Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (43)

43

След като напуснаха дома на Рабиновиц, Джеймисън и Декър се отбиха в едно ресторантче. Докато обядваха, Декър позвъни на Ланкастър и й предаде какво са научили от възрастния лекар.

— Добре, ще се опитаме да издирим този Сайзмор — отвърна тя. — Открием ли отпечатъците му в някоя база данни, ще ги изискаме и ще ги сравним с тези на Леополд. Ще ти звънна веднага щом разбера нещо. — Тя замълча и добави: — Обикаляш местата от своето минало? Не знаех, че си бил в този институт.

— Никой не знаеше, освен Каси.

— Бяхме партньори доста години, Еймъс.

— Никога не ми е минавало през ум, че се интересуваш от миналото ми, Мери.

— Това само показва, че дори хората с големи мозъци грешат — отвърна рязко тя, без да прикрива разочарованието си.

Ланкастър прекъсна връзката и Декър остави телефона си до чинията, в която имаше недояден чийзбургер и купчина пържени картофи.

— Всичко наред ли е? — попита Джеймисън.

— Да — отвърна той и си взе едно картофче.

— Ако излезе, че Сайзмор е Леополд, значи е откачил — отбеляза Джеймисън.

— Определено не е нормален, ако е убил тринайсет души.

— Нямах това предвид.

— А какво?

Тя побутна чинията си встрани и се приведе напред.

— Смяташ, че те е нарочил, защото отделят на теб повече внимание, отколкото на някое от неговите протежета? Но това да не е конкурс за красота? Как ще убие всички тези хора, за да ти отмъсти за такова нещо?

— Момент! Ако е Леополд, не е убивал никого. Вярно, не знаем кой е убил агент Лафърти. Но Леополд е бил в ареста, когато е загинало семейството ми, а също и по време на стрелбата в гимназията. Има желязно алиби. Струва ми се, че и двата престоя в ареста са били предварително планирани.

— С други думи, знаел е, че семейството ти ще бъде убито, знаел е и че убиецът ще нахлуе в гимназията, така ли?

— Моментът, който е избрал, за да се появи в полицейското управление в Бърлингтън и да направи самопризнания, не е случайно съвпадение. Проверих досието от ареста в Кранстън. Скитничество, нарушаване на обществения ред. Прекарал една нощ в ареста, след което бил освободен. Пуснали са го на следващата сутрин, но това доказва по категоричен начин, че не е убил семейството ми.

— Затова си е намерил съучастник, който се е преструвал на сервитьорка в бара. Питам се що за човек е в състояние да убива с такава настървеност?

— И аз се питам същото.

— Но ако Сайзмор стои зад всичко, как е възможно да е станал психолог?

— Може нещо в главата му да е прещракало и да се е побъркал. Може да е имал биполярно разстройство и лекарствата да не са били в състояние да му помогнат вече. Самият Леополд е заявил на адвоката си, че страда от биполярно разстройство и е пропуснал лекарствата си… така поне каза адвокатът му пред съдията. Или е преживял някаква физическа или емоционална травма, която го е променила. Имаше бучка на врата си и следи от игли по ръката. Кой знае какво става в ума му. За двайсет години са могли да се случат много неща. Ако това наистина е бил Сайзмор, пое голям риск, като се срещна с мен. Знае как работи умът ми. Знае, че не забравям нищо. Ако е той, бих могъл да го позная.

— Но не го позна. Следователно едва ли е той.

— Права си.

— Въпреки това възможността ме плаши.

— Разбира се, защото това може да се случи с всеки от нас.

— А може просто да е жесток и зъл.

— Това помага ли ти да се почувстваш по-добре?

Тя потрепери.

— Не мисля, че каквото и да било в този случай ще ме накара да се почувствам по-добре.

Телефонът на Декър иззвъня и той отговори.

— Еймъс, не знам дали новината е добра или не — започна Рабиновиц, — но от института са продължили да препращат професионални публикации на Крис, след като е напуснал. Изминало е твърде много време и днес все по-рядко му изпращат каквото и да било, но имат адреса му.

Декър си го записа, благодари на стареца и провери адреса в интернет.

— Намира се горе-долу по средата между Чикаго и Бърлингтън. Минахме оттам на път към института.

— Което означава, че лесно може да отиде до Бърлингтън и да се върне.

— Да потегляме.

— Декър, не трябва ли да уведомим полицията?

— Какво ще им кажем? Не разполагаме с никакви доказателства срещу него. Нямаме нищо. Трябва да отидем там сами. Ако излезем прави, тогава ще повикаме ченгетата.

Той напусна ресторантчето с бързи крачки. Джеймисън го последва, макар и по-бавно.

Четири часа по-късно двамата отбиха от магистралата и прекараха следващите двайсет минути в лабиринта от улички, преди Декър, който използваше джипиеса на телефона си, да насочи Джеймисън към занемарен беден квартал.

— Явно Сайзмор преживява труден период — отбеляза тя.

Декър замълча, но погледът му трескаво обходи мястото, за да запамети всяка подробност.

— Ето я, третата отляво с черните щори. Да я подминем.

Джеймисън продължи напред и Декър я помоли да спре от другата страна на улицата, пет-шест къщи по-надолу от тази на Сайзмор.

— Декър, Рабиновиц каза, че Сайзмор е напуснал института преди няколко години.

— Точно така.

— Възможно ли е той наистина да е Леополд? Имам предвид… онзи приличаше на бездомник. Възможно ли е Сайзмор да е толкова изпаднал?

— Да — отвърна Декър. — Аз изпаднах ужасно. И не ми бяха нужни години.

Тя го погледна изненадано, преди да изрече бавно:

— Разбирам.

Декър се измъкна с усилие от задната седалка. Джеймисън свали колана си с намерение да го последва, но той пъхна глава през отворената врата и й нареди:

— Ти оставаш в колата.

— Какво?

— Ако се случи нещо лошо, даваш газ и звъниш на ченгетата.

— Декър, няма да те оставя…

— Напротив, ще ме оставиш!

Той затвори вратата й и тръгна към къщата. Крачеше по тротоара, пъхнал ръце в джобовете и навел глава, уж за да избегне мразовития вятър.

През цялото време обаче не откъсваше поглед от къщата вдясно. Мръкваше се, но вътре не светеше нито една лампа. Не се виждаше и кола на алеята. Дори още да живееше тук, Сайзмор вероятно не си беше у дома. Можеше да е в Бърлингтън и да планира следващото убийство.

В интерес на истината Декър смяташе за нищожна вероятността Сайзмор и Леополд да са един и същ човек. Мислеше, че е щял да го познае, ако е бил той, макар срещите им в института да не бяха кой знае колко чести. От друга страна, бяха изминали двайсет години, хората се променяха. Не можеше да отхвърли категорично тази следа. Освен това не разполагаше с друга.

Прекоси улицата, мушна се между две паркирани коли, едната от които бе качена на циментови блокчета, и тръгна по застланата с чакъл алея. Подмина къщата, свърна зад ъгъла и прескочи провисналата телена ограда. И откъм задния двор не се виждаха никакви светлини.

Застана до вратата, извади пистолета си и се ослуша напрегнато. Не чу стъпки. Всъщност не чу никакъв звук.

Погледна първо наляво, после надясно. В дворовете на съседите нямаше жива душа. Вечерта бе прекалено студена, за да стои някой навън.

Разби стъклото с лакът, пресегна се, отключи вратата и влезе.

Озова се в тясно антре. Вляво имаше пералня и сушилня. Няколко стъпала водеха към кухнята. Въздухът бе наситен с мирис на пържено и цигарен дим. Спомни си, че навремето Сайзмор беше пушач. Виждал го бе да излиза навън, за да изпуши някоя и друга цигара. Явно не бе успял да се пребори с този навик. Но Декър бе седял в бара с Леополд, който не бе запалил нито една цигара. В баровете в Бърлингтън пушенето бе разрешено. Освен това и дрехите му не бяха вмирисани на тютюн. Непременно щеше да разбере, ако Леополд беше пушач. Следата започваше да изстива, но въпреки това трябваше да я проследи докрай.

Изкачи стъпалата и огледа малката кухня. В мивката имаше мръсни чинии. В кошчето бе захвърлен стар вестник. Погледна датата. Отпреди две седмици. Всичко започваше да изглежда все по-странно.

Напусна кухнята и провери всяка стая на партера. Не откри следи от скорошно присъствие. Изкачи стълбите към втория етаж.

Там вече изгуби търпение, затича се по коридора и започна да отваря рязко вратите. Огледа първата стая, после втората и накрая се озова пред третата и последна врата.

Блъсна я и едва не му призля от миризмата. Отиде до леглото и сведе поглед.

Не беше сигурен чий труп лежи върху чаршафите, защото бе в напреднал стадий на разложение. Ръстът му се стори като на Сайзмор. Лицето обаче бе неузнаваемо. Явно мъртвецът бе престоял тук доста време.

Беше толкова шокиран, че мина известно време, преди да огледа стаята. Една от стените прикова вниманието му.

Приближи се с подкосени крака и се взря в посланието върху нея.

Отново сгреши. Ако е започнал да гние, значи си се забавил прекалено много. Продължавай да опитваш. Може би ще откриеш истината. А може би не. Целувки, братле.