Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (8)

8

Тълпата изпадала в екстаз при всяко повторение на удара на огромния видеоекран, а както научих по-късно, повторенията не били никак малко. Шлемът ми отлетял на метър и половина и продължил да се търкаля чак до краката на един съдия, който го вдигнал и надзърнал вътре, за да провери дали главата ми не е там.

Мисля, че мозъкът ми се удари в стените на черепа неведнъж, а няколко пъти — като птиче, което се блъска в прозорец, докато си счупи врата.

Да, тълпата крещяла, свиркала и тропала непрестанно, докато екранът бълвал повторение след повторение.

После разбрах, че по едно време спрели да викат. Защото не съм се изправил на крака. Лежал съм неподвижен. Тогава някой забелязал, че не дишам и започвам да посинявам. Казаха ми, че старши треньорът започнал да блъска отчаяно по гърдите ми. Едновременно с това се опитвал да ми направи изкуствено дишане. После разбрах, че на два пъти съм изпадал в клинична смърт, но той все успявал да ме върне от отвъдното. Казаха ми, че крещял в ухото ми: „Дръж се, деветдесет и пет, дръж се, по дяволите!“. Бях нов в отбора, бях никой, още не бяха научили името ми и знаеха единствено номера, изписан на фланелката. Самоличността ми на професионален футболист се определяше от деветката и петицата на гърдите ми. Виолетово и кафяво в цветовата палитра на моя мозък. Никога не правя съзнателни асоциации между цветове и цифри. Мозъкът ми ги прави, без да иска позволение.

Сблъсъкът промени всичко за мен, защото пренастрои мозъка ми. Умрях, при това два пъти, а после се върнах, но вече като друг човек. Дълго време смятах, че това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало някога. После дойде онази нощ с трите трупа в неоновосиньо и премеждието от игралното поле отстъпи на второ място в списъка ми с лични трагедии.

— Извинете, господине. Господине?

Декър отвори очи и видя, че някаква жена се е надвесила над него. Не беше възрастната дама от гишето за информация. Тази служителка бе доста по-млада, вероятно нямаше трийсет, и бе облечена с черен панталон и светлосиня блуза, чиито две най-горни копчета бяха разкопчани. Имаше младежки вид, излъчваше оптимизъм и деловитост. Вероятно е отскоро тук, помисли си Декър. Само след година ще изглежда по съвсем различен начин. А може би дори след шест месеца. Работата с отрепки състарява по-бързо от слънцето.

Погледна ламинираната карта, закачена на колана й.

САЛИ БРИМЪР

ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА

Трябва да бе постъпила след напускането му. Днес той имаше страхотен късмет.

Поднеси и перфектната лъжа, Еймъс. Можеш да го направиш. Трябва да го направиш. Всяка дума има значение. Защото това ще рефлектира върху теб. Всяка дума… Действай!

Декър се изправи и протегна ръка.

— Да, госпожице Бримър?

Здрависаха се. Дланта й се изгуби в неговата и той се надяваше младата жена да не възприеме потната му кожа като свидетелство за неискреност.

— Разбрах, че искате да се срещнете със Себастиан Леополд — каза тя.

— Точно така. Разбрах, че се нуждае от адвокат.

— И кой ви го каза?

Декър потисна чувството на безпокойство, надигнало се в гърдите му, превъртя набързо видеорекордера в главата си, формулира отговора и побърза да изрече думите.

— Имам позната в „Нюз Лийдър“, Алекс Джеймисън. Познавате ли я?

— Да. Тя е добра. Нищо чудно, че е научила. А вие сте адвокат?

Той й връчи визитна картичка с адрес в другия край на града, където действително имаше една адвокатска кантора.

Тя я погледна и му я върна.

— В момента ситуацията е извънредна — каза Сали Бримър.

— Разбрах. Пит Рурк ми каза, преди да отиде в училището. Внукът му учи там. Дано да не е пострадал.

— Значи познавате Пит?

— От доста време, госпожице Бримър.

Тя въздъхна и се огледа.

— Всъщност аз не съм човекът, който би могъл да вземе подобно решение…

— Мога да дойда по-късно. — Но преди младата жена да реагира на предложението му, той добави: — Леополд обаче трябва да получи обвинение в рамките на четирийсет и осем часа след задържането, в противен случай ще бъде освободен. Съмнявам се, че някой тук иска това.

— Не, никой не го иска. Просто…

Подходящите думи изникнаха сами в съзнанието му. Все едно четеше от разтворена книга.

— А повдигането на обвинение без присъствието на адвокат или пък в присъствието на зле подготвен адвокат може да създаде проблем, който да се отрази неблагоприятно на полицейското управление. Знам, че не желаете това да се случи. Никой порядъчен гражданин не би го желал.

Тя закима, преди Декър да довърши речта си.

— И ви трябват само няколко минути?

— Не повече — отвърна той.

Бримър се поколеба; Декър можеше да прочете нерешителността в погледа й.

Младата служителка не искаше да има нищо общо с това, но се чувстваше притисната в ъгъла и трябваше да вземе решение.

Колкото повече задълбочаваше лъжата Декър, толкова по-неспокоен започваше да се чувства. Пое дълбоко дъх, преглътна жлъчката, насъбрала се в гърлото му, и каза:

— Само няколко минути. После ще си тръгна. А той няма да има повод да се оплаче впоследствие.

Декър наистина вярваше в думите си.

— Знаете ли за какво е задържан? — попита тя.

— Да, знам, и то доста добре. Но независимо от ужасните престъпления, в които е заподозрян, Себастиан Леополд има право на адвокат. И ако го признаят за виновен, ще могат да го екзекутират без нито едно оплакване от действията на полицията. Това ви го гарантирам.

Истината ще те направи свободен, Еймъс.

Колебанието й отстъпи място на облекчение.

— Добре, последвайте ме.

И Еймъс Декър я последва.