Или дали е идвала по-рано, доста преди часовете?
— Откъде знаете това? Откъде, по дяволите, знаете толкова много за моето семейство?
— Просто догадка. Все пак съм детектив. Това ми е работата. А и съпругата ви спомена, че е прекарвала повече време у дома, отколкото Деби. Затова предположих, че е правила нещо в училище. Какво точно е правила?
— Членуваше в разни клубове и кръжоци. Имаха сбирки. Понякога се прибираше късно. Обикновено си идваше по тъмно. Защо питате? Важно ли е?
— Може да се окаже важно. Благодаря.
Декър затвори. Знаеше, че Деби Уотсън не е ходила на никакви сбирки. Усамотявала се е с Исус в тяхното тайно местенце.
Позвъни на Ланкастър и я уведоми какво е открил.
Прибра телефона, седна на един стар варел за бензин и зачака със затворени очи. Предполагаше, че едва ли ще му се наложи да чака дълго. Нали бе оставил вратата отворена.
Чу стъпките им. Можеше да отвори очи, ако принадлежаха на един човек. Но те бяха десетки. Затова остана със затворени очи. Убийците обикновено идваха сами, не бяха придружавани от цели армии.
Отвори очи и видя специален агент Богарт.
— Още едно логично заключение? — попита федералното ченге.
— Още едно логично заключение — отвърна Декър.
Зад гърба на Богарт се появи многобройна група агенти на ФБР и ченгета от Бърлингтън. Ланкастър пристъпи напред и каза:
— Обадих се на Мак. Идва насам.
Декър кимна.
— Как открихте всичко това? — попита Богарт.
Той му изложи кратка версия на своите размисли и заключения.
— Ако бяхте споделили с нас разговора си с Бет Уотсън, може би щяхме да ви помогнем за това. — Богарт посочи наоколо. — Може би щяхме да го открием по-рано.
— Може би.
Богарт нареди на хората си да претърсят халето и района около него, след което придърпа стара дървена пейка и седна до Декър. Ланкастър се навърташе около тях.
— Значи убиецът се е сприятелил с Деби Уотсън, разбрал е за този проход и го е използвал, за да избяга, така ли? — попита агентът.
— Използвал го е, за да проникне в училището и за да избяга. Благодарение на тунела е можел да идва и да си отива, когато си поиска. Прелъстил е Деби. Той е зрял мъж, а тя — тийнейджърка, която лесно се впечатлява, а и семейството й не от най-свестните. Вероятно са си уговаряли срещи, за които никой не е знаел. Явно се е чувствала много специална.
— Ще се свържем с армията и ще поискаме цялата информация за базата.
— Желая ви успех!
— Изненадан съм, че никой не е знаел за прохода — отбеляза Богарт. — Освен семейство Уотсън.
— Базата е построена през четирийсет и шеста или там някъде, което означава, че повечето хора, ангажирани в строителството й, отдавна са мъртви. Съмнявам се, че са споделили с децата си, вероятно единствено ръководството на училището е знаело за съществуването на тунелите. Възможно е никога да не са ги използвали. Възможно е никога да не са провеждали аварийно учение в бомбоубежището. Дори да са го направили, учениците от онези години също са доста възрастни вече. А военните, които са служили в базата, са били прехвърлени на други места.
Ланкастър добави:
— И да са останали хора, които знаят за тунелите, съмнявам се, че би им хрумнала възможността някой убиец да ги използва, за да влиза и излиза от училището. Вероятно смятат, че входовете отдавна са зазидани. Хората са убедени, че след стрелбата убиецът просто се е измъкнал някак си.
Богарт кимна.
— От тук би могъл да проникне много по-лесно в училището. Той обаче се е крил в стола и е кръстосвал напред-назад из сградата. Защо?
— Нямам представа — отвърна Декър. — Отначало решихме, че се е нуждаел от време, за да свали фалшивата стена към тунела откъм училищния стол. Сега обаче съм убеден, че е идвал тук доста често, което означава, че е могъл да проникне в училището по всяко време. С две думи, нямам представа защо се е крил в стола.
— Мислех, че знаете всички отговори.
— В такъв случай грешите.
Богарт го изгледа замислен.
— Наистина не забравяте нищо, нали? — Декър не отвърна на погледа му. Богарт се помести по-близо до него и каза тихо, за да не чуе никой друг: — Как сте устроен, Декър? Какво е онова нещо в главата ви, което ви позволява да правите онова, което правите?
Декър се престори, че не го е чул.
— Винаги ли се самоизключвате, когато някой се опитва да подхване разговор с вас?
— Социалните ми умения не са от най-добрите — отвърна Декър. — Казах ви го вече.
— Но можете едновременно да вървите и да дъвчете дъвка. Следователно, ако притежавате някакви по-специални умствени способности, те не са се отразили на умението ви да функционирате и да общувате.
Сега вече Декър го погледна.
— Защо го казвате?
— По-големият ми брат е аутист. Брилянтен ум в своята област. Но не може да общува с хора. Не е в състояние да проведе дори най-обикновен разговор, освен да изломоти няколко думи. В същото време е високо функционален и може да работи.
— В каква област?
— Физиката. И по-точно, субатомните частици. Може да анализира по цели дни разните му там кварки, лептони и бозони, но забравя да се храни и няма представа как да си резервира самолетен билет или да си плати сметката за тока.
Декър кимна и промърмори:
— Разбирам.
— Вие обаче се справяте добре.
— Всичко е относително, специален агент Богарт.
— По рождение ли сте такъв?
— От по-късно — отвърна пестеливо Декър. — Което обяснява защо мога едновременно да вървя и да дъвча дъвка — добави той с напрегнат глас, преди да отмести поглед.
Богарт кимна.
— Не ви се говори за това, нали?
— А на вас щеше ли да ви се говори?
Богарт изтри длани в панталона си.
— Трябва да пипнем този тип. Разполагаме с едно нещо, което още не сме оповестили.
Декър го погледна и каза:
— Личното му отношение към мен.
Богарт кимна.
— Изпратил ви е две съобщения. Едното кодирано, другото не. Поел е риск. Трябвало да е се върне в къщата, в която е убил семейството ви, за да напише едното от тях. Можело е някой да го види. После е отишъл в дома на Деби. Отново е поел риска някой да го види. Вярно, че по дефиниция всеки убиец поема риск. Но, както сам казахте, всичко е относително. Убиец като този не иска да бъде разкрит. Затова полага усилия да минимизира риска. В същото време желанието му за комуникация надделява. Това е важно. Защото ме навежда на мисълта, че между вас има някаква връзка. И тази връзка е много силна, много дълбока.
Декър впери поглед в агента.
— Работите в Куонтико, нали? В ЕПА?
— Да, в Екипа за поведенчески анализ. Аз съм от хората, които киното и телевизията нарича профайлъри. И съм доста добър.
— Но във ФБР няма профайлъри.
— Формално погледнато, не. Официално се водим анализатори. Понякога се оказваме прави, друг път грешим. Някои казват, че съставянето на психологически профили е лишено от емпирично потвърждение, и може би са прави. Аз обаче пет пари не давам за това. Интересувам се единствено от възможността да пипна лошите, преди да са успели да наранят още някого. За целта използвам всички инструменти, с които разполагам. — Взря се в Декър и добави: — Смятам, че вие сте такъв инструмент.
— Какво по-точно означава това?
— Означава, че искам да работите в по-тясно сътрудничество с нас. Заедно можем да успеем да извършим пробив.
Декър погледна към Ланкастър, която несъмнено бе чула разговора им, после стана и каза:
— Вече имам партньорка. Но открием ли нещо, веднага ще ви уведомим.
Той тръгна към изхода. Ланкастър изчака няколко секунди, удостои Богарт с бегла усмивка и забърза след него.
Специален агент Богарт остана на пейката, загледан след тях.