Дан Браун
Ад (49)

46.

„La soffitta — помисли Лангдън. — Най-драматичният таван на света.“

Въздухът бе застоял и тежък, сякаш вековният гипсов прах бе станал толкова фин и лек, че отказваше да се слегне. Огромното пространство скърцаше и въздишаше, което създаваше у Лангдън усещането, че току-що е влязъл в корема на звяр.

Той стъпи стабилно на една широка греда, вдигна фенерчето и освети мрака.

Пред него се простираше на пръв поглед безкраен тунел, пресечен от дървена паяжина от триъгълници и правоъгълници, които се образуваха от кръстосването на гредите и други структурни елементи, които образуваха невидимия скелет на Залата на Петстотинте.

Лангдън бе разгледал това огромно подпокривно пространство по време на замъглената от виното разходка из тайните проходи преди няколко години. Приличащият на шкаф прозорец бил изрязан в стената на залата за архитектурни модели, за да могат посетителите да надничат през него с фенерчето и да разглеждат.

А сега Лангдън бе в самото таванско помещение и беше изненадан колко много архитектурата му напомня на тази на оборите в Нова Англия — традиционни сглобки между хоризонтални и напречни греди.

Сиена също бе влязла през отвора и стоеше зад него. Лангдън завъртя фенерчето, за да й покаже необичайната обстановка.

От тази точка гледката по цялата дължина на подпокривното пространство приличаше на телескопично наредени един след друг триъгълници, които изчезват в безкрайността. Под краката им нямаше под, само голи подпорни греди.

Лангдън посочи право напред и каза с приглушен глас:

— Това е пространството точно над Залата на Петстотинте. Ако успеем да стигнем до другия край, знам как да се доберем до стълбището на атинския херцог.

Сиена хвърли скептичен поглед към лабиринта от греди и подпори, който се простираше пред тях. Единственият очевиден начин, по който можеха да преминат, бе да подскачат от греда на греда, както децата подскачат по траверси. Гредите бяха широки и здрави, но предизвикателството бе в това, че разстоянието между тях бе прекалено голямо, за да се прескочи безопасно.

— Не мога да прескачам от греда на греда — прошепна Сиена.

Лангдън също се съмняваше, че е способен на това, а падането означаваше сигурна смърт. Той насочи лъча на фенерчето надолу.

На два метра и половина под тях, окачена на метални пръти, имаше прашна хоризонтална повърхност — нещо като под — която се простираше докъдето им виждаха очите. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше солидна, Лангдън знаеше, че е направена предимно от опънат плат, сега покрит с прах. Това бе обратната страна на окачения таван на Залата на Петстотинте — дървени рамки, на които бяха опънати трийсет и девет платна на Вазари, поставени хоризонтално едно до друго.

Сиена посочи надолу.

— Не можем ли да слезем там?

„Не и ако не искаш да паднеш през платно на Вазари в Залата на Петстотинте.“

— Всъщност има по-добър път — каза спокойно Лангдън, защото не искаше да я плаши.

При предишното си посещение, освен че бе надникнал през прозореца на залата за архитектурни макети, Лангдън също така бе обходил тавана, като бе влязъл през вратата от другата страна. Ако замъгленият от виното спомен беше точен, през средата на цялото пространство минаваше здрава греда, която осигуряваше на туристите достъп до площадката в центъра.

Сега обаче откри пътека, която по никакъв начин не приличаше на това, което си спомняше от предишното си посещение.

„Колко вино изпих онзи ден?“

Вместо здрава, безопасна за туристите пътека, видя нестабилни дъски, положени напряко на подпорните греди.

Очевидно солидната, безопасна за туристите пътека, която тръгваше от противоположната страна, стигаше само до централната платформа. А после посетителите се връщаха обратно. Нестабилната структура, която се простираше пред Лангдън и Сиена, очевидно бе сложена, за да може по нея да се движат работниците от поддръжката.

— Май ще трябва да минем по тези дъски — каза Лангдън.

Сиена сви спокойно рамене.

— Не е по-зле от Венеция, когато вали.

Беше права. При последното му пътуване до Венеция на площада „Сан Марко“ имаше повече от педя вода и той бе вървял пеша от хотел „Даниели“ до базиликата по дъски, сложени върху тухли и обърнати кофи. Разбира се, опасността да си намокриш обувките не можеше да се сравнява с падането през ренесансов шедьовър към сигурна смърт.

Прогони тази мисъл от главата си и тръгна по тясната дъска с престорена увереност, като се надяваше тя да потуши всички тревоги, които Сиена може би изпитваше. Но въпреки че на външен вид бе спокоен, сърцето му биеше силно. Когато наближи средата, дъската се огъна под тежестта му и зловещо проскърца. Той продължи по-бързо и стигна до относително безопасната следваща греда.

Издиша, обърна се, освети пътя на Сиена и й каза няколко окуражителни думи, от които може би имаше нужда. Но очевидно тя можеше да мине и без тях, защото веднага щом лъчът на фенерчето освети дъската, тръгна по нея със забележителна ловкост и само след секунди беше до него.

Окуражен, Лангдън се обърна и тръгна по следващата дъска. Сиена го изчака да мине, да се обърне и да й освети пътя, после го последва. Хванаха си ритъма и продължиха напред — два силуета, които се движеха един след друг под светлината на едно-единствено фенерче. Някъде под тях се чуваше пукане на полицейски радиостанции. Лангдън си позволи да се усмихне. „Ние крачим над Залата на Петстотинте, леки като перца и невидими.“

— Е, Робърт — каза Сиена. — Каза, че Игнацио ти е посочил къде да намериш маската.

— Така е… но закодирано. — И набързо обясни, че Игнацио не е искал да издаде направо местонахождението й на телефонния секретар и затова е споделил информацията по-завоалирано. — Споменава рая, което предполагам, че е препратка към последната част на „Божествена комедия“. Точните му думи са „Рай двайсет и пет“.

— Тоест двайсет и пета песен?

— Почти съм сигурен — каза Лангдън.

Песните представляваха нещо като отделни глави и препращаха към устната традиция на древността, когато епичните поеми се пеели в речитатив. „Божествена комедия“ съдържаше точно сто песни, разделени на три части.

Ад — 1–34

Чистилище — 1–33

Рай — 1–33

„Рай двайсет и пет“, помисли Лангдън и му се прииска фотографската му памет да се окаже достатъчно силна, за да си спомни целия текст. Но не можеше — щеше да се наложи да търсят книгата.

— Има и още нещо — продължи той. — Последното нещо, което Игнацио ми казва, е: „Вратите са отворени, но трябва да побързаш“. — Млъкна и хвърли поглед към Сиена. — Двайсет и пета песен вероятно препраща към определено място тук, във Флоренция. Очевидно някъде, където има врати.

Сиена се намръщи.

— В този град има десетки врати, ако не и стотици.

— Да. Затова трябва да прочетем двайсет и пета песен на „Рай“. — И й се усмихна, изпълнен с надежда. — Случайно да знаеш цялата „Божествена комедия“ наизуст?

Тя го изгледа учудено.

— Четиринайсет хиляди стиха на старовремски италиански, които съм прочела като дете? — Поклати глава. — Ти си този с невероятната памет, професоре. Аз съм просто лекар.

Докато продължаваха напред, Лангдън си помисли, че е тъжно задето Сиена, след всичко, пред което бяха преминали, предпочита да крие истината за изключителния си интелект. Просто лекар? Не се сдържа и се усмихна. Най-скромният лекар на света, каза си, като си спомни вестникарските изрезки, в които бе прочел за специалните й умения — които за нещастие, но не изненадващо, не включваха научаване наизуст на една от най-дългите поеми в литературната история.

Продължиха напред мълчаливо и накрая Лангдън видя напред обнадеждаващ силует. Платформата!

Несигурните дъски, по които вървяха, водеха право към стабилна структура с парапет. Ако успееха да се качат на нея, щяха да продължат по пътеката до изхода от подпокривното пространство и вратата, която беше близо до стълбището на атинския херцог.

Когато наближиха платформата, Лангдън погледна към окачения таван на два метра и половина под тях. Досега всички съставни елементи бяха подобни. Но този, над който предстоеше да преминат, беше огромен, много по-голям от останалите.

„Апотеозът на Козимо I“, помисли Лангдън.

Обширният кръгъл елемент бе най-ценната картина на Вазари — централната част на цялата Зала на Петстотинте. Лангдън често показваше диапозитиви с тази творба на студентите си и им посочваше приликите с „Апотеозът на Вашингтон“ в Капитолия — скромно напомняне, че в самото си начало Америка е взела от Италия много повече от идеята за република.

Днес обаче Лангдън искаше да мине колкото се може по-бързо над „Апотеоза“, а не да го разглежда. Ускори крачка и извърна глава към Сиена, за да й прошепне, че почти са стигнали.

И тогава десният му крак не улучи средата на дъската и взетата назаем обувка стъпи наполовина във въздуха. Глезенът му се огъна и той се хвърли напред, наполовина залитайки, наполовина тичайки, за да се опита да си възвърне равновесието.

Но вече беше прекалено късно.

Коленете му се стовариха върху дъската, а ръцете му се протегнаха отчаяно напред в опит да стигнат гредата. Фенерчето политна някъде в мрака под тях и тупна върху платното. Краката на Лангдън едва го отведоха до следващата греда, дъската падна и се стовари с трясък върху рамката на „Апотеоза“ на два и половина метра под тях.

Звукът отекна.

Изпълнен с ужас, Лангдън едва се задържа на крака и се обърна към Сиена.

Под бледата светлина на падналото фенерче, което лежеше долу на платното, видя, че Сиена стои на гредата зад него и няма как да премине. В очите й се четеше това, което Лангдън вече знаеше. Че звукът от падналата дъска сигурно ги е издал.

 

 

Очите на Вайента се стрелнаха нагоре към украсения таван.

— Плъхове под покрива? — пошегува се нервно мъжът с камерата.

„Големи плъхове“, помисли Вайента и огледа кръглата картина в центъра на тавана. Малък облак прах се процеждаше между две съседни рамки и Вайента можеше да се закълне, че вижда лека издутина в платното… сякаш някой го натискаше от другата страна.

— Може би някой от полицаите си е изпуснал пистолета от платформата — каза мъжът и също погледна издутината на картината. — Какво мислите, че търсят? Цялото това раздвижване е много вълнуващо.

— Платформа ли? — попита Вайента. — Там горе могат да се качват хора?

— Разбира се. — Той посочи към входа на музея. — Зад тази врата има друга, която води към пътека под покрива. Там можете да видите как Вазари е наредил подпорните греди. Невероятно е.

Изведнъж гласът на Брюдер проехтя в Залата на Петстотинте:

— Къде са отишли, по дяволите?

Думите му, също като отчаяния вик отпреди малко, идваха иззад решетката високо на стената вляво от Вайента. Брюдер очевидно беше в стая зад тази решетка…

Погледът на Вайента пак се плъзна по издутината на платното.

„Плъхове под покрива — помисли си тя. — Които се опитват да избягат.“

Благодари на мъжа с камерата и бързо закрачи към входа на музея. Вратата беше затворена, но след като толкова много полицаи тичаха из музея, тя подозираше, че е отключена. Разбира се, инстинктът й не я подведе.