Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Memory Man, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция
- sqnka (2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- VeGan (2019)
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Абсолютна памет
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-407-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1195
История
- — Добавяне
16
След като Декър доби повече увереност, че може да се справи с работата, той прекара следващия един час в изучаване на предварителния опис на изстрелите. Документът се основаваше на разказите на очевидците — които съвсем не бяха толкова безпогрешни, колкото ги изкарваха телевизионните сериали, — както и на догадки, които си оставаха просто догадки и нищо повече. И накрая, на здрав разум, който като че ли им даваше най-солидната основа, на която да стъпят.
Ланкастър вдигна глава от лаптопа си и го погледна.
— Какво мислиш?
Декър поглади замислено подстриганата си брада; стомахът му започваше да къркори. Навън се развиделяваше. Отдавна не бе слагал нищо в устата си. Но можеше да пропусне едно-две хранения. Дори сто-двеста. Приличаше на полярна мечка. Можеше да изкара цяла зима с натрупаните мазнини.
— Първо. Мисля, че е тръгнал от училищния стол.
— Добре.
— Второ. Мисля, че Деби Уотсън наистина е била първата жертва.
— Това ни връща към твоята дилема. Едно плюс едно не е равно на три. Как един толкова едър мъж с камуфлажни дрехи и маска прекосява училището, без никой да го види? И къде е отишъл след това? Не може просто да изчезне.
— Възможно ли е стрелците да са били двама? — попита Декър. — Един да е излязъл от фризера, а друг да е дошъл отзад?
Тя поклати глава.
— Невъзможно. Стрелецът е бил само един. Всички свидетели описват един и същ човек. Освен ако не смяташ, че двамата стрелци са били еднакви на вид.
— Добре, един стрелец. Пистолетът се крие лесно. Пушката обаче не може да бъде напъхана в някой крачол на панталона.
— Ами дрехите? Каската с визьора?
Декър се замисли.
— Кой казва, че ги е облякъл в стола?
— Намерихме влакно на тавана.
— Това не означава, че всичките му неща са били там.
— Искаш да кажеш, че е понесъл всичко със себе си по коридора? В какво? Ами оръжията? Този тип е толкова едър, че все някой щеше да го забележи. Особено след като е непознат. И къде се е преоблякъл?
— Сигурни ли сте, че никой не е забелязан из коридорите по това време?
— Да.
— Никой? Наистина? В толкова голямо училище?
— Всички са били в час, и учениците, и учителите. Служителите от администрацията са работили в кабинетите си. Учителят по физическо е бил в стаичката си. На бюрото му имаше недояден мъфин и полупразна чаша кафе. Охранителите са били в своето помещение, където са обсъждали задачите за деня.
— И след като в коридора не е имало никой, кой да види непознатия? — каза Декър, но побърза да се поправи: — Само че всички врати имат прозорци. Би трябвало да е минал покрай доста от тях.
— Така е — съгласи се Ланкастър.
— Някакви посетители?
— В дневника не е вписано нито едно име. И никой не помни да са идвали външни хора. Това, разбира се, не означава, че някой не се е промъкнал незабелязан. Всичко е възможно. И както каза, той може да е дошъл вечерта, по време на пиесата. Входът е бил широко отворен.
— Но защо ще се крие във фризера? — попита Декър. — Има ли охрана през нощта?
Ланкастър поклати глава.
— Не, но ако е дошъл по време на училищната пиеса, е предпочел да остане незабелязан. Как да бъде сигурен, че в стола няма да влезе някой? Затова се е напъхал във фризера.
— Добре, звучи логично. Да се насочим към Деби Уотсън. Тя е отивала при медицинската сестра, нали?
Ланкастър кимна.
— Да, но явно се е отбила да вземе нещо от шкафчето си. То е на мястото, където я открихме. Вратата на шкафчето беше отворена.
— А кабинетът на сестрата е в административната част, нали?
Ланкастър кимна отново и каза:
— Трябвало е да прекоси главния коридор отзад напред.
— От коя стая е излязла, за да отиде при сестрата?
— От сто четирийсет и четвърта. Кабинетът по математика.
— Той не е ли близо до стаята на охраната?
— Точно така. А там има товарна рампа. И изход.
— И така, ако сме прави и убиецът е дошъл откъм стола, ето как би трябвало да изглежда маршрутът му. Движил се е от предната към задната част на първия етаж. Предполагам, че не сте открили нищо на втория и третия, нали?
— Претърсихме ги, разбира се. Но броят на учениците в „Мансфийлд“ намалява с всяка година. Сега тук има толкова деца, колкото да напълнят първия етаж. Трудно им е да сформират дори футболен отбор. Горните етажи се използват за склад. Заключени са. Има и решетки. А когато ги проверихме, не открихме следи от проникване.
— В такъв случай поради неизвестна за момента причина убиецът е започнал да стреля едва когато е стигнал в задната част на училището. После е тръгнал по коридорите, влизал е в разни стаи, убивал е хора. Стигнал е кабинетите отпред, където е застрелял заместник-директора. Избягал е през външната врата на стола към гората. Как ти звучи?
— Питаш се защо не е започнал да стреля още отпред ли? — каза тя. — И защо, след като е стигнал задната част, не е избягал оттам?
Декър оглеждаше тавана.
— Да оставим засега маршрута и да потърсим мотива. В „Мансфийлд“ и преди е имало прояви на насилие. Банди, наркотици, нападения… Хлапетата порастват доста по-бързо.
— Няма спор.
— Да не би да е нещо като „Колумбайн“ през деветдесет и девета? Да не би някой да е решил да отмъсти на съучениците си? Или някой от друго училище? Току-що завършил? Или пък изключен от гимназията?
— Съставяме база данни с тази информация — отвърна Ланкастър. — ФБР ни помага.
— Кога ще е готова?
Ланкастър разтърка очи и погледна часовника си.
— Не съм сигурна. Виж, трябва да се прибера у дома, да дремна поне час и да се преоблека. И да сменя Ърл за малко. Санди не спи добре напоследък.
Декър познаваше Санди Ланкастър като мило, забавно и общително дете, което реагираше с огромен ентусиазъм на всеки и всичко. Но знаеше и друго — че детето можеше да изпадне в депресия или паника, разстроено от нещо съвсем тривиално. И тогава не спеше по цели нощи. Което означаваше, че никой друг в дома на Ланкастър не може да мигне.
— Трябва ли ти помощ? — попита Декър.
Ланкастър изглеждаше изненадана.
— Да не би да предлагаш да гледаш Санди?
— Не знам. Просто… питам — отвърна неловко той.
Когато Моли бе малка, почти не се бе грижил за нея. Той бе толкова огромен, а тя толкова миниатюрна, че се боеше да не я нарани.
— Благодаря ти, Еймъс — усмихна се Ланкастър. — Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало. Да те закарам до хотела?
— Не, ще остана тук още малко.
— Както кажеш. Ако решиш да поговорим за каквото и да било, просто ми звънни. — Тя събра нещата си и преди да тръгне, добави: — Като в доброто старо време.
Декър замълча, но кимна леко, което я накара да се усмихне.
Щом тя излезе, той се отпусна на стола си в библиотеката. За последното денонощие бе прекарал в нея повече време, отколкото за четирите си години в гимназията. Не бе от учениците, които с лекота се справяха с уроците. Не, съвсем не. Просто не бе от онези, които обичаха да седят и да четат. Това обаче се бе променило. Сега поглъщаше огромни количества информация. И тъй като бе в състояние да я запамети, сякаш не можеше да й се насити. Чудеше се дали мозъкът му все пак няма лимит. Надяваше се в такъв случай той да е достатъчно висок.
Загледа се в агентите на ФБР, които работеха в другия край на помещението. Бяха толкова млади, делови, с колосани ризи и вратовръзки, прави като гърбовете им. Някои от тях поглеждаха към него от време на време, явно се питаха каква ли е ролята на този дебелак, облечен като бездомник, в тяхното разследване.
Добре че се подстригах и си подкъсих брадата. Иначе най-вероятно щяха да ме вземат за някой възпълен поклонник на Чарли Менсън и да ме арестуват.
В следващия момент той забрави за ФБР. Вече не се намираше в библиотеката на гимназията. Не издирваше стрелеца, отговорен за масовото убийство, извършено тук. Мислеше за нещо, което Ланкастър му бе казала.
„Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало“.
Той обаче нямаше да бъде в управлението. Трябваше да отиде на друго място. Трябваше да присъства на повдигането на обвиненията срещу Себастиан Леополд.
Себастиан Леополд обсеби мислите на Декър, който си припомни всяка секунда от техния разговор. Всяка дума, всеки поглед, всеки жест. В цялата работа имаше нещо странно, но той не успяваше да определи какво точно, а това му се случваше рядко. Беше едновременно смутен, но и изпълнен с надежда. А каква бе причината за тази надежда? Самото съществуване на Леополд. До вчера Декър не бе имал за какво да се захване. А сега разполагаше с арестуван по случая. Ако истината приличаше на глава лук, най-горната й люспа вече бе обелена. И накрая той щеше да види какво се крие отдолу.
Стана, излезе от библиотеката и напусна училището.
Навън продължаваше да вали. Дъждът дори се бе усилил. Микробусите с телата на жертвите бяха заминали отдавна, а заедно с тях се бе разотишла и тълпата. Нямаше ги мобилните телефони с грейнали дисплеи. Но пред училището откри огромна купчина цветя, картички, написани на ръка, плюшени мечета.
Всичките бяха подгизнали от дъжда. Посланието им обаче си оставаше все така мощно. Прочете част от картичките.
Почивай в мир, господин Креймър.
Липсваш ни, Деби.
Никога няма да те забравим, Еди.
Макар полицията да не бе обявила имената на жертвите, градът бе разбрал кои са те поради една проста причина. Тези хора не се бяха прибрали у дома.
Вината за това бе на мъжа с камуфлажните дрехи. Мъжът с камуфлажните дрехи нямаше лице, но притежаваше способността да се придвижва невидим по дългите училищни коридори. Защото тъкмо това трябва да бе сторил, за да се озове от точка А до мястото на първото убийство.
Декър отиде на трибуните и макар дъждът да го бе намокрил здравата, седна на сухо под козирката.
Само след няколко часа съдът щеше да повдигне официално обвинение на Себастиан Леополд. Декър възнамеряваше да присъства в залата. Това бе рутинна и скучна процедура. И все пак той искаше лично да проследи развоя й.
Поседя още няколко минути, а когато дъждът намаля, стана и се прибра пеша в „Резидънс Ин“. Отне му известно време, защото не крачеше така бързо и енергично, както някога. Разходката обаче му предостави време за размисъл. Пристигна навреме за закуската. Излапа половината бюфет, дремна точно един час, взе си душ, среса се, облече отново „адвокатските“ си дрехи и се запъти към съда, за да чуе какво ще отговори Себастиан Леополд на най-важния въпрос, който съдията щеше да му зададе.