Дан Браун
Ад (24)

21.

— Scusi!^[1] — Робърт Лангдън затича след групата студенти. — Scusate!

Всички се обърнаха и Лангдън започна да се оглежда и да се преструва на загубен турист.

— Dov’e l’Istituto statale d’arte?^[2] — попита на развален италиански.

Едно момче с татуировки дръпна наперено от цигарата си и отвърна подигравателно:

— Non parliamo italiano.^[3] — Акцентът му беше френски.

Едно от момичетата се скара на татуирания си приятел и любезно посочи покрай дългата стена към Порта Романа.

— Piu avanti, sempre dritto.^[4]

„Все направо“, преведе си Лангдън.

— Grazie.^[5]

Точно както й бе казал, в този миг Сиена незабелязано се измъкна иззад химическата тоалетна и тръгна към него. Стройната трийсет и две годишна жена се приближи към групата и Лангдън я прегърна през раменете.

— Това е сестра ми Сиена. Тя преподава изобразително изкуство.

Татуираният младеж промърмори: „TILF“^[6] и младежите в компанията се засмяха. Лангдън не им обърна внимание.

— Дойдохме във Флоренция, за да проучим къде бихме могли да преподаваме за една година извън страната си. Може ли да повървим с вас?

— Ma certo^[7] — каза италианското момиче с усмивка.

Щом групата тръгна към полицаите пред Порта Романа, Сиена потъна в разговор със студентите, а Лангдън се скри посред тях и се приведе, за да не бие на очи. „Търси и ще намериш“, помисли си той и пулсът му се учести от вълнение, докато си представяше десетте ями в Малеболдже.

Catrovacer. Тези десет букви бяха сърцевината на една от най-тайнствените мистерии на артистичния свят, вековна загадка, която никой не бе успял да разреши. През 1563 година с тези десет букви бе изписано послание на вътрешната стена на прочутия Палацо Векио^[8] на 12 метра над пода, едва видимо без бинокъл. Бе останало там скрито от поглед, макар и на видно място, векове наред, чак до 70-те години на 20-и век, когато бе забелязано от прочут вече изкуствовед, който от десетилетия се мъчеше да разгадае значението му. Въпреки многобройните тълкувания, посланието оставаше енигма и до ден-днешен.

За Лангдън кодът бе като позната територия, убежище от непознатото бурно море. Все пак неговата стихия бяха историята на изкуството и древните тайни, а не епруветките с опасни вещества и огнестрелните оръжия.

Полицейските коли пред тях вече влизаха през Порта Романа.

— Боже — каза татуираният младеж. — Този, дето го търсят, трябва да е направил нещо наистина ужасно.

Стигнаха пред главния вход на Института по изобразително изкуство, където се тълпяха студенти, любопитни какво се случва на Порта Романа. Охранителят на учебното заведение, който получаваше минимална заплата, разсеяно поглеждаше личните карти на младежите — очевидно бе по-заинтригуван от това какво прави полицията.

Чу се силно скърцане на спирачки. Познатият черен ван премина през Порта Романа.

На Лангдън не му трябваше да мисли много.

Без да кажат и дума, двамата със Сиена се възползваха от момента, за да се промъкнат през портата заедно с новите си приятели.

Алеята към Държавния институт по изобразително изкуство беше поразително красива, направо величествена. От двете страни растяха огромни дъбове и приличаха на навес към далечната сграда — масивна жълта постройка с троен портик и обширна овална морава.

Лангдън знаеше, че зданието е поръчано — като много други в града — от видната династия, доминирала флорентинската политика през петнайсети, шестнайсети и седемнайсети век.

Медичите.

Името им се бе превърнало в символ на Флоренция. През тривековното си управление Медичите бяха натрупали несметни богатства и влияние, с които бяха дали на света четирима папи, две френски кралици и най-голямата финансова институция в цяла Европа.

И до ден-днешен съвременните банки използват счетоводните методи, въведени от Медичите — двойното счетоводство на дебитите и кредитите.

Но най-голямото наследство на Медичите не е във финансите или политиката, а в изкуството. Те са може би най-разточителните меценати: осигуряват пълноводен поток от поръчки и така се превръщат в мотор на Ренесанса. В списъка от светила, попаднали под патронажа на династията, са имена като Леонардо да Винчи, Галилей, Ботичели. Най-прочутата творба на последния — „Раждането на Венера“ — е резултат от поръчка на Лоренцо де Медичи, който поискал сексуално провокативна картина, която да закачи над брачното ложе на братовчед си като сватбен подарък.

Лоренцо де Медичи, известен като Лоренцо Великолепни заради благородството си, бил прекрасен художник и музикант, а освен това се твърди, че имал и безупречен вкус. През 1489 година той харесва работата на един млад флорентински скулптор и го кани да се нанесе в двореца на Медичите, където ще може да твори, заобиколен от изящно изкуство, велика поезия и висока култура. Под егидата на Медичите младежът израства и създава едни от най-прочутите скулптури на всички времена — Пиета и Давид. Днес го знаем като Микеланджело — творчески титан, който понякога наричал Медичите най-големият дар на човечеството.

Лангдън си помисли за страстта на Медичите към изкуството и че биха били доволни, че сградата пред него — първоначално строена за главна конюшня на династията — се е превърнала в институт по изобразително изкуство. Това спокойно място, което сега вдъхновяваше млади художници, бе избрано от Медичите за конюшня заради близостта си до един от най-красивите терени за езда в цяла Флоренция.

Паркът Боболи.

Лангдън хвърли поглед наляво, където над високата стена се виждаха върховете на дърветата. Огромният парк сега бе известна туристическа атракция. Лангдън не се съмняваше, че ако със Сиена успеят да влязат там, няма да ги открият. Все пак паркът се простираше на голяма територия и в него не липсваха скривалища — горички, лабиринти, изкуствени пещери. И което бе по-важно — през него щяха да стигнат до Палацо Пити, каменната цитадела, едновремешното седалище на великото херцогство на Медичите, чиито 140 стаи продължаваха да са една от най-често посещаваните туристически забележителности във Флоренция.

„Ако стигнем до Палацо Пити — помисли Лангдън, — мостът към стария град е само на хвърлей оттам.“

Посочи възможно най-спокойно стената, обграждаща парка, и попита:

— Как да влезем вътре? Много бих искал да покажа на сестра си парка, преди да разгледаме института.

Татуираният младеж поклати глава.

— Не можете да влезете оттук. Входът е чак при двореца Пити. Ще трябва да минете през Порта Романа и да заобиколите.

— Да бе! — обади се Сиена.

Всички се обърнаха към нея, включително Лангдън.

— О, я стига — каза тя, усмихна се на студентите и поглади конската си опашка. — Да не би да искате да ми кажете, че никога не сте се промъквали в парка да пушите трева и да се натискате?

Студентите се спогледаха и избухнаха в смях. Момчето с татуировките възкликна:

— Ей, ама ти наистина трябва да преподаваш тук!

Заведе Сиена до ъгъла на сградата и й посочи задния паркинг.

— Виждаш ли навеса вляво? Зад него има една стара платформа. Качваш се на нея и можеш да скочиш от другата страна на стената.

Сиена погледна Лангдън с покровителствена усмивка.

— Хайде, Боб. Освен ако не си прекалено стар, за да прескачаш огради, братче?