Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (60)

60

По време на обратния полет до Бърлингтън изчетоха информацията във връзка с убийството на Каролин и Деидре Леополд, извършено в селце на двайсетина километра от Виена. По молба на ФБР австрийската полиция бе изпратила и биографична справка за Себастиан.

— Не откривам дори намек, че полицаи са убили семейството на Леополд — заяви Ланкастър.

— Дори да е вярно, едва ли биха го написали в досието — отбеляза Богарт.

Декър, който четеше резултатите от аутопсията на двете жертви, вдигна поглед и попита:

— Има ли канап или връв на борда?

— Канап?

— Може и въже.

Намериха въже в един авариен комплект в товарното отделение. Декър взе въжето и започна да връзва възли.

— Какво правиш? — попита Богарт.

— Може да се окаже важно, а може да се окаже и загуба на време — каза загадъчно Декър.

По-късно прочете и разпечатката на „Лишени от правосъдие“, която някой бе пъхнал под вратата на Клайд Евърс. Погледна възлите върху въжето, после листовете. Прочете отново досието относно убийството на Каролин и Деидре Леополд и попи цялата информация в него. Когато приключи, затвори очи и започна да сглобява парченцата от пъзела. Остана в това състояние и след като колесниците на самолета докоснаха пистата.

— Еймъс, време е да слизаме — подкани го Богарт. Когато се качиха в джипа, той заяви: — Хората ми ще проследят този сайт. Ще видим какво ще открием.

Ланкастър кимна, след което погледна към Декър, който се взираше през прозореца.

— Какво мислиш, Еймъс?

Той продължаваше да седи неподвижно и да стиска в ръце навързаното на възли въже.

— Мисля си, че прекалено много хора са мъртви заради шайка лумпени.

— Уайът и Леополд са имали избор, но са взели грешното решение — отвърна Богарт. — Не просто грешно, а трагично. Само те са виновни за това и никой друг.

— Човешките същества имат своите ограничения — каза Декър. — Можеш да говориш каквото си искаш за това колко несправедлив е светът и как хората трябва да превъзмогнат жестокостите, извършени спрямо тях, но всеки е различен. Някои сякаш са направени от стомана, но други са уязвими и лабилни. Човек никога не знае на какъв от тях ще попадне.

— Те са избили семейството ти, Декър! — повиши глас Богарт.

Ланкастър и Джеймисън се спогледаха неспокойно.

Декър не отвърна на погледа на федералния агент.

— Затова ще ги хванем и ще приключат живота си или в затвора, или в газовата камера. Но не очаквай от мен да хвърля цялата вина върху Уайът. Защото не мога и не искам.

— Питам се къде ли е Джайлс Евърс — каза Джеймисън.

— В ада, надявам се — отвърна Декър.

 

 

Той помоли да го оставят в „Резидънс Ин“. Изкачи стълбите до втория етаж и видя през прозореца джипа, който напускаше паркинга. Джеймисън гледаше право към него. Махна му с ръка.

Той не й отвърна.

Влезе в стаята си и седна на леглото. Пружината увисна под тежестта му.

Затвори очи и насочи мислите си към два различни образа на един и същ човек в различни ситуации. И с различни дрехи.

Били, сервитьорката в бара.

Били, чистачът в магазина.

Бе разгледал добре лицето на Били в „Севън-Илевън“, но не и на Били сервитьорката. Стисна очи по-силно, сякаш за да фокусира обектива по-добре. Брадичката бе една и съща. Линията на челюстта. Ръцете. Хората обикновено не обръщаха внимание на ръцете, но те бяха уникални като пръстовите отпечатъци, стига човек да знаеше какво да гледа.

Дълги, изящни пръсти, късо кутре на дясната ръка, без лак за нокти при сервитьорката, счупен нокът на левия показалец, малка брадавица на десния палец. Един и същ човек. Без никакво съмнение.

Отвори очи. По-точно, облещи очи от изненада.

Току-що бе видял Били. В цвят. За пръв път.

Сив.

За него, както и за много други хора, този цвят бе объркващ. Не се поддаваше на ясна интерпретация. Беше цвят, който можеше да се възприеме и по един, и по друг начин. Хората изпитваха отчаяно желание да виждат света в два цвята — черен и бял. Така животът им се улесняваше, трудните решения се вземаха по-бързо, всичко можеше да бъде организирано и класифицирано. Това искаха хората. Светът обаче не бе черно-бял. Нито пък хората, които го населяваха. Поне за онези, които си правеха труда да го изучат в цялата му сложност.

В цялата му сивота.

Винаги бе възприемал Леополд в жълто. Жълтото не бе двусмислен цвят. Жълтото бе враждебно и коварно. Цветовете можеха да бъдат много ясни и категорични. Досущ като числата.

Парченцата от пъзела започваха да заемат местата си.

Но защо отмъщаваш именно на мен? Какво съм ти направил, Белинда? Или Били? Какво?

Единственият им контакт бе в института преди двайсет години. А семейството му бе убито преди шестнайсет месеца. Доста голям интервал. Защо ли бе чакала толкова дълго? Защото междувременно се бе запознала със Себастиан Леополд? И той й бе показал как да си отмъсти на Декър? Но за какво?

Институтът. Ново начало и за двамата. Контактите им бяха ограничени. Дали не бяха разговаряли? Не, определено не.

Отново затвори очи. Трябваше да успее. Не биваше да пропусне нищо. Уайът бе причината за всичко това. Тя бе изключително педантична. Симетрията бе пленителна в своята извратеност. В своя ужас. Трябваше да има причина и за това.

Рекордерът в главата му се завъртя ту напред, ту назад. Образите се сменяха с удивителна бързина, но той видя всичко, сякаш се случваше в този миг пред очите му с нормална скорост. Не, на забавен каданс. Всяка дума, всяко движение, всичко се движеше със скоростта на охлюв.

По време на груповите сеанси Декър бе говорил за бъдещето. За своите надежди и мечти. Но останалите също бяха говорили за това. Всички, с изключение на Белинда. Бе получила думата, но бе отказала да сподели информация за бъдещите си планове. Очевидно по онова време не бе имала никакви планове.

Е, това се е променило.

Някои пациенти знаеха за миналото на Декър, за тежката контузия, за това, че едва не бе загинал. А той нямаше представа за трудната участ на Белинда, макар че тя най-вероятно не бе подозирала. Вероятно си бе мислила, че след като тя познава миналото му, и той познава нейното. Всъщност какво значение имаше това?

Отвори очи, челото му се изглади от бръчките, но това бе свидетелство за провала на ума му — на неговия необикновен, но травмиран ум — да реши загадката, която да подреди целия пъзел.

Излезе от стаята, защото не можеше да остане повече тук.

Трийсет минути по-късно влезе в полицейското управление на Бърлингтън. Завари там капитан Милър. Агент Богарт вече му бе съобщил резултатите от пътуването до Юта.

— Не изглеждаш добре, Еймъс — каза бившият му шеф.

— А трябва ли? — отвърна Декър.

Милър почука главата си с пръст.

— Не се ли получава?

— Просто не мога да го накарам да ми каже онова, което трябва да науча.

— Разполагаш с изключителен ум, но той не ти поднася на тепсия отговорите на всички въпроси.

— Все някой трябва да ги намери. Ако не съм аз, ще е друг.

— Смяташ ли, че може да сложат точка и да си тръгнат?

— Още не.

— Какво чакат? — попита Милър.

— Мен.

Декър отиде до склада, в който се съхраняваха веществените доказателства, попълни съответни формуляри и с позволението на Милър влезе вътре и огледа събраните до момента доказателства. Тъй като вече не работеше в полицията, трябваше да бъде придружаван от неин служител.

Задачата бе възложена на Сали Бримър, която обясни:

— Нищо не е по-важно от разрешаването на този случай, Декър.

Седнаха на една маса и той провери съдържанието на всеки плик, а на някои дори по два пъти. Накрая огледа отново старата си униформа.

— Би трябвало да върнеш значката си — заяви Бримър. — Няма никаква полза от нея. Не и след като са я обезобразили по този начин.

Декър взе плика и през найлона се взря в значката със знака Х върху нея.

Белязала си ме с Х, помисли си той. Както си направила и с Джайлс Евърс. Той е носил униформа, когато те е подмамил под някакъв предлог, Белинда. В известен смисъл всички са носели униформи. Полицаят, футболистите, треньорът, дори заместник-директорът, наметнат с мантията на властта, която е притежавал в училището. Била си заобиколена от хора, които би трябвало да те защитят, но не са го сторили. Вместо това са се опитали да те унищожат. А началото е било поставено от полицай. Със значка. Като моята.

Той потри значката през найлона. И изведнъж замръзна. Имаше чувство, че търка лампата на Аладин. По време на груповия сеанс бе изрекъл глупаво желание, без да очаква, че ще се сбъдне. Но така или иначе се бе сбъднало.

Последното парченце зае мястото си.

И Еймъс Декър разбра най-после какво е извършил, за да заслужи всичко това.