Дан Браун
Ад (34)

31.

Доктор Елизабет Сински усещаше как пристъпите на гадене и световъртеж стават все по-чести. Беше се отпуснала на задната седалка на паркирания пред двореца Пити ван. Войникът до нея я наблюдаваше с все по-голяма тревога. Преди секунди радиостанцията му бе изпращяла и се чу нещо за някаква костюмна галерия — тъкмо това изтръгна Елизабет от мрачните дълбини на съзнанието й и кошмарите й за зеленоокото чудовище.

Бе се озовала пак в затъмнената стая в Съвета по международни отношения в Ню Йорк и слушаше маниакалните тиради на тайнствения непознат, който я бе повикал там. Загадъчният мъж крачеше из стаята и върлинестият му силует се очертаваше зловещо на фона на изображението с голите и умиращи тела, вдъхновени от Дантевия „Ад“.

— Някой трябва да поведе тази война — заключи мъжът, — или това ни чака в бъдеще. Математиката го гарантира. В момента човечеството е в чистилището на отлагането, нерешителността и алчността… но кръговете на ада ни очакват точно под краката ни, за да ни погълнат.

Елизабет все още се гърчеше от чудовищните идеи, които този човек току-що бе изложил пред нея. Повече не можеше да търпи и скочи на крака.

— Това, което предлагате…

— Това е единствената ни възможност — прекъсна я той.

— Всъщност — отвърна тя, — тъкмо се канех да кажа, че е престъпление.

Мъжът сви рамене.

— Пътят към рая минава през ада. Данте ни е научил на това.

— Вие сте луд!

— Луд? — повтори мъжът обидено. — Аз? Не мисля. Лудост е това, че СЗО се взира в бездната и отрича съществуването й. Лудост е когато щраусът си заравя главата в пясъка, докато глутница хиени се приближава към него.

Преди Елизабет да успее да защити организацията си, мъжът смени изображението на екрана.

— И като стана въпрос за хиени — каза и посочи към новата картинка, — ето ви глутница хиени, които в момента се навъртат около човечеството… и бързо го обграждат.

Елизабет се изненада, че вижда познато изображение. Беше графика, публикувана от СЗО предната година, в която се очертаваха основните проблеми на околната среда, които според СЗО имаха най-голямо влияние върху световното здраве.

В списъка бяха: нуждата от чиста вода, температурите на повърхността на земята, намаляването на озоновия слой, усвояването на морските ресурси, изчезването на определени видове, концентрацията на въглеродния диоксид, изсичането на горите и повишаването на нивото на световния океан. Всички тези негативни влияния нарастваха през последния век. Но тук бяха раздути до ужасяващи нива.

Реакцията на Елизабет бе обичайната при вида на тази графика — усещане за безпомощност. Тя бе учен и вярваше в полезността на статистиката, а тази графика рисуваше смразяваща картина не за далечното бъдеще… а за съвсем непосредственото.

Много пъти в живота си Елизабет Сински се бе измъчвала от неспособността си да зачене. Но когато видя тази графика, направо изпита облекчение, че няма да даде на този свят още едно дете.

„Това ли е бъдещето, което бих искала за детето си?“

— През последните петдесет години — продължи високият мъж — греховете ни срещу майката природа са нараснали експоненциално. — Млъкна. — Страхувам се за човешките души. Когато СЗО публикува тази графика, политиците по целия свят, търговците на влияние и еколозите свикаха спешни срещи. Всички те се опитваха да анализират кои от тези проблеми са най-сериозни и кои бихме могли да се надяваме наистина да решим. Изходът? Когато оставаха насаме, скриваха лица в ръцете си и плачеха. Но публично уверяваха всички нас, че работят по решенията, но пък това били много сложни проблеми.

— Те наистина са сложни!

— Глупости! — избухна мъжът. — Знаете прекрасно, че тези графики отразяват възможно най-прости отношения — функция, основана на една-единствена променлива! Всеки ред от тази графика се повишава пропорционално на една величина, която всички се боят да обсъждат. Населението на земята!

— Всъщност смятам, че е малко по-…

— Малко по-сложно? Всъщност не е! Няма нищо по-просто от това. Ако искате повече чиста вода на глава от населението, ви трябват по-малко хора на тази планета. Ако искате да намалите вредните емисии от колите, ви трябват по-малко шофьори. Ако искате океаните и моретата да възстановят популациите си от риба, ви трябват по-малко хора, които ядат риба!

Изгледа я гневно и тонът му стана още по-агресивен.

— Отворете си очите! Ние сме изправени пред залеза на човечеството, а световните ни лидери седят в кабинетите си и поръчват проучвания на слънчевата енергия, рециклирането и хибридните автомобили! Как може вие, толкова образована жена, да не виждате това? Рушенето на озоновия слой, липсата на вода и замърсяването не са болестта, те са симптомите. Болестта е пренаселеността на земята. И докато не се изправим лице в лице с тази истина, все едно лепим лейкопласт върху бързо растящ злокачествен тумор.

— Възприемате човешката раса като рак? — попита Елизабет.

— Ракът не е нищо повече от здрава клетка, която започва да се размножава безконтролно. Разбирам, че намирате идеите ми за безвкусни, но мога да ви уверя, че алтернативата е направо горчива. Ако не предприемем решителни действия, ще…

— Решителни!? — възрази тя. — Не е тази думата. Защо не опитате с „умопобъркани“?

— Доктор Сински — каза мъжът и гласът му стана зловещо спокоен. — Повиках ви тук най-вече защото се надявах, че вие, един мъдър глас в Световната здравна организация, бихте проявили желание да работите с мен и да анализирате възможните решения.

Елизабет го гледаше невярващо.

— Въобразявате си, че Световната здравна организация би ви станала партньор… и би обмисляла подобни идеи?

— Всъщност да — отвърна той. — Във вашата организация работят лекари, а когато имат пациент с гангрена, лекарите не се колебаят да му отрежат крака, за да му спасят живота. Понякога единственият ни път за действие е по-малкото зло.

— Това са доста различни неща.

— Не. Напълно еднакви са. Единствената разлика е в мащаба.

Елизабет бе чула достатъчно. Рязко се изправи и каза:

— Ще си изпусна самолета.

Високият мъж направи заплашителна крачка към нея и й препречи пътя.

— Искам да ви предупредя, че със или без ваша помощ мога съвсем лесно да осъществя тази идея и сам.

— Аз пък искам да ви предупредя — отвърна му тя гневно, — че смятам това за терористична заплаха и ще се отнасям към нея по този начин. — И извади телефона си.

Мъжът се засмя.

— Ще ме предадете задето съм развивал пред вас хипотези? За съжаление ще трябва да почакате, преди да се обадите. Тази стая е електронно защитена. Телефонът ви няма сигнал.

„Нямам нужда от сигнал, ненормалник такъв.“ Елизабет вдигна телефона си и преди мъжът да осъзнае какво става, снима лицето му. Светкавицата се отрази в зелените му очи и за миг той й се стори познат.

— Който и да сте — каза тя, — сбъркахте, като ме повикахте тук. Докато стигна до летището, вече ще знам кой сте и ще бъдете поставен в черния списък на СЗО, Центъра за контрол на болестите в САЩ и Европейския център за превенция и контрол над болестите като потенциален биотерорист. Наши хора ще ви наблюдават денонощно. Ако се опитате да купите някакви материали, ние ще знаем. Ако направите лаборатория, ще знаем и за това. Няма къде да се скриете.

Мъжът дълго я гледа напрегнато, сякаш се канеше да се хвърли върху нея и да вземе телефона й. Накрая се отпусна и отстъпи настрани със зловеща усмивка.

— Тогава, изглежда, че танцът вече започна.