Дан Браун
Ад (3)

Пролог

„Аз съм Сянката.

Аз бягам през града печални.

През мъки вечни скитам скръбно аз.“^[1]

Катеря се по бреговете на река Арно… задъхано завивам наляво по Виа деи Кастелани, продължавам на север, като се крия в сенките на „Уфици“.

А те не престават да ме преследват.

Стъпките им звучат все по-ясно — приближават се с безпощадна решителност.

Преследват ме от години. Тяхната упоритост ме принуди да се скрия в света на мрака… да живея в чистилището… да съществувам под земята като хтонично чудовище.

„Аз съм Сянката.“

Тук, на повърхността, вдигам очи на север, ала не откривам пряк път към спасението… защото Апенините скриват първите лъчи на зората.

Минавам зад площада с високата кула и часовника с една стрелка… провирам се сред подранилите продавачи на пиаца Сан Фиренце с техните дрезгави гласове и дъх на лампредото^[2] и запечени маслини. Пресичам пред Баргело, отправям се на запад към кулата на Бадия и се притискам към Желязната порта в подножието на стълбището.

„Тук трябва всяка слабост в сърцето да престане.“

Натискам дръжката на бравата и влизам в прохода, от който няма да има връщане, знам. Насилвам оловните си нозе нагоре по тясното стълбище… стъпвам по мраморни стъпала, изтъркани и осеяни с дупки.

Гласовете отекват под мен. Умолително.

Следват ме, безмилостно се приближават.

„Те не разбират какво ще се случи… нито какво съм сторил за тях!

Страна неблагодарна!“

Докато се изкачвам, яростно ме връхлитат виденията… похотливите тела, гърчещи се в огнен дъжд, лакомите души, плуващи в изпражнения, коварните злодеи, замръзнали в ледената хватка на дявола.

Изминавам последните стъпала и стигам горе, залитам от изтощение в утринната влага. Втурвам се към високата един човешки бой стена, надничам през пролуките. Далече долу виждам благословения град, дал ми убежище от ония, които ме прогониха.

Виковете се приближават.

— Направеното от теб е лудост!

„Лудостта поражда лудост.“

— За бога, кажи ни къде си го скрил!

„Тъкмо заради любовта си към Бог не ще го сторя.“

Приклещен в ъгъла, опирам гръб в студения камък. Те се взират дълбоко в ясните ми зелени очи и лицата им помръкват. Вече не са умоляващи, а заплашителни.

— Знаеш, че си имаме начини. Можем да те принудим да ни кажеш къде е.

„Точно затова се изкачих почти до небесата.“

Неочаквано се завъртам и протягам ръце нагоре, вкопчвам се във високия перваз, изтеглям се на мускули и се изкатервам на колене, после се изправям… неуверен над бездната.

„Преведи ме, скъпи Вергилий, през пропастта.“

Те се затичват невярващо напред, искат да ме хванат за краката, но се боят, че ще нарушат равновесието ми и ще ме съборят от перваза. Сега пак умоляват, тихо и отчаяно, ала аз съм им обърнал гръб.

„Знам как трябва да постъпя.“

Под мен, шеметно далече под мен, като огнено море се разстилат червените керемидени покриви и огряват прекрасната земя, в която някога са живели исполини… Джото, Донатело, Брунелески, Микеланджело, Ботичели.

Пристъпвам към ръба.

— Слизай! — викат те. — Още не е късно!

„О, упорити невежи! Не виждате ли бъдещето? Не схващате ли великолепието на моето творение? Необходимостта?“

С радост правя тази пълна саможертва… и с нея ще сложа край на последната надежда да намерите онова, което търсите.

„Няма да го откриете навреме.“

Павираният площад ме мами като райски оазис на стотици метри под мен. Как копнея за още време… ала времето е единствената стока, която не мога да си купя дори със своето огромно състояние.

През тези последни секунди свеждам очи към площада и съзирам нещо, което ме сепва.

Виждам твоето лице.

Ти ме наблюдаваш от сенките. Очите ти са скръбни и все пак в тях долавям благоговение към онова, което съм постигнал. Ти разбираш, че нямам избор. Заради любовта си към човечеството трябва да защитя своя шедьовър.

„Той расте… чака… къкри под кървавочервените води на лагуната, в които не блестят звезди.“

И тъй, аз откъсвам погледа си от твоя и го отправям към хоризонта. И високо над този изтерзан свят отправям сетната си молитва.

„Мили Боже, нека светът запомни името ми не като на греховно чудовище, а като на божествен спасител, какъвто знаеш, че съм. Нека човечеството проумее какъв дар му оставям.

Моят дар е бъдещето.

Моят дар е спасението.

Моят дар е адът.“

Прошепвам „амин“… и правя последната си крачка в бездната.