Дан Браун
Ад (56)

53.

„Бих бил поет… връз купела на моето кръщение.“

Думите на Данте отекваха в съзнанието на Лангдън, докато водеше Сиена на север по тясната алея, известна като Виа дела Студио. Целта им лежеше напред и с всяка стъпка Лангдън изпитваше все по-голяма увереност, че са на прав път и че са се откъснали от преследвачите си.

„Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш.“

Когато приближиха края на подобната на пролом алея, чуха оживени гласове. Внезапно стените от двете им страни изчезнаха и те се озоваха на просторно открито пространство.

Пиаца дел Дуомо.

Огромният площад с неговата сложна мрежа от постройки беше старият религиозен център на Флоренция. Днес той бе по-скоро туристически център и вече беше пълен с автобуси и посетители, тълпящи се около прочутата катедрала.

Тъй като излязоха в южната част на пиацата, Лангдън и Сиена се озоваха отстрани на катедралата, пред зашеметяващия екстериор от зелен, розов и бял мрамор. Сградата беше поразителна колкото с блясъка, красотата и художественото майсторство, с което бе построена, толкова и с размерите си — продължаваше сякаш безкрайно и в двете посоки и пълната й дължина почти се равняваше на дължината на монумента Вашингтон, ако беше полегнал на земята.

Въпреки че традиционните монохромни каменни филиграни бяха изоставени и сменени с необичайно ярка смес от цветове, постройката беше чисто готическа — класическа, здрава и трайна. При първото си идване във Флоренция Лангдън беше намерил архитектурата за едва ли не крещяща. При по-късните си посещения обаче откри, че изучава сградата часове наред, странно завладян от необичайното й естетическо въздействие, докато най-сетне не започна да оценява по достойнство бляскавата й красота.

Ил Дуомо, или по-официално, катедралата „Санта Марие дел Фиоре“, освен че бе дала прякора на Игнацио Бузони, дълго време била не само духовно сърце на Флоренция, но и вековен център на драми и интриги. Бурното минало на сградата варираше от дългите и ожесточени спорове относно много хуления стенопис „Страшният съд“ на Вазари върху вътрешната страна на купола… до горещо диспутираното съревнование за избор на архитект за построяването на самия купол.

Филипо Брунелески накрая спечелил доходоносната поръчка и завършил купола, най-големия от вида си по онова време. И до ден-днешен самият Брунелески можеше да се види като статуя, седнал отвън до Палацо деи Каноничи и загледан доволен към шедьовъра си.

Тази сутрин, когато вдигна очи към прочутия купол с червени плочки, истински архитектурен подвиг за епохата си, Лангдън си спомни времето, когато му бе хрумнала глупавата идея да се покатери на върха му. Тясното задръстено с туристи стълбище се бе оказало едно от най-потискащите и клаустрофобични места, на които беше попадал. Въпреки това Лангдън беше благодарен за изпитанията, през които бе преминал при изкачването на Купола на Брунелески, тъй като това го беше подбудило да прочете интересната книга на Рос Кинг със същото заглавие.

— Робърт? — обади се Сиена. — Идваш ли?

Лангдън откъсна поглед от купола и едва сега осъзна, че се е заковал на място, за да се възхити на архитектурата.

— Извинявай.

Продължиха, като се придържаха към периметъра на площада. Сега катедралата се намираше от дясната им страна и Лангдън забеляза, че туристите вече излизат от страничните изходи и отбелязват обекта като посетен в списъците си на забележителности.

Отпред се издигаше характерният силует на кампанила — втората от трите постройки в катедралния комплекс. По-известна като Камбанарията на Джото, кампанилата недвусмислено показваше, че е част от катедралата. Украсена със същите розови, зелени и бели облицовъчни камъни, кулата се устремяваше към небето на зашеметяващата височина от осемдесет и пет метра. Лангдън винаги бе намирал за изумително, че стройната постройка е останала на мястото си през всички тези векове, преживявайки земетресенията и капризите на времето, особено като се има предвид колко тежка бе в горната си част — върхът й поддържаше камбани с общо тегло девет тона.

Сиена крачеше енергично до него и нервно оглеждаше небето около камбанарията в търсене на разузнавателното хеликоптерче, но за щастие него го нямаше. Въпреки ранния час тълпата беше доста многолюдна и Лангдън бе доволен.

Докато вървяха към кампанилата, минаха покрай редица карикатуристи, които стояха зад триножниците си и рисуваха крещящи скечове на туристи — тийнейджър със скейтборд, момиче с шини на зъбите, размахващо стик за лакрос, младоженци на медения си месец, целуващи еднорог. Лангдън донякъде се развесели, докато гледаше как всичко това се върши на същото свещено място, където Микеланджело е разполагал собствения си триножник като момче.

Продължиха бързо покрай Камбанарията на Джото, завиха надясно и продължиха през площада направо към централния вход на катедралата. Тук тълпата беше най-гъста, туристи от цял свят насочваха телефони и видеокамери към пъстроцветната фасада.

Лангдън почти не поглеждаше нагоре; вниманието му беше привлечено от много по-малката постройка, която вече се виждаше. Точно срещу главния вход на Санта Мария дел Фиоре беше разположена третата и последна сграда от катедралния комплекс.

И любимата на Лангдън.

Баптистерият „Сан Джовани“.

Украсен със същите многоцветни камъни и пиластри на ивици като катедралата, баптистерият се различаваше от по-голямата постройка с поразителната си форма — идеален осмоъгълник. Приличащата според някои на торта постройка беше разделена на три ясно обособени пояса, увенчани с бял полегат покрив.

Лангдън знаеше, че осмоъгълната форма няма нищо общо с естетиката, а е изцяло свързана със символизма. В християнството числото осем се свързваше с прераждането и пресъздаването. Осмоъгълникът служеше като нагледно напомняне за шестте дни на Сътворението на небето и земята, съботата и осмия ден, на който християните се „прераждат“ или „пресътворяват“ чрез кръщението. Осмоъгълникът се бе превърнал в често срещана форма за баптистериите по цял свят.

Макар да смяташе баптистерия за една от най-поразителните сгради във Флоренция, Лангдън винаги бе мислил, че изборът на мястото му е малко несправедлив. Почти навсякъде другаде баптистериите бяха в центъра на вниманието. Тук обаче, в сянката на двата си колосални съседа, сградата създаваше впечатлението за изтърсак.

„Докато не влезеш вътре“ — напомни си Лангдън, представяйки си главозамайващите мозайки от интериора, които бяха толкова живописни, че ценителите от миналото твърдели, че таванът наподобявал самия рай. „Ако знаеш къде да гледаш — иронично бе казал Лангдън на Сиена, — Флоренция наистина е раят.“

Векове наред в осмоъгълното светилище са били кръщавани безброй видни личности, сред които и самият Данте.

„Бих бил поет… връз купела на моето кръщение.“

Поради изгнанието си, на Данте така и не му било позволено да се върне на това свещено място, мястото на кръщаването си, макар че Лангдън се надяваше все повече посмъртната маска на Данте най-сетне да се върне на постамента си в резултат на невероятната серия от събития от последната нощ.

„Баптистерият — помисли си Лангдън. — Точно тук Игнацио би трябвало да е скрил маската, преди да умре.“ Спомни си отчаяното телефонно съобщение на Игнацио и за един смразяващ момент си представи как пълният мъж, притиснал ръце към гърдите си, прекосява със залитане пиацата, влиза в алеята и прави последното си телефонно обаждане, след като е оставил маската на сигурно място в баптистерия.

„Вратите са отворени за теб.“

Погледът му не се откъсваше от баптистерия. Сиена вървеше така настойчиво и енергично, че Лангдън едва успяваше да не изостава. Дори оттук виждаше как масивните централни врати на баптистерия блестят под лъчите на слънцето.

Изработени от позлатен бронз и високи над четири метра и половина, вратите бяха дело на Лоренцо Гиберти и за изработването им били нужни повече от двайсет години. Бяха украсени с десет пана, изпълнени с толкова изящни библейски сцени, че Джорджо Вазари нарекъл портите „несъмнено съвършени във всяко отношение и… най-великолепният шедьовър, създаван някога“.

А възторженият отзив на Микеланджело дал на вратите прякора, с който те бяха известни и до днес. Великият художник заявил, че те са толкова прекрасни, че били достойни да бъдат… врати на Рая.