Дан Браун
Ад (51)

48.

Лангдън и Сиена стояха в мрака, разделени от шест метра празен въздух. Падналата дъска се бе задържала на дървената рамка на „Апотеоза“ на Вазари. Все още светещото фенерче пък бе паднало върху платното и бе направило вдлъбнатина.

— Дъската зад теб — прошепна Лангдън. — Можеш ли да я придърпаш и да я изтикаш до мен?

— Ако опитам, другият й край ще падне върху платното.

И Лангдън се боеше от това — последното, от което имаха нужда сега, бе да запратят голяма дъска през някое платно на Вазари.

— Имам идея — каза Сиена, която вече се придвижваше странично по гредата към стената. Лангдън я последва по своята греда. Когато стигнаха до стената, лъчът на фенерчето вече не ги осветяваше и бяха в почти пълен мрак.

— Там долу — прошепна Сиена и посочи тъмнината под тях. — Ръбът на рамката трябва да е закрепен някъде. Би трябвало да ме издържи.

Преди Лангдън да успее да възрази, Сиена се спусна по отвесната греда и стъпи на ръба на дървената рамка. Дървото проскърца, но издържа.

Сиена тръгна сантиметър по сантиметър покрай стената към Лангдън, сякаш вървеше по ръба на висока сграда. Рамката отново изскърца.

„Като по тънък лед“, помисли Лангдън.

Сиена наближи гредата, на която стоеше той, и Лангдън усети как у него отново се надига надежда, че все пак ще успеят да се измъкнат оттук навреме.

Изведнъж някъде в мрака се тресна врата и той чу бързи стъпки да се приближават по пътеката към тях. Появи се и лъч на фенерче, който обхождаше пространството и с всяка секунда се доближаваше. Надеждата на Лангдън отново угасна. Някой бе дошъл да ги пресрещне — движеше се по главната пътека и щеше да им пресече пътя за бягство.

— Сиена, не спирай — прошепна той. Действаше по инстинкт. — Продължавай по цялата дължина на стената. В края има изход. Аз ще пресека пътя на този, който влезе.

— Не! — прошепна настойчиво Сиена. — Робърт, върни се!

Но Лангдън вече бе тръгнал обратно към централната греда и остави Сиена в мрака да се движи покрай страничната стена на два метра и половина под него.

Когато стигна до средата на подпокривното пространство, видя, че на платформата се е появил силует с фенерче в ръка. Спря до парапета и насочи лъча право в очите му.

Светлината заслепи Лангдън и той вдигна ръце, за да покаже, че се предава. Никога не се бе чувствал толкова уязвим — застанал върху тясна греда над Залата на Петстотинте, заслепен от ярък лъч.

Очакваше куршум или рязка заповед, но наоколо бе само тишина. След миг лъчът се плъзна далеч от лицето му и започна да обхожда мрака зад него, очевидно търсеше нещо… или някого. Когато светлината престана да го заслепява, Лангдън видя по-ясно силуета, който блокираше пътя му за бягство. Беше на жена, облечена в черно. Нямаше никакво съмнение, че косата й под бейзболната шапка е щръкнала.

Мускулите му инстинктивно се стегнаха, когато в ума му нахлу сцената с умиращия на болничния под доктор Маркони.

„Тя ме намери. Дошла е да си довърши работата.“

Представи си гръцките гмуркачи, които плуват в подводния тунел и стигат до каменна стена.

Жената върна лъча към очите на Лангдън и прошепна:

— Господин Лангдън. Къде е приятелката ви?

По гърба му премина ледена тръпка. „Дошла е да убие и двама ни.“

Нарочно извърна очи от Сиена и погледна през рамо към посоката, от която бяха дошли.

— Тя няма нищо общо с това. Търсите мен.

Започна да се моли Сиена да продължи да се движи покрай стената. Ако успееше да подмине платформата, можеше тихичко да се промъкне зад жената с щръкналата коса и да стигне до вратата.

Убийцата отново вдигна фенерчето и обходи с лъча му празното подпокривно пространство зад него. Когато светлината се махна от очите му, той зърна фигура в мрака зад нея.

„О, боже, не!“

Сиена беше само на десет метра от нападателката им.

„Сиена, не! Прекалено близо си! Тя ще те чуе!“

Лъчът отново се върна в очите на Лангдън.

— Слушайте ме внимателно, професоре — каза наемната убийца. — Ако искате да останете жив, ви предлагам да ми се доверите. Мисията ми е прекратена. Нямам причина да ви наранявам. С вас вече сме от един отбор и може и да успея да ви помогна.

Лангдън почти не я слушаше, мислите му бяха изцяло насочени към Сиена, която вече се виждаше в профил как се качва ловко на пътеката зад платформата, прекалено близо до жената с пистолета.

„Бягай! — опита се да й внуши той. — Изчезвай оттук!“

За ужас на Лангдън Сиена обаче не помръдваше; беше приклекнала в сянката и наблюдаваше мълчаливо.

Очите на Вайента обхождаха тъмнината зад Лангдън. „Къде се е дянала, по дяволите? Да не са се разделили?“

Вайента трябваше да намери начин да държи двамата бегълци далеч от ръцете на Брюдер. „Това е единствената ми надежда.“

— Сиена? — прошепна високо Вайента. — Ако ме чуваш, слушай внимателно. Мъжете долу не бива да ви заловят. Знам как да избягаме. Мога да ти помогна. Довери ми се.

— Да ти се довери? — обади се Лангдън и гласът му изведнъж стана толкова силен, че всеки наблизо можеше да го чуе. — Та ти си убийца!

„Сиена е наблизо — осъзна Вайента. — Лангдън говори на нея… опитва се да я предупреди.“

Вайента опита отново:

— Сиена, ситуацията е сложна, но аз мога да ви измъкна оттук. Прецени какви са възможностите ти. Тук сте в капан. Нямате избор.

— Тя има избор — почти извика Лангдън. — И е достатъчно умна, за да избяга.

— Всичко се промени — продължи Вайента. — Нямам причина да наранявам нито един от двама ви.

— Ти уби доктор Маркони! И предполагам, че точно ти си ме простреляла в главата!

Вайента знаеше, че той няма да повярва на клетвите й, че няма намерение да го убие.

„Времето за разговори приключи. Каквото и да кажа, няма да го убедя.“

И тя бръкна в якето си и извади пистолета със заглушител.

 

 

Сиена беше приклекнала неподвижна в мрака на не повече от десет метра зад жената. Дори в тъмното нямаше как да я сбърка.

За ужас на Сиена тя извади пистолета, с който беше застреляла доктор Маркони, направи две застрашителни стъпки към Лангдън и спря до парапета, който ограждаше платформата. Вече беше максимално близо до Лангдън. Вдигна пистолета, насочи го право в гърдите му и каза:

— Ще боли само миг. Нямам друг избор.

Сиена реагира инстинктивно.

 

 

Неочакваната вибрация на дъските под краката на Вайента бе достатъчна, за да я накара да трепне, и когато куршумът излетя, тя знаеше, че няма да улучи Лангдън.

Някой се приближаваше зад нея.

И то бързо.

Вайента се завъртя и насочи оръжието си към нападателя си. За миг зърна руса коса, а после някой се блъсна със страшна скорост в нея. Пистолетът отново просъска, но нападателката й приклекна под нивото на дулото, за да й приложи хватка.

Стъпалата на Вайента се отделиха от дъските и тялото й се стовари върху парапета на платформата. Тя размаха ръце, за да се хване за нещо, но беше прекалено късно.

Полетя през ръба.

Стегна се за сблъсъка с прашния под на два и половина метра под платформата. Странно, но приземяването й бе по-меко, отколкото бе очаквала… сякаш падна в хамак, който увисна под тежестта й.

Лежеше объркана по гръб и гледаше нагоре към Сиена Брукс. Отвори уста да каже нещо, но изведнъж под нея се чу силен звук от раздрано платно.

Платът, върху който лежеше, се скъса.

И Вайента започна да пада отново.

Този път летя три много дълги секунди, през които се оказа, че се взира в таван, покрит с красиви картини. Тази точно над нея — огромно кръгло платно, на което бе нарисуван Козимо I, ограден от херувимчета върху облак — бе разкъсана грозно през средата.

Последва внезапен удар и целият свят на Вайента изчезна в мрака.

 

 

Високо горе, замръзнал и невярващ на очите си, Робърт Лангдън надничаше през дупката в „Апотеоза“ към празното пространство долу. Жената с щръкналата коса лежеше неподвижна върху каменния под в Залата на Петстотинте, а тъмната локва кръв около главата й бързо нарастваше. Все още стискаше пистолета в ръка.

Лангдън вдигна поглед към Сиена, която също се взираше надолу, хипнотизирана от зловещата сцена. На лицето й бе изписан тотален шок.

— Не исках…

— Реагира инстинктивно — прошепна Лангдън. — Тя се канеше да ме убие.

През разкъсаното платно долитаха тревожни викове. Лангдън внимателно отведе Сиена далеч от парапета.

— Трябва да бягаме.