Дан Браун
Ад (97)

94.

Робърт Лангдън не беше кой знае какъв бегач, но от годините плуване краката му бяха яки, а крачката — дълга. Той стигна до ъгъла за секунди и когато зави, се озова на по-широка улица. Очите му трескаво огледаха тротоарите.

„Трябва да е някъде тук!“

Дъждът бе спрял и цялата добре осветена улица се виждаше ясно. Нямаше места за криене.

И въпреки това Сиена беше изчезнала.

Единственото движение бе на петдесетина метра напред, където новичък истанбулски otobüs потегляше от спирката си.

„Да не би да се е качила в автобуса?“

Изглеждаше твърде рисковано. Би ли влязла сама в капан, щом знаеше, че всички ще я издирват? Но пък ако смяташе, че никой не я е видял, и ако автобусът тъкмо е тръгвал, предлагайки й идеална възможност…

„Може би.“

На покрива на автобуса имаше електронна табела, на която светеше една-единствена дума: Галата.

Лангдън се втурна към един възрастен мъж, който стоеше под навеса на малък ресторант. Човекът беше елегантно облечен в бродирана туника и носеше бял тюрбан.

— Извинете — задъхано каза Лангдън, когато стигна до него. — Говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна мъжът, малко стреснат от напрегнатия му тон.

— Галата?! Това някакъв дворец ли е?

— Галата ли? — отвърна мъжът. — Мостът Галата? Или кулата? Или пристанището?

Лангдън посочи отдалечаващия се автобус.

— Галата! Където отива автобусът!

Мъжът с тюрбана погледна след автобуса и се замисли за момент. После каза:

— Мостът Галата. Излиза от стария град и пресича залива.

Лангдън изстена. Огледа отново улицата. Сиена не се виждаше никаква. Вече навсякъде ревяха сирени на коли за спешно реагиране, които се носеха към цистерната.

— Какво става? — попита мъжът разтревожено. — Някаква катастрофа ли?

Лангдън отново погледна след автобуса. Знаеше, че рискува, но нямаше друг избор.

— Да, господине — отвърна той. — Има извънредна ситуация и се нуждая от помощта ви. — Посочи към бордюра, където прислужник от ресторанта току-що беше докарал лъскаво сребристо бентли. — Тази кола ваша ли е?

— Да, но…

— Трябва да ме закарате — прекъсна го Лангдън. — Зная, че не се познаваме, но става нещо ужасно. Въпрос на живот и смърт е.

Мъжът с тюрбана го погледна внимателно в очите, сякаш гледаше в душата му. После кимна и каза:

— Качвайте се.

Бентлито потегли с рев и Лангдън се вкопчи в дръжката. Мъжът явно бе опитен шофьор и се наслаждаваше на предизвикателствата на натоварения трафик, докато се мъчеше да настигне автобуса.

След по-малко от три пресечки бентлито се намираше точно зад автобуса. Лангдън се наведе напред и погледна. Вътрешността на автобуса беше слабо осветена и той успя да различи единствено смътните силуети на пътниците.

— Следвайте автобуса, моля — каза Лангдън. — Имате ли телефон?

Мъжът извади от джоба си мобилен телефон и го подаде на Лангдън, който му благодари и със закъснение си даде сметка, че няма представа на кого да се обади. Не знаеше номерата на Сински и Брюдер, а едно обаждане до централата на СЗО в Швейцария щеше да отнеме цяла вечност. Не, имаше друго решение.

— Как мога да се свържа с местната полиция? — попита той.

— Едно пет пет — отвърна мъжът. — От територията на целия град.

Лангдън набра трите цифри и зачака. Чакането се проточи ужасно. Накрая отговори записан глас, който съобщи на турски и английски, че поради многото обаждания ще се наложи да изчака. Лангдън се запита дали причината за това не е кризата при цистерната.

В потъналия дворец в момента сигурно цареше пълен пандемониум. Лангдън си представи как Брюдер излиза от лагуната и се запита какво ли е открил. Имаше гадното чувство, че знае.

„Сиена ни изпревари.“

Стоповете на автобуса светнаха и той спря на някаква спирка. Шофьорът на бентлито също спря на петнайсетина метра зад него, като осигури на Лангдън идеален изглед към пътниците, които слизаха и се качваха. Слязоха само трима — всичките мъже, но въпреки това Лангдън ги огледа внимателно. Много добре си даваше сметка за уменията на Сиена в дегизирането.

Погледът му отново се насочи към задния прозорец. Беше затъмнен, но сега светлините вътре светеха по-силно и Лангдън виждаше пътниците по-ясно. Той се наведе напред и проточи врат, почти долепил лице до прозореца на колата.

„Само дано не съм сгрешил!“

И тогава я видя.

В задната част на автобуса, с гръб към него — две слаби рамене, на които бе кацнала бръсната глава.

„Това може да е само Сиена.“

Когато автобусът потегли, светлините отново намаляха. В секундата, преди да изчезне в тъмното, главата се обърна назад и погледна през прозореца.

Лангдън се дръпна назад в сенките на бентлито. „Дали ме видя?“ Шофьорът с тюрбана вече потегляше след автобуса.

Улицата се спускаше към вода и отпред Лангдън видя светлините на нисък мост над тесен залив. Изглеждаше задръстен. Всъщност целият район беше задръстен.

— Пазарът на подправките — каза мъжът. — Много популярно място през дъждовните вечери.

И посочи надолу към брега, където се виждаше невероятно дълга сграда, тънеща в сянката на една от най-забележителните джамии на Истанбул — Новата джамия, ако не се лъжеше Лангдън, доколкото можеше да се съди по височината на прочутите й две минарета. Пазарът на подправките изглеждаше по-голям от повечето американски супермаркети и хората влизаха и излизаха на тълпи през огромния му засводен вход.

— Alo? — обади се тънък глас някъде в колата. — Acil Durum! Alo?!

Лангдън погледна телефона в ръката си. „Полицията!“

— Да, ало! — каза в микрофона. — Казвам се Робърт Лангдън. Работя със Световната здравна организация. Имате сериозна криза при градската цистерна и в момента преследвам виновника за нея. Жена. Намира се в автобус недалеч от Пазара на подправките и се движи към…

— Един момент, моля — операторът. — Ще ви свържа с дежурния.

— Не, чакайте! — Но отново го бяха сложили на изчакване.

Шофьорът на бентлито го погледна уплашено.

— Криза при цистерната ли?

Лангдън се канеше да обясни, но лицето на шофьора внезапно стана червено като на демон.

„Стопове!“

Шофьорът рязко завъртя глава и бентлито наби спирачки точно зад автобуса. Светлините вътре светнаха отново и Лангдън видя Сиена съвсем ясно. Тя стоеше при задната врата, дърпаше яростно аварийната спирачка и удряше вратата, за да слезе от автобуса.

„Видяла ме е“ — осъзна Лангдън. Несъмнено беше видяла и задръстването на моста и знаеше, че не бива да попада в него.

Лангдън веднага отвори вратата, но Сиена вече беше изхвърчала от автобуса и бягаше в нощта. Лангдън метна телефона на собственика му и извика:

— Кажете на полицията какво стана! Кажете им да отцепят района!

Мъжът с тюрбана кимна уплашено.

— И благодаря! — извика Лангдън. — Teşkkürler!

И се втурна след Сиена, която тичаше право към тълпите около Пазара на подправките.