Дан Браун
Ад (46)

43.

Марта Алварес излезе от претъпканата стая за видеонаблюдение, след като остави Лангдън и невъзпитаната му сестра под дулата на пистолетите на охранителите. Кипеше от гняв. Отиде до един прозорец и погледна надолу към Пиаца дела Синьория. С облекчение забеляза паркираната отпред полицейска кола. Крайно време беше.

Все още не можеше да проумее защо толкова уважаван в професионалните си кръгове човек като Робърт Лангдън така нагло ще я измами, ще се възползва от любезността й и ще открадне безценен експонат.

И Игнацио Бузони му е помогнал?! Направо немислимо!

Решена да даде на Игнацио да се разбере, тя извади мобилния си телефон и набра номера на кабинета му, който се намираше само на няколко преки в Музея на катедралата. Иззвъня само веднъж.

— Uffi cio di Ignazio Busoni^[1] — отговори й познат женски глас.

Марта бе близка със секретарката на Игнацио, но не беше в настроение за приятелски разговори.

— Eugenia, sono Marta. Devo parlare con Ignazio.^[2]

Настъпи странна пауза, след това секретарката избухна в истеричен плач.

— Cosa succede? — попита Марта. „Какво е станало?“

Еуджения през сълзи й каза, че току-що дошла на работа и разбрала, че предната вечер Игнацио е получил масивен инфаркт на една алея близо до катедралата. Около полунощ повикал линейка, но лекарите не пристигнали навреме.

Игнацио беше мъртъв.

Краката на Марта се подгънаха. Сутринта бе чула по новините, че високопоставен общински служител е починал предната нощ, но и през ум не й мина, че това е Игнацио.

— Eugenia, ascoltami^[3] — настоя Марта, като се мъчеше да запази спокойствие, докато набързо обясняваше какво е видяла току-що на записа от охранителните камери — как Игнацио краде посмъртната маска на Данте заедно с Робърт Лангдън, когото сега охранителите държаха на мушка.

Марта нямаше представа каква реакция очаква от Еуджения, но със сигурност не беше това, което чу.

— Роберто Лангдън? — попита Еуджения. — Sei con Langdon ora?! — „В момента си с Лангдън?“

Еуджения май не бе разбрала правилно. Да, но маската…

— Devo parlare con lui! — почти извика Еуджения. „Трябва да говоря с него!“

Главата на Лангдън продължаваше да пулсира.

Охранителите го държаха на мушка.

Вратата рязко се отвори и се появи Марта.

През отворената врата Лангдън чу заплашителното бръмчене на хеликоптерчето някъде навън в далечината, придружено от воя на наближаващи сирени. Бяха ги открили.

— E arrivata la polizia^[4] — каза Марта на охранителите и прати единия да доведе служителите на реда в музея. Другият остана, с насочен към Лангдън пистолет.

За изненада на професора Марта му подаде телефон.

— Искат да говорят с вас — каза му малко озадачено. — Трябва да излезем, за да има връзка.

Излязоха от задушната стая в галерията, където през прозорците се изливаше обилна слънчева светлина и се разкриваше живописна гледка към Пиаца дела Синьория. Въпреки че към него още бе насочено оръжие, Лангдън изпита облекчение, когато излезе от тясното пространство.

Марта го заведе до прозореца и му подаде телефона.

Лангдън го взе с несигурна ръка и го вдигна към ухото си.

— Ало? Робърт Лангдън слуша.

— Синьор — каза женски глас. — Аз съм Еуджения Антонучи, секретарката на Игнацио Бузони. Видяхме се снощи, когато дойдохте в кабинета му.

Лангдън не си спомняше нищо.

— Да?

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нощес Игнацио почина от сърдечен удар.

Лангдън стисна здраво телефона. Игнацио Бузони е мъртъв!?

Жената вече плачеше, гласът й бе пълен с тъга.

— Обади ми се, преди умре. Остави съобщение и ми каза непременно да ви го предам. Ще ви го пусна.

Лангдън чу някакво шумолене и след секунди до ушите му долетя запис на тихия задъхан глас на Игнацио Бузони.

— Еуджения — каза задъхано мъжът. От тона му личеше, че го боли. — Моля те, на всяка цена предай това съобщение на Робърт Лангдън. В беда съм. Мисля, че няма да успея да стигна до кабинета си. — Простена и настъпи дълго мълчание. Когато Игнацио заговори отново, гласът му бе по-слаб. — Робърт, надявам се да успееш да избягаш. Мен все още ме преследват… аз съм… не съм добре. Опитвам се да се свържа с лекар, но… — Настъпи нова дълга пауза, сякаш il Duomino събираше последните си капчици енергия. След това продължи: — Робърт, чуй ме внимателно. Това, което търсиш, е скрито на сигурно място. Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш. Рай двайсет и пет. — Млъкна за дълго и след това прошепна: — Божия благословия.

С това съобщението свърши.

Сърцето на Лангдън заби силно; стана му ясно, че току-що е чул последните думи на умиращ. А фактът, че тези думи бяха отправени към него, го разтревожи още повече. Рай двайсет и пет? Вратите са отворени? Замисли се. Какви врати? Единственото, което му се струваше, че е разбрал, бе, че маската е скрита на сигурно място.

Еуджения заговори отново:

— Професоре, разбрахте ли го?

— Част от него, да.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Лангдън помисли известно време, после каза:

— Погрижете се никой друг да не чуе това съобщение.

— Дори и полицията? Един детектив преди малко ми взе показания.

Лангдън се напрегна. Погледна охранителя, който го държеше на мушка, извъртя се рязко към прозореца и зашепна трескаво:

— Еуджения… може да ви прозвучи странно, но заради Игнацио трябва да изтриете съобщението и да не споменавате пред полицията, че сте разговаряли с мен. Ясно ли е? Ситуацията е много сложна и… — Усети в ребрата си дулото на пистолет, обърна се и видя охранителя само на сантиметри от себе си. Той бе протегнал ръка и го подканваше да му даде телефона на Марта.

На телефонната линия настъпи кратко мълчание. После Еуджения каза:

— Господин Лангдън, шефът ми ви имаше доверие… Аз също ви имам доверие.

И затвори.

Лангдън подаде телефона на охранителя и каза на Сиена:

— Игнацио Бузони е мъртъв. Починал е от сърдечен удар снощи, след като си е тръгнал от музея. Маската е на сигурно място. Игнацио я е скрил, преди да умре. И мисля, че ми е оставил послание къде да я намеря. — „Рай“, 25-а песен.

В очите на Сиена проблесна надежда, но Марта изглеждаше скептична.

— Марта — каза Лангдън. — Мога да намеря маската на Данте, но ще трябва да ни пуснеш. Незабавно.

— Няма начин! Вие откраднахте маската! Полицията идва…

— Синьора Алварес — прекъсна я Сиена. — Mi dispiace, ma non je abbiamo detto la verita.

Лангдън се извърна изненадан към Сиена. Какво прави тя? Беше разбрал думите й. „Госпожо Алварес, съжалявам, но не ви казахме истината.“

Марта изглеждаше също толкова учудена от думите на Сиена, макар шокът й по-скоро да се дължеше на това, че Сиена изведнъж бе проговорила на чист италиански.

— Innanzitutto, non sono la sorella di Robert Langdon — заяви Сиена. „Първо на първо, аз не съм сестра на Робърт Лангдън.“