Дан Браун
Ад (39)

36.

„Истината се вижда единствено през очите на смъртта.“

Сиена си повтаряше тези думи, докато продължаваше да оглежда всеки сантиметър от жестоката бойна сцена на Вазари с надеждата нещо да привлече вниманието й.

Виждаше очите на смъртта навсякъде.

„Кои точно търсим?“

Зачуди се дали под „очите на смъртта“ не се имат предвид всички гниещи тела, пръснати по цяла Европа от Черната смърт.

Това поне би обяснило маската на Чумата.

Внезапно си спомни едно детско стихче: „Пръстен роза, джобче с китки. Прах и пепел, страшна битка“.

Рецитираше това стихче, когато бе ученичка в Англия, докато не разбра, че е съчинено по време на Голямата чума в Лондон през 1665 година. Твърдеше се, че под „пръстен роза“ се има предвид гнойна червеникава пъпка, около която се появява тъмен кръг — симптом, че човекът е заразен. Болните носели „пълен джоб с китки“, за да прикрият миризмата на своите разлагащи се тела, както и за да се предпазят от смрадта в града, в който всеки ден умирали стотици, а труповете им били изгаряни. Прах и пепел. Страшна битка.

— За Божията любов — изсумтя Лангдън.

Сиена погледна натам, накъдето гледаше той.

— Какво?

— Това е името на произведение, което някога е било изложено тук. „За Божията любов“.

Лангдън забърза през стаята към една малка стъклена врата, вдигна ръце над очите си и надникна вътре.

Каквото и да търсеше, Сиена се надяваше да го намери бързо — чистачът току-що се бе появил отново и този път на лицето му се изписа подозрение, когато видя как Лангдън наднича през стъклото.

Сиена махна дружелюбно на чистача, но той я изгледа кръвнишки и отново изчезна.

Lo Studiolo.

Зад стъклената врата точно срещу скритите думи cerca trova в Залата на Петстотинте имаше малка стая без прозорци, проектирана от Вазари като таен кабинет на Франческо I. Беше правоъгълна и със заоблен таван, който даваше усещането, че се намираш в гигантски сандък със скъпоценности.

Това чувство се усилваше и от бляскавите предмети вътре. Повече от трийсет редки картини красяха стените и тавана: бяха наредени толкова близо една до друга, че почти нямаше гола стена. „Падането на Икар“… „Алегория на човешкия живот“… „Природата дава на Прометей безценни богатства“…

Докато надничаше през стъклото, Лангдън прошепна:

— Очите на смъртта.

За първи път бе влязъл в Lo Studiolo по време на обиколка по тайните проходи на палата преди няколко години и бе поразен, когато научи за десетките тайни врати, стълбища и тунели в сградата, включително и за няколкото скрити зад картини.

Но не тайните проходи бяха пробудили в този миг интереса на Лангдън. Беше си спомнил за едно дръзко произведение на съвременното изкуство, което веднъж бе изложено тук. „За Божията любов“, противоречива творба на Деймиън Хърст, която предизвика голям скандал, когато бе показана в прочутото студио на Вазари.

Отливка на човешки череп в реални размери от чиста платина, чиято повърхност бе изцяло покрита с над осем хиляди искрящи вградени диаманти. Ефектът бе поразителен. Празните очни орбити на черепа искряха от светлина и живот и създаваха притеснителен контраст между противоположни символи — на живота и смъртта… на красотата и ужаса. Макар диамантеният череп на Хърст отдавна да не беше в студиото, споменът на Лангдън го наведе на една идея.

„Очите на смъртта — помисли си той. — Черепът отговаря на това описание, нали?“

Черепите бяха често срещан мотив в Дантевия „Ад“. Най-известно бе жестокото наказание на граф Уголино, наказан да гризе вечно черепа на зъл архиепископ.

„Череп ли търсим?“

Почти всички картини в студиото бяха закачени на скрити панти и когато се вдигнеха, под тях се показваха тайни шкафове, в които графът бе държал най-различни неща, представлявали ценност за него: редки минерали, красиви пера, фосили и дори според мълвата — кост от крака на монах, инкрустирана със сребро.

За нещастие Лангдън подозираше, че всички вещи от шкафовете са извадени отдавна, а не бе чувал тук да е излаган друг череп, освен онзи на Хърст.

Мислите му бяха прекъснати от трясване на врата в другия край на залата.

— Signore! — извика гневен глас. — Il salone non e aperto!^[1]

Лангдън се обърна и видя една служителка да крачи решително към тях. Беше дребничка, с къса кестенява коса. Освен това беше в напреднала бременност. Вървеше ядосано, тупаше с пръст по часовника си и викаше, че залата не била отворена. Но щом се приближи, погледна Лангдън и се закова на място, после възкликна засрамено:

— Професор Лангдън! Извинете! Не знаех, че сте тук. Добре дошли!

Лангдън замръзна.

Беше съвсем сигурен, че никога не е виждал тази жена.