Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (7)

7

Декър отвори очи, когато чу суматохата от другата страна на улицата. Отваряха се врати. Автомобилни гуми свистяха при бързото потегляне, виеха сирени. Разнасяха се викове, чуваше се тракане на метал в метал. По бетона отекваха тежки стъпки.

Той излезе от алеята и огледа улицата. Видя патрулните коли да напускат подземния гараж. И униформените, и цивилните полицаи изскачаха през вратата на участъка и хукваха към колите. Продължи да наблюдава. Видя огромната кола на специалния отряд да влиза в една пряка, където обърна, и шофьорът даде газ до дупка. Металното чудовище полетя нанякъде.

Декър излезе на улицата и се присъедини към смаяните хора, изсипали се от офиси и апартаменти, за да наблюдават този тревожен спектакъл. Заслуша се в разговорите на околните, за да разбере какво става, но всички изглеждаха не по-малко смаяни и неосведомени.

Прекоси забързано улицата и видя един мъж да напуска участъка.

— Пит? — повика го Декър.

Мъжът бе облечен в костюм с петна по ръкавите. Бе прехвърлил шейсет, наближаваше възрастта за пенсиониране и крачеше леко прегърбен. Спря и го погледна. Декър видя, че Пит Рурк е извадил служебното си оръжие.

— Еймъс? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Минавах случайно. Какво става?

Пит бе пребледнял и сякаш всеки момент щеше да припадне на паважа.

— Някакъв психопат в гимназията „Мансфийлд“. Влязъл въоръжен до зъби и започнал да стреля. Има доста жертви, Декър. Предимно деца. Трябва да вървя. — Изхлипа и добави: — Господи, внукът ми учи там! В осми клас. Нямам представа дали…

Възрастният мъж се обърна и хукна с неуверени крачки към колата, светлобежов шевролет малибу, отпусна се тежко зад волана, запали и потегли рязко, оставяйки следи от гуми по асфалта.

Армия от ченгета се бе отправила към гимназията, където бе учил самият той преди цяла вечност.

Воят на сирените заглъхна и Декър се огледа. Тълпата на отсрещния тротоар също започваше да се разпръсва, хората се връщаха към обичайните си занимания. Мнозина проверяваха мобилните си телефони за новини. Декър направи същото, но не откри никаква информация. Явно нещата не бяха приключили. Новинарските канали щяха да подхванат трагедията и да я експлоатират, докато не изцедят всичко от нея.

До следващата престрелка. Тогава щяха да се втурнат презглава натам.

А след време към по-следващата.

Декър впери поглед във входа на участъка. Зачуди се колко ли хора са останали вътре. Все някой трябва да бе останал. В една от килиите имаше важен арестант.

Докосна кобура си на колана. Оръжието щеше да му създаде проблем. На входа имаше металдетекторна рамка.

Зърна кофа за смет, долепена до сградата. Боклукчийският камион щеше да мине чак в края на седмицата. Откри парцал върху боклуците. Извади пистолета, уви го хубаво и го пусна в кофата.

Огледа дрехите си. Още един проблем. Отправи се с бързи крачки към един магазин отсреща. И преди беше пазарувал в него. Отдавна. „Дрехи с нестандартни размери“, пишеше на табелата.

Декър извади кредитната си карта. Тя имаше доста нисък лимит. Но можеше да му стигне.

Влезе в магазина, съпроводен от дрънченето на звънчето над входната врата.

Добре облечен възпълен мъж се забърза да го посрещне, след което също толкова бързо отстъпи назад.

— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът от дистанция. Явно бе решил, че Декър е бездомник, който е дошъл да го ограби.

Декър извади портфейла си и показа картата си на частен детектив. Направи го бързо, за да не даде възможност на човека срещу себе си да я огледа добре. После се извърна към участъка, за да придаде повече достоверност на думите си. Така и не се бе научил да лъже. А след онзи инцидент на игрището стана още по-трудно да изрича друго, освен истината. От все сърце ценеше откровеността, затова му бе толкова трудно да приеме нещо различно.

Но като полицай, който редовно се движеше из престъпния свят, му се налагаше да извърта или да говори с недомлъвки. После, като полицейски инспектор, а и сега, в частния сектор, трябваше да лъже, за да си свърши работата.

Ще излъжа, и то безпогрешно.

— Работих дълго под прикритие. Тръгнеш ли по дирите на някоя отрепка, самият ти трябва да заприличаш на такава. Сега искам да се върна в цивилизацията. Разбирате ме, нали?

Мъжът, който бе проследил погледа на Декър към участъка, кимна. Отпусна се. Дори се усмихна.

— Не сте първият — отвърна окуражително той. — Имаме доста клиенти от полицията.

— И преди съм пазарувал тук — каза Декър.

— Разбира се, помня ви — излъга продавачът.

Декър не губи време. Дълго сако петдесет и четвърти размер. Панталон четирийсет и осми, който му беше малко тесен и коремът му увисна над колана, както при всички мъже, които са се запуснали. Реши да не взема колан. Панталонът му определено нямаше да падне. Риза, огромна. Вратовръзка, евтина, но ефектна. Обувки четирийсет и осми номер. Избра чифт от изкуствена кожа. Убиваха го, но това нямаше значение.

— Случайно да имате четка за зъби и електрическа бръсначка? — попита Декър, докато се оглеждаше в огледалото.

— На щанда за тоалетни принадлежности.

— А куфарче?

— Аксесоарите са там.

Декър плати всичко с кредитната си карта. Когато помоли за бележник и няколко химикалки, продавачът ги извади от кутия за канцеларски принадлежности зад щанда и му ги подари.

— Продължават да ни орязват бюджета — обясни Декър. — Как да защитаваме хората, след като не можем да си позволим дори химикалки?

— Срамота! — съгласи се продавачът. — Светът се е побъркал. Да ви предложа игла за вратовръзка или кърпичка за сакото?

Декър отнесе всичко в тоалетната, изми се на мивката, сложи си дезодоранта, който бе купил току-що, обръсна по-голямата част от брадата си, като остави малко върху брадичката и челюстите, подстрига косата си, облече новите дрехи, обу новите обувки и прибра старите в торбата от магазина.

Отправи се към участъка. Вратовръзката се впиваше във врата му, а въпреки дезодоранта под мишниците му се образуваха големи влажни петна, макар навън да бе хладно.

Декър обаче не изглеждаше така, както бе изглеждал преди. Защото не се бе обличал толкова елегантно дори като полицай.

Хвърли торбата при пистолета и изкачи стъпалата пред входа на участъка. Знаеше, че постъпката му е глупава. Идиотска дори. Бе напуснал полицията не много отдавна. Можеше да срещне някого като Пит Рурк, който мигом да го познае, но му беше все едно. Това бе неговият шанс, може би единственият. И той нямаше да го пропусне.

Премина през металдетектора. Дежурният полицай във фоайето бе съвсем млад. Декър не го познаваше.

Дотук добре.

Запъти се към гишето за информация. Възрастната жена не носеше униформа. Беше цивилна служителка. Да сложат полицай на тази длъжност би означавало разхищаване на човешки ресурси.

Планът се оформи в главата му.

Декър застана пред гишето и жената вдигна поглед. Разшири леко очи, вероятно за да обхване цялата му фигура.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Имате един арестант, задържан снощи. Себастиан Леополд.

Тя премигна объркано.

— Не съм сигурна какво…

— Бих искал да разговарям с него.

— А кой сте вие?

— Той има нужда от адвокат. Доколкото знам, никой не се е ангажирал с неговата защита.

— Не съм сигурна…

— Шестата поправка. Право на адвокат. Никой не може да му го отнеме. Трябва да го видя само за няколко минути.

— Ами ще позвъня…

— Обадете се, щом трябва. Но доколкото знам, ситуацията е доста напрегната в момента. Затова бих искал да го видя само за няколко минути, дори да не успеете да се свържете с никого.

Декър вдигна куфарчето си, за да го види тя, и го потупа отстрани.

— Предварителното му изслушване наближава. Той трябва да се подготви. Имам някои идеи.

— Бихте ли седнали?

Декър погледна към дежурния полицай, застанал на пост край металдетекторната рамка. Ченгето го наблюдаваше, което не бе добре.

Осъзнал, че може да е похарчил куп пари, но въпреки това да не се е издокарал като адвокат, Декър седна на един стол, захванат с болтове за стената, и зачака. Възрастната жена вдигна слушалката и бавно, много бавно набра някакъв номер.

Цифри. Навсякъде цифри.

Те оказваха хипнотично въздействие върху него и го изпращаха на места, на които невинаги искаше да отиде.

Декър затвори очи и умът му зажужа и превъртя записа назад, назад… чак до деня, не, до мига, в който животът му се промени завинаги.