Дан Браун
Ад (64)

61.

„Лангдън заминава за Женева?“

Докато се клатушкаше на задната седалка на микробуса, който напускаше на висока скорост Флоренция в посока на запад, към едно частно летище извън града, доктор Елизабет Сински се чувстваше все по-зле.

„Но това е безсмислено“ — каза си тя.

Единствената връзка с Женева бе, че там се намираше централата на Световната здравна организация. „Да не би Лангдън да ме търси там?“ Беше лишено от смисъл, особено като се имаше предвид, че Лангдън знаеше, че Сински е във Флоренция.

И тогава я порази друга мисъл.

„Господи… да не би Зобрист да се цели в Женева?“

Зобрист беше човек с афинитет към символизма и в избора на щабквартирата на СЗО за „кота нула“ определено можеше да се намери известна елегантност, особено като се имаше предвид дългата му битка със Сински. Но пък от друга страна, ако Зобрист търсеше зрелищно място, където да отприщи чумата си, Женева беше лош избор. Градът бе географски изолиран и доста студен по това време на годината. Повечето болести се разпространяваха най-добре в пренаселени и по-топли среди. Женева беше разположена на повече от триста метра надморска височина и едва ли беше подходящо място, откъдето да тръгне една пандемия. „Независимо колко много ме мрази Зобрист.“

Така че въпросът оставаше — защо Лангдън отиваше там? Странната дестинация на американския професор беше поредната отметка в растящия списък на странните му постъпки, които започнаха предишната вечер. И въпреки всичките й усилия на Сински й беше много трудно да им намери някакво рационално обяснение.

„На чия страна е той?“

Вярно, Сински познаваше Лангдън само от няколко дни, но пък умееше добре да преценява хората и отказваше да повярва, че човек като Робърт Лангдън може да бъде съблазнен с пари. „И въпреки това вчера той прекъсна контакта с нас.“ А сега се държеше като агент, действащ на своя глава. „Да не би по някакъв начин да са го убедили, че действията на Зобрист имат някакъв смисъл, колкото и извратен да изглежда?“

От тази мисъл я побиха тръпки.

„Не — увери тя себе си. — Познавам добре репутацията му. Не е такъв човек.“

Беше се запознала с Робърт Лангдън преди четири вечери в изкорубения корпус на преоборудвания транспортен самолет С-130, който играеше ролята на мобилен координационен център на Световната здравна организация.

Малко след седем самолетът кацна на „Хенскъм Фийлд“ на по-малко от двайсет и пет километра от Кеймбридж, Масачузетс. Сински не беше сигурна какво да очаква от известния учен, с когото се беше свързала по телефона, но остана приятно изненадана, когато той се качи уверено по товарната рампа на самолета и я поздрави с безгрижна усмивка.

— Доктор Сински, предполагам? — И енергично стисна ръката й.

— Професор Лангдън, за мен е чест да се запознаем.

— Честта е моя. Благодаря за всичко, което вършите.

Беше висок, с типично градска красота и дълбок глас. Сински предположи, че облеклото му е като за лекции — сако от туид, панталони в цвят каки и мокасини, което си беше в реда на нещата, като се имаше предвид, че е бил буквално подбран най-неочаквано от кампуса. Освен това изглеждаше по-млад и в много по-добра форма, отколкото си беше представяла, което само й напомни за собствената й възраст. „Мога да му бъда почти майка.“

Усмихна му се уморено.

— Благодаря, че дойдохте, професоре.

Лангдън посочи лишения от чувство за хумор помощник, когото Сински беше изпратила да го вземе, и каза:

— Вашият човек не ми даде възможност да размисля.

— Чудесно. Тъкмо затова му плащам.

— Хубав амулет — отбеляза Лангдън, като хвърли поглед върху накита й. — От лазурит ли е?

Сински кимна и погледна надолу към амулета от син камък оформен като змия, увита около вертикален прът.

— Съвременният символ на медицината. Нарича се кадуцей, както несъмнено знаете.

Лангдън внезапно вдигна поглед, сякаш искаше да каже нещо.

Тя зачака. „Да?“

Явно решил да не се поддава на импулса си, той се усмихна и смени темата.

— Е, защо съм тук?

Елизабет посочи импровизираното заседателно кътче със стоманена маса.

— Заповядайте, седнете. Искам да погледнете едно нещо.

Лангдън тръгна небрежно към масата и Елизабет забеляза, че макар да изглежда заинтригуван от перспективата за тайна среща, професорът изобщо не е обезпокоен. „Този човек се чувства удобно в собствената си кожа.“ Запита се дали ще е също толкова спокоен, когато разбере защо е тук.

Изчака Лангдън да се настани и без никакви предисловия представи предмета, конфискуван от нея и екипа й от сейфа във Флоренция преди по-малко от дванайсет часа.

Лангдън дълго разглежда малкия гравиран цилиндър, преди набързо да й обясни онова, което тя вече знаеше. Предметът беше стар цилиндричен печат, който би могъл да се използва за правене на щампи. На него имаше особено зловещо изображение на триглав Сатана и една-единствена дума — saligia.

— Салигия — прочете Лангдън. — Това е латинска мнемоника на…

— Седемте смъртни гряха — довърши Елизабет. — Да, проверихме.

— Добре… — Лангдън изглеждаше озадачен. — Има ли някаква причина да искате да видя това?

— Всъщност да. — Сински взе цилиндъра и го затръска яростно. Топчето вътре затрака.

Лангдън като че ли се обърка от постъпката й, но преди да успее да я попита какво прави, краят на цилиндъра засия и тя го насочи към гладката изолация на стената на изкормения самолет.

Лангдън подсвирна, пристъпи към проектирания образ и каза:

— „Карта на ада“ на Ботичели. Нарисувана е по „Ад“ на Данте. Макар че предполагам, че вече сте наясно.

Елизабет кимна. Тя и хората й бяха използвали интернет да идентифицират картината. С изненада бе открила, че авторът й е Ботичели, прочут със своите ярки идеализирани шедьоври „Раждането на Венера“ и „Пролет“. Сински обичаше и двете творби въпреки факта, че изобразяваха плодовитостта и създаването на живот, което само й напомняше за собствената й трагична неспособност да зачене — единствената значителна мъка в иначе много продуктивния й живот.

— Надявах се, че ще можете да ми кажете нещо повече за символизма, скрит в тази картина — рече тя.

Лангдън като че ли се подразни.

— Затова ли ме извикахте? Останах с впечатлението, че случаят бил спешен.

— Бъдете така добър.

Лангдън въздъхна търпеливо.

— Доктор Сински, казано най-общо, ако искате да научите нещо за конкретна картина, най-добре е да се свържете с музея, в който се пази оригиналът. В този случай това е Апостолическата библиотека на Ватикана. Там има екип от великолепни иконографи, които…

— Ватикана ме мрази.

Лангдън я погледна изненадано.

— И вас ли? Мислех си, че съм единственият.

Тя се усмихна тъжно.

— СЗО е привърженик на мнението, че широката достъпност до контрацептиви е един от ключовете за човешкото здраве в глобален мащаб — както за борба срещу предаваните по полов път болести като СПИН, така и за по-добър контрол върху числеността на населението.

— А Ватикана е на друго мнение.

— На съвсем друго мнение. Те изразходват огромни количества енергия и пари, за да внушат на хората в страните от Третия свят, че контрацепцията е зло.

— А, да. — Лангдън се усмихна разбиращо. — Прехвърлилите осемдесетте целомъдрени монаси най-добре могат да обяснят на света как се прави секс, нали?

С всяка секунда професорът й харесваше все повече и повече.

Сински затръска цилиндъра, за да го зареди отново, и отново проектира изображението на стената.

— Професоре, вгледайте се по-внимателно.

Лангдън отиде до картината и я заразглежда. Изведнъж се изправи и каза:

— Странно. Променена е.

„Не му отне много време.“

— Да, наистина е променена. И искам да ми кажете какво означават тези промени.

Лангдън замълча, загледан в картината. Спря вниманието си върху десетте букви, образуващи думата catrovacer… после върху маската на чумата… както и върху странния цитат по границите за „очите на смъртта“.

— Кой е направил това? — настоятелно попита Лангдън. — Откъде се сдобихте с него?

— Всъщност колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Надявам се, че ще успеете да анализирате промените и да ни кажете какво означават. — Сински посочи бюрото в ъгъла.

— Тук? Сега?

Тя кимна.

— Зная, че е прекалено, но си нямате представа колко важно е това за нас. — Замълча за момент. — Като едното нищо може да се окаже въпрос на живот и смърт.

Лангдън я погледна загрижено.

— Дешифрирането на това може да отнеме време, но щом е толкова важно…

— Благодаря — прекъсна го Сински, преди да е размислил. — Искате ли да се обадите на някого?

Лангдън поклати глава и й каза, че е планирал да прекара тих и уединен уикенд.

„Идеално.“ Сински го настани на бюрото с проектора, листа, молив и лаптоп със сигурна сателитна връзка с интернет. Лангдън изглеждаше силно озадачен защо СЗО ще проявява интерес към променена картина на Ботичели, но въпреки това прилежно се захвана за работа.

Доктор Сински си представяше как Лангдън ще прекара часове наред в изучаване на изображението, без да открие нищо, затова се приготви и тя самата да свърши част от работата си. От време на време го чуваше как разтръсква проектора и драска в бележника си. Минаха обаче само десет минути, когато Лангдън остави молива и заяви:

— Cerca trova.

Сински го погледна.

— Какво?

— Cerca trova — повтори той. — Търсете, и ще намерите. Това се казва в шифъра.

Сински седна до него и заслуша в захлас, докато Лангдън обясняваше как кръговете на Дантевия ад са били разбъркани и когато се подредят в правилния си ред, се получава италианската фраза cerca trova.

„Търсете, и ще намерите? — зачуди се Сински. — Това ли е посланието на онзи побъркан?“ Фразата звучеше като открито предизвикателство. Смущаващите последни думи на лудия по време на срещата им в Съвета за международни отношения прозвучаха в ума й: „В такъв случай танцът ни е започнал“.

— Пребледняхте — рече Лангдън, който я наблюдаваше замислено. — Това означава ли, че посланието не е онова, което очаквахте?

Сински се овладя и оправи амулета на шията си.

— Не точно. Кажете ми… смятате ли, че тази карта на ада намеква да търся нещо?

— Да. Cerca trova.

— А намеква ли къде да търся?

Лангдън се почеса по брадичката. Около тях започнаха да се струпват и други от екипа на СЗО, жадни за повече информация.

— Не съвсем открито… не, макар че имам доста добра идея откъде ще е най-добре да започнете.

— Кажете ми — каза Сински малко по-настоятелно, отколкото Лангдън очакваше.

— Какво ще кажете за Флоренция?

Сински стисна зъби, за да не му се сопне. Членовете на екипа й обаче не проявиха такова самообладание. Всички се спогледаха стреснато. Един грабна телефон и набра номер. Друг забърза през вратата към предната част на самолета.

Лангдън се обърка.

— Нещо лошо ли казах?

„И още как“ — помисли Сински и попита:

— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за Флоренция?

— Cerca trova — отвърна той и набързо разказа за старата загадка около една фреска на Вазари в Палацо Векио.

„Значи Флоренция“ — помисли Сински, след като чу достатъчно. Явно нямаше никакво съвпадение в това, че кошмарът й беше направил фаталния си скок на не повече от три преки от Палацо Векио във Флоренция.

— Професоре — каза тя. — Когато ви показах амулета си и го нарекох кадуцей, вие се сепнахте, сякаш искахте да кажете нещо, но после се поколебахте и като че ли размислихте. Какво щяхте да кажете?

Лангдън поклати глава.

— Нищо. Беше глупаво. Професорът в мен често е малко надменен.

Сински го погледна в очите.

— Питам ви, защото трябва да знам дали мога да ви се доверя. Какво щяхте да кажете?

Лангдън преглътна и прочисти гърлото си.

— Не че има някакво значение, но вие казахте, че амулетът е древният символ на медицината, което е вярно. Но когато го нарекохте кадуцей, направихте една много често срещана грешка. Кадуцеят има две змии, увити около жезъл с криле в горната част. Вашият амулет е само с една змия и без криле. Този символ се нарича…

— Жезълът на Асклепий.

Изненадан, Лангдън наклони глава настрани.

— Да. Точно така.

— Зная. Изпитвах откровеността ви.

— Моля?

— Исках да разбера дали ще ми кажете истината, независимо дали с това няма опасност да ме поставите в неудобно положение.

— Изглежда, се провалих.

— Не го правете отново. Трябва да сте абсолютно честен с мен. Само така ще можем да продължим да работим заедно.

— Да продължим? Не приключихме ли?

— Не, професоре, не сме приключили. Искам да дойдете във Флоренция и да ми помогнете с едно нещо.

Лангдън я зяпна втрещено.

— Сега ли?

— Да, сега. Още не съм ви казала колко критична всъщност е ситуацията.

Лангдън поклати глава.

— Няма значение какво ще ми кажете. Не искам да летя до Флоренция.

— И аз — въздъхна тя. — Но за съжаление времето изтича.