Дан Браун
Ад (5)

2.

„Във Флоренция ли съм?!“

Главата му се пръскаше от болка. Робърт Лангдън седеше на болничното легло и натискаше бутона на звънеца за персонала. Въпреки успокоителните в кръвта му сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

Доктор Брукс влетя в стаята. Завързаната й на опашка коса подскачаше.

— Какво ви е?

Лангдън озадачено поклати глава.

— Да не би да съм в… Италия?

— Добре — каза тя. — Започвате да си спомняте.

— Не! — Той посочи през прозореца величествената постройка в далечината. — Познах Палацо Векио.

Доктор Брукс натисна електрическия ключ и флорентинският пейзаж изчезна. Тя се приближи до леглото и прошепна успокоително:

— Не се тревожете, господин Лангдън. Получили сте лека амнезия, но доктор Маркони установи, че мозъчните ви функции не са засегнати.

Очевидно чул звънеца, в стаята се появи и брадатият лекар. Провери сърдечния монитор на Лангдън, докато младата му колежка бързо му обясняваше положението на италиански — че американецът бил „развълнуван“, като разбрал, че е в Италия.

„Развълнуван ли? — ядосано си помисли Лангдън. — По-скоро втрещен!“ Изсипалият се в кръвта му адреналин се бореше с успокоителните.

— Какво е станало? — попита той. — Кой ден сме днес?

— Всичко е наред — отвърна доктор Брукс. — Днес е понеделник, осемнайсети март.

„Понеделник. — Лангдън с усилие насочи хаотичните си мисли към последните образи, които си спомняше — студени и мрачни — как върви сам през кампуса на Харвард на път за публична лекция в събота вечер. — Това е било преди два дни! — Опита се да си спомни нещо от лекцията или след нея и го обзе още по-силна паника. — Нищо!“

Пиукането на сърдечния монитор се ускори.

Лекарят се почеса по брадата и продължи да настройва медицинската апаратура, а доктор Брукс седна на леглото до Лангдън и го увери нежно:

— Ще се оправите. Диагнозата ви е ретроградна амнезия, която се среща много често при травми на главата. Спомените ви от последните няколко дни може да са неясни или изобщо да не помните нищо, но не би трябвало да сте получили трайни увреждания. — Замълча за момент. — Спомняте ли си малкото ми име? Казах ви го, когато ви се представих.

Лангдън се замисли за миг.

— Сиена. — „Доктор Сиена Брукс“.

Тя се усмихна.

— Виждате ли? Вече имате нови спомени.

Болката в главата му беше почти непоносима и зрението му оставаше замъглено.

— Какво… е станало? Как съм попаднал тук?

— Трябва да си почивате и да…

— Как съм попаднал тук?! — упорстваше той. Пиукането на сърдечния монитор се ускори още повече.

— Добре, само дишайте дълбоко, за да се успокоите — отстъпи лекарката и погледна колегата си малко нервно. — Ще ви кажа. — Гласът й стана осезаемо по-сериозен. — Преди три часа, господин Лангдън, вие сте се появили в спешното отделение с кървяща рана на главата и веднага сте изгубили съзнание. Никой нямал представа кой сте и как сте се озовали тук. Шепнели сте на английски, затова доктор Маркони ме помоли да му помагам. Аз съм англичанка, тук съм за обмяна на опит.

Робърт се чувстваше така, сякаш се е събудил в сюрреалистична картина на Макс Ернст. „Какво правя в Италия, по дяволите?“ Обикновено идваше тук всеки юни на конференция по история на изкуството, но сега беше март.

Успокоителните вече му действаха по-силно. Имаше усещането, че земното притегляне се усилва с всяка секунда и се опитва да го придърпа през дюшека. Той се помъчи да прогони съня и опита да се надигне.

Доктор Брукс се надвеси над него като ангел пазител.

— Моля ви, господин Лангдън. Първото денонощие е решаващо за черепните травми. Трябва да си почивате, иначе може да получите сериозни увреждания.

Интеркомът в стаята изпращя и се разнесе глас:

— Доктор Маркони?

Брадатият италианец натисна един бутон на стената.

— Si?

Гласът бързо заговори на италиански. Лангдън не разбра какво казва, но забеляза изненадания поглед, който си размениха двамата лекари. „Изненадан… или тревожен?“

— Momento — отвърна Маркони и прекрати разговора.

— Какво става? — попита Лангдън.

Доктор Брукс като че ли поприсви очи.

— Обаждат се от рецепцията. Имате посетител.

Лъч на надежда проряза замаяния му ум.

— Чудесно! Той може да знае какво ми се е случило.

На лицето на лекарката се изписа неувереност.

— Просто е странно, че е дошъл някой. Ние не знаехме името ви и дори още не сте регистриран в системата.

Той продължи да се съпротивлява срещу действието на успокоителните и с усилие седна в леглото.

— Щом някой знае, че съм тук, сигурно е наясно какво се е случило!

Доктор Брукс погледна доктор Маркони, който поклати глава и си посочи часовника. Тя отново се обърна към Лангдън и каза:

— Никой няма право да влиза в интензивното отделение до девет сутринта. След малко доктор Маркони ще иде да види кой е посетителят и какво иска.

— Не е ли по-важно какво искам аз?! — тросна се Лангдън.

Тя се усмихна търпеливо, наведе се към него и сниши глас.

— Господин Лангдън, вие не знаете някои неща за снощи… за случилото се с вас. И смятам, че е редно, преди да разговаряте с когото и да било, да научите всички факти. За съжаление едва ли още сте в състояние да…

— Какви факти?! — прекъсна я ученият и се опита да се надигне още повече. Системата в ръката му го теглеше и чувстваше тялото си като от олово. — Знам само, че се намирам във флорентинска болница и че когато съм дошъл, съм повтарял „варвари“… — Изведнъж му хрумна ужасяваща мисъл. — Да не съм предизвикал автомобилна катастрофа? Някой пострадал ли е?

— Не, не — успокои го доктор Брукс. — Едва ли.

— Тогава какво? — настоя Лангдън и погледът му яростно запрескача между двамата лекари. — Имам право да знам какво става!

Последва дълго мълчание. Накрая доктор Маркони неохотно кимна на красивата си млада колежка и тя въздъхна.

— Добре, ще ви разкажа каквото ми е известно… а вие ще слушате спокойно, нали?

Лангдън кимна и от това движение в главата му отново избухна болка. Без да й обръща внимание, той жадно зачака обяснението.

— Първо… Раната на главата ви не е резултат от злополука.

— Е, поне това е успокоително.

— Не съвсем. Всъщност раната ви е от куршум.

Сърдечният монитор отново запиука по-бързо.

— Моля?!

— Куршум е одраскал темето ви и най-вероятно е предизвикал мозъчно сътресение — спокойно, но прекалено бързо отговори доктор Брукс. — Извадили сте страхотен късмет, че сте останали жив. Два сантиметра по-надолу и… — Тя поклати глава.

Лангдън я зяпна смаяно. „Някой е стрелял по мен?!“

Откъм коридора се разнесоха гневни гласове. Изглежда, неизвестният посетител не желаеше да чака. След миг Лангдън чу рязко отваряне на тежка врата и малко по-късно в коридора се появи някаква жена.

Бе облечена изцяло в черна кожа, имаше стройно мускулесто тяло и тъмна коса, стърчаща на пънкарски шипове. Движеше се с лекота, сякаш стъпалата й не докосваха пода, и се насочваше право към стаята на Лангдън.

Доктор Маркони без колебание се изправи на прага, за да й препречи пътя.

— Ferma!^[1] — нареди той и протегна длан като полицай.

Без да забави ход, непознатата извади пистолет със заглушител, и стреля в гърдите му.

Разнесе се рязко изсвистяване.

Пред ужасения поглед на Лангдън доктор Маркони политна назад и падна на пода, като притискаше гърдите си с ръце. Бялата му престилка почервеня от кръв.