Дан Браун
Ад (71)

68.

Венецианската железопътна гара „Санта Лучия“ е елегантно ниско съоръжение от сив камък и бетон. Проектирана е в модерен минималистичен стил с фасада без никакви украси, с изключение на един-единствен символ: крилатите букви FS, емблема на държавните железници — Ferrovie dello Stato.

Тъй като гарата се намира в западния край на Канале Гранде, на пристигащите пътници им е достатъчно да направят само една крачка, за да се потопят изцяло в характерните гледки, миризми и звуци на Венеция.

При всяко свое идване тук Лангдън винаги долавяше соления въздух — свеж морски бриз, подправен от аромата на пицата, предлагана от улични търговци пред гарата. Днес вятърът духаше от изток и носеше също така миризмата на дизелово гориво от дългата опашка водни таксита, чакащи в надигналите се води на Канале Гранде. Десетки капитани размахваха ръце и викаха на туристите с надежда да подлъжат някой да се качи в техните таксита, гондоли, вапорети и скутери.

„Хаос във водата“ — помисли Лангдън, загледан в задръстването в канала. Странно, но блъсканицата, която би била подлудяваща в Бостън, изглеждаше някак чаровна и със старинна атмосфера във Венеция.

На един хвърлей от другата страна на канала в следобедното небе се издигаха позеленелите медни куполи на Сан Симеоне Пиколо. Църквата беше с един от най-еклектичните архитектурни стилове в цяла Европа. Необичайно стръмният й купол и кръглото светилище бяха византийски, докато пронаосът^[1] с неговите колони несъмнено беше изграден като класическия гръцки вход на Пантеона в Рим. Главният вход беше покрит със зрелищен фронтон със сложни мраморни релефи, изобразяващи цяло войнство светци мъченици.

„Венеция е музей на открито — помисли си Лангдън и погледът му се насочи към водите на канала, които се плискаха в стъпалата на църквата. — Бавно потъващ музей.“ Въпреки това опасността от наводнение изглеждаше несъществена в сравнение със заплахата, която може би се спотайваше под града.

„И никой няма представа…“

Стихотворението от смъртната маска на Данте все още звучеше в главата на Лангдън и той се запита къде ли ще ги отведе то. В джоба си имаше препис на текста, а самата гипсова маска (по предложение на Сиена) беше увита във вестник и тайно я бяха заключили в шкафче за багаж в гарата. Макар че беше абсолютно неадекватно хранилище за подобен безценен артефакт, шкафчето несъмнено бе много по-безопасно място за маската, отколкото да я мъкнат със себе си из пълния с вода град.

— Робърт? — Сиена — беше избързала напред с Ферис — посочи към водните таксита. — Нямаме време.

Лангдън тръгна към тях, макар че за запален любител на архитектурата като него, бе почти немислимо да бърза по Канале Гранде. Малко изживявания във Венеция бяха по-приятни от пътуването с вапорето № 1, най-известния открит воден автобус на града — за предпочитане вечер, на носа, докато покрай теб бавно се носят осветените от прожектори катедрали.

„Днес ще минем без вапорето“ — помисли Лангдън. Водните автобуси бяха пословично бавни, така че трябваше да вземат такси.

За съжаление опашката за таксита пред гарата изглеждаше безкрайна.

Ферис, който явно не беше в настроение да чака, бързо пое нещата в свои ръце: размаха тлъста пачка банкноти и бързо извика една плаваща лимузина — лъскав „Венециано“ със свалящ се покрив, изработен от южноафрикански махагон. Макар че елегантният съд беше несъмнено изхвърляне, щяха да пътуват бързо и в уединение — само някакви си петнайсет минути по Канале Гранде до площад „Сан Марко“.

Капитанът беше поразително красив мъж в безупречен костюм на Армани. Приличаше по-скоро на филмова звезда, отколкото на моряк, но в края на краищата това беше Венеция, градът на италианската елегантност.

— Маурицио Пимпони — представи се той и намигна на Сиена, докато ги посрещаше на борда. — Просеко? Лимончело? Шампанско?

— No, grazie^[2] — отвърна Сиена и го помоли да ги откара колкото се може по-бързо до площад „Сан Марко“.

— Ma certo!^[3] — Маурицио й намигна отново. — Моята лодка е най-бързата в цяла Венеция…

Докато се настаняваха на плюшените седалки на откритата кърма, Маурицио превключи на задна и майсторски се отдалечи от брега. След това завъртя руля надясно, даде газ на мощния „Волво Пента“ и мина през гъмжилото от гондоли с такава скорост, че гондолиерите заразмахваха ядосано юмруци, докато тесните им черни лодки се люлееха диво на вълните.

— Scusate!^[4] — извика им весело Маурицио. — ВИП персони!

След секунди излязоха от задръстването при гара „Санта Лучия“ и се носеха на изток по Канале Гранде. Докато минаваха под изящния Понте дели Скалци, Лангдън долови характерния сладък аромат на местния деликатес seppie al nero, сепия в собственото й мастило, който идваше от покритите с балдахини ресторанти покрай брега. Когато завиха по канала, пред тях се появи масивният купол на църквата „Сан Джеремия“.

— Света Лучия — прошепна Лангдън, докато четеше името на светицата на надписа на църквата. — Костите на слепите.

— Моля? — Сиена го погледна с надеждата, че Лангдън може да е открил още нещо около загадъчното стихотворение.

— Нищо — отвърна Лангдън. — Хрумна ми странна мисъл. Може би нищо особено. — Той посочи църквата. — Виждаш ли надписа? Там е погребана света Лучия. Понякога чета лекции по агиография — дял от изкуството, занимаващ се с изобразяването на християнските светци. А света Лусия е покровителка на слепите.

— Si, santa Lucia! — обади се Маурицио, който явно винаги беше готов да предложи услугите си. — Светицата на слепците! Знаете историята, нали? — Капитанът погледна назад към тях и се опита да надвика рева на двигателя. — Лучия била толкова красива, че всички мъже я желаели страстно. И за да остане чиста пред Бог и да запази девствеността си, си избола очите.

Сиена изстена.

— Това се казва всеотдайност към Бог.

— Като награда за жертвата й — добави Маурицио, — Бог й дал още по-красиви очи!

Сиена погледна Лангдън.

— Определено знае кое е безсмислено, нали?

— Неведоми са пътищата Божии — отбеляза Лангдън и си представи двайсетината прочути картини на стари майстори, изобразяващи света Лучия, носеща собствените си очи на поднос.

Макар че имаше различни версии на историята за света Лучия, във всички се разказваше как тя избола своите будещи похот очи, поставила ги върху поднос и ги поднесла на пламенния си ухажор, като заявила: „Ето ти онова, що желаеш толкова много… и те умолявам, занапред ме остави на мира!“. Колкото и да е зловещо, самоосакатяването й било вдъхновено от Светото писание и така Лучия завинаги се свързва с прочутата заръка на Христос: „И ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си“^[5].

„Извади“ — помисли си Лангдън и осъзна, че точно тази дума беше използвана и в стихотворението. „Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и костите на слепия извади“.

Озадачен от съвпадението, той се запита дали това не е скрит намек, че именно света Лучия е слепият, за когото се говори в стихотворението.

— Маурицио — извика Лангдън и посочи към „Сан Джеремия“. — Костите на света Лучия са погребани в тази църква, нали?

— Няколко, да — отвърна Маурицио, като караше майсторски с една ръка и гледаше назад към пътниците си, без да обръща внимание на трафика пред тях. — Но повечето не са тук. Света Лучия е толкова обичана, че тялото й е пръснато из църкви по целия свят. Разбира се, ние венецианците най-много обичаме света Лучия и затова празнуваме…

— Маурицио! — извика Ферис. — Света Лучия е сляпата, не ти. Гледай напред!

Маурицио се разсмя добродушно и се обърна точно навреме, за да избегне сблъсък с движеща се срещу тях лодка.

Сиена наблюдаваше внимателно Лангдън.

— Какво мислиш? За предателския дож, който извадил костите на слепия ли?

Лангдън сви устни.

— Не съм сигурен.

И бързо разказа на Сиена и Ферис историята на света Лучия, която бе сред най-странните сред всички животоописания на светците. Според преданието, когато прекрасната Лучия отхвърлила домогванията на влиятелен ухажор, той я обвинил и я пратил на клада, но пламъците оставили тялото й непокътнато. Според поверието, тъй като плътта й била неподатлива на огън, мощите й притежавали особена сила и всеки, който ги притежавал, щял да се наслаждава на необичайно дълъг живот.

— Значи е имала вълшебни кости? — попита Сиена.

— Да, вярвало се, че са такива, поради което мощите й били пръснати по целия свят. В продължение на две хилядолетия могъщи лидери се опитвали да избегнат старостта и смъртта, като се сдобивали с костите на светицата. Скелетът й бил краден, връщан, краден отново, местен и разделян повече пъти, отколкото на който и да било друг светец. Костите й са минали през ръцете на поне десетина от най-могъщите хора в историята.

— В това число и на някой предателски дож? — попита Сиена.

„Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и костите на слепия извади.“

— Напълно възможно — отвърна Лангдън и сега осъзна, че света Лучия се споменава многократно в „Ад“ на Данте. Тя беше една от трите благословени жени, le tre donne benedeite, които извикват Вергилий да помогне на Данте да излезе от подземния свят. Другите две бяха Дева Мария и Беатриче, възлюбената на Данте. Поетът беше поставил света Лучия начело на групата.

— Ако си прав — развълнувано каза Сиена, — то същият коварен дож, който отрязал главите на конете…

— … е откраднал и костите на света Лучия — довърши Лангдън.

Сиена кимна.

— Това значително ще съкрати списъка ни. — Тя погледна Ферис. — Сигурен ли сте, че телефонът ви не работи? Бихме могли да потърсим в интернет…

— Съвсем е умрял — отвърна Ферис. — Току-що проверих. Съжалявам.

— Скоро ще стигнем — каза Лангдън. — Не се съмнявам, че ще успеем да намерим отговорите в базиликата „Сан Марко“.

„Сан Марко“ беше единственото парче от пъзела, което Лангдън смяташе за абсолютно сигурно. „Музейон на светата мъдрост“. Лангдън разчиташе на базиликата да разкрие идентичността на загадъчния дож… и оттам, с малко късмет, конкретното място, от което Зобрист е избрал да пусне чумата си. „Защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква.“

Опита се да пропъди от ума си картините с чумата, но това беше невъзможно. Често се бе питал как ли е изглеждал този невероятен град, когато е бил в разцвета си… преди чумата да го отслаби дотолкова, че да бъде завладян първо от османските турци, после от Наполеон… по времето, когато Венеция се е славела като търговски център на Европа. Според всички сведения на света нямало по-прекрасен град, а богатството и културата на жителите му нямали равни на себе си.

Лангдън беше чел описания на живота във Венеция по време на чумните епидемии. Поради липсата на земя, където да погребват мъртвите, подути трупове се носели по каналите, като на места ги задръствали и работниците трябвало да ги разбутват с пръти, за да може водата да ги отнесе в морето. Сякаш никакви молитви не били в състояние да укротят гнева на чумата. Когато градските власти осъзнали, че причината за болестта са плъховете, било вече късно, но въпреки това във Венеция бил издаден закон, задължаващ всички пристигащи кораби да стоят на котва четирийсет дни в открито море, преди да им бъде позволено да разтоварят товарите си. И до днес числото четирийсет — quaranta на италиански — служеше като мрачно напомняне за произхода на думата „карантина“.

Когато лодката им зави на поредния широк завой на канала, вятърът изду червен транспарант, който откъсна Лангдън от мрачните му мисли за смъртта и насочи вниманието му към елегантна триетажна постройка вляво.

CASINO DI VENEZIA: БЕЗКРАЙНА ЕМОЦИЯ.

Макар че Лангдън не разбираше напълно думите върху транспаранта на казиното, бляскавият ренесансов дворец беше част от градския пейзаж от шестнайсети век. Някога частно имение, сега той бе скъп игрален дом, прочут с това, че именно тук през 1883 г. композиторът Рихард Вагнер умрял от инфаркт малко след като завършил операта си „Парсифал“.

Отдясно на казиното се виждаше барокова фасада с още по-голям транспарант, този път тъмносин, на който пишеше CA’PESARO: GALLERIA INTERNAZIONALE D’ARTE MODERNA. Преди години Лангдън беше влизал вътре и бе видял шедьовъра „Целувката“ на Густав Климт, част от гостуваща изложба от Виена. От преплетените любовници, изобразени в зашеметяващи златни листа, лъхаше на страст и до ден-днешен Лангдън свързваше „Ка’Пезаро“ със събуждането на дългогодишния си интерес към съвременното изкуство.

Маурицио увеличи скоростта в разширяващия се канал.

Отпред се появи прочутият мост Риалто, който бележеше половината път до площад „Сан Марко“. Малко преди да минат под него Лангдън погледна нагоре и видя самотна фигура, която стоеше неподвижно до парапета и се взираше в тях.

Лицето беше едновременно познато… и ужасяващо.

Лангдън инстинктивно се сви.

Сивкаво и издължено, лицето имаше студени мъртви очи и дълъг, подобен на клюн нос.

Лодката се плъзна под зловещата фигура точно когато Лангдън осъзна, че това е просто турист, фукащ се с последната си покупка — една от стотиците маски на чумни лечители, продавани на намиращия се наблизо пазар Риалто.

Днес обаче костюмът изобщо не му изглеждаше очарователен.