Дан Браун
Ад (33)

30.

Докато мускулестият войник блъскаше по вратата, Лангдън и Сиена пропълзяха по-навътре в пещерата и се скриха в последната зала.

Стените бяха декорирани с груба мозайка и сатири. В средата се издигаше скулптура на къпещата се Венера в човешки ръст. Богинята съвсем уместно поглеждаше през рамо.

Лангдън и Сиена се свиха зад тесния постамент.

— Всички изходи са обезопасени! — извика някакъв войник отвън. Говореше на английски, с акцент, който Лангдън не можеше да определи. — Вдигнете хеликоптера. Аз ще проверя вътре.

След секунди в пещерата отекнаха стъпки. Войникът бързо мина през първата зала, после влезе във втората. Идваше право към тях.

Лангдън и Сиена се сгушиха един до друг.

— Хей! — чу се друг глас. — Хванахме ги!

Стъпките спряха.

Лангдън затаи дъх.

— Потвърдена самоличност! — продължи гласът. — Току-що говорихме с двама туристи. Преди няколко минути мъж и жена са питали как да стигнат до Костюмната галерия.

Лангдън погледна Сиена. Тя се усмихваше. Войникът успокои дишането си и продължи:

— Западните изходи бяха затворени най-напред… можем с голяма доза увереност да смятаме, че сме ги хванали в парка като в капан.

— Изпълнете задачата си — отвърна най-близкият войник. — И ме повикайте веднага.

По чакъла отекнаха хаотични стъпки и накрая, слава богу, настана пълна тишина.

Лангдън понечи да надникне иззад постамента, но Сиена го сграбчи за ръката и го спря. Вдигна показалец пред устните си и кимна към бледа човешка сянка на задната стена. Водачът на войниците все още стоеше тихо на входа на пещерата. Какво ли чакаше?

— Брюдер е — проговори той изведнъж. — Приклещихме ги. Скоро ще имам потвърждение.

Обаждаше се по телефона. Гласът му бе обезпокоително близо, сякаш стоеше до тях. Пещерата действаше като резонатор — събираше звука и го запращаше към дъното.

— Има и още — каза Брюдер. — Току-що получих нова информация от криминалистите. Апартаментът на жената е под наем. Няма много мебели. Очевидно е нает за кратко. Открихме епруветката, но проектора го няма. Повтарям, проектора го няма. Предполагаме, че е все още у Лангдън.

Когато чу името си, Лангдън потръпна.

Стъпките се приближиха и Лангдън осъзна, че мъжът влиза по-навътре в пещерата. Походката му не бе решителна като преди малко: изглежда, просто се размотаваше и разглеждаше пещерата, докато говореше по телефона.

— Правилно — каза той. — Криминалистите потвърдиха, че е имало само един изходящ разговор малко преди да нахлуем в апартамента.

„Американското консулство“, помисли си Лангдън и си спомни разговора си по телефона, както и бързото пристигане на убийцата с щръкналата коса. Тази жена сякаш бе изчезнала и бе заменена с цял екип обучени войници.

„Не можем вечно да им се изплъзваме.“

Стъпките вече бяха само на пет-шест метра… и се приближаваха. Мъжът бе влязъл във втората зала и ако продължеше, със сигурност щеше да ги забележи, както бяха клекнали зад тесния постамент на Венера.

— Сиена Брукс — каза внезапно той. Думите му се чуваха кристално ясно. Сиена се стресна и се ококори, сякаш очакваше да види как мъжът се взира право в нея. Но не, не ги беше видял.

— В момента проверяват лаптопа й — продължи гласът само на три-четири метра от тях. — Все още нямам доклад, но това определено е същият компютър, който проследихме, когато Лангдън влезе в университетския си имейл.

Сиена изгледа Лангдън невярващо. В първия миг изглеждаше шокирана… а след това и предадена.

Лангдън бе не по-малко изненадан от нея. Значи така ги бяха открили? Тогава дори не му бе хрумнало. „Просто ми трябваше информация!“ Преди да успее да се извини с поглед, Сиена вече се бе извърнала. Изражението й бе станало непроницаемо.

— Правилно — каза мъжът, когато стигна до входа към третата зала. Вече бе на по-малко от два метра от Лангдън и Сиена. Още две крачки и щеше със сигурност да ги види.

— Точно така — продължи той и пристъпи още по-близо. Изведнъж спря. — Изчакайте малко.

Лангдън замръзна: събираше сили за мига, в който щяха да ги открият.

— Изчакайте, губите ми се — каза войникът и се върна няколко стъпки назад във втората зала. — Връзката е лоша. Продължете… — Слуша известно време, след това отвърна: — Да, съгласен съм, но поне вече знаем с кого си имаме работа.

След това стъпките му заглъхнаха и напълно изчезнаха.

Лангдън отпусна рамене и се обърна към Сиена, в чиито очи гореше смесица от гняв и страх.

— Използвал си лаптопа ми!? — възкликна тя. — За да си провериш имейла?

— Съжалявам… Трябваше да разбера…

— Ето така са ни открили! И сега вече знаят и името ми!

— Извинявам се, Сиена, не си дадох сметка… — Лангдън се разкъсваше от чувство за вина.

Сиена се извърна и се загледа с празен поглед в големия сталагмит на задната стена. Никой от двамата не проговори почти минута. Лангдън се зачуди дали Сиена си спомня личните вещи на бюрото си — програмата от „Сън в лятна нощ“ и вестникарските изрезки за живота й на дете-чудо. „Дали подозира, че съм ги видял?“ Дори и да беше така, тя не задаваше въпроси, а и Лангдън бе достатъчно виновен пред нея, че да го споменава.

— Знаят коя съм — повтори Сиена. Гласът й бе толкова тих, че Лангдън едва я чу. През следващите десет секунди тя вдиша бавно няколко пъти, сякаш се опитваше да осъзнае тази нова реалност. През това време Лангдън усети как решителността й се втвърдява.

Без предупреждение Сиена скочи на крака.

— Трябва да тръгваме. Няма да им трябва много време, за да разберат, че не сме в Костюмната галерия.

Лангдън също стана.

— Да, но… къде?

— Ватикана?

— Моля!?

— Разбрах какво имаше предвид преди малко… по какво Ватикана си прилича с парка Боболи. — Тя кимна в посока към малката сива врата. — Това е входът, нали?

Лангдън събра сили да кимне.

— Всъщност е изходът, но реших, че си струва да опитаме. За нещастие не можем да минем оттам. — Лангдън бе чул достатъчно от разговора между охранителя и войника, за да разбере, че този маршрут отпада.

— Но ако успеем да минем — каза Сиена и в тона й се прокрадна палав нюанс, — разбираш ли какво би означавало това? — Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Че за втори път днес ще получим помощ от един и същ ренесансов творец.

Лангдън нямаше как да не се засмее, защото и на него му бе хрумнала тази мисъл.

— Вазари. Вазари.

Сиена се усмихна по-широко и Лангдън усети, че вече му е простила, поне засега.

— Мисля, че това е знак свише — заяви тя почти сериозно. — Трябва да минем през тази врата.

— И как? Просто ще се промъкнем покрай пазача?

Сиена изпука кокалчетата на пръстите си и тръгна да излиза от пещерата.

— Не, ще поговоря с него. — Хвърли поглед към Лангдън, в очите й отново горяха пламъчета. — Довери ми се, професоре, мога да съм доста убедителна, когато се налага.

 

 

Някой отново заблъска по малката сива врата.

Твърдо и неумолимо.

Ернесто Русо изсумтя гневно. Очевидно непознатият военен със студения поглед се бе върнал. Едва ли би могъл да избере по-неподходящ момент. Съдията бе дал продължение, „Фиорентина“ беше с човек по-малко и висеше на косъм.

Блъскането не спираше.

Ернесто не беше глупак. Знаеше, че тази сутрин са се случили някакви неприятности — с всички тези сирени и войници — но пък той никога не се замесваше в дела, които не го засягаха пряко.

Pazzo e colui che bada ai fatti altrui.^[1]

Но пък очевидно военният беше някаква важна клечка и може би не бе разумно да го игнорира. Напоследък в Италия бе трудно да си намериш работа, дори и скучна. Ернесто хвърли последен поглед към мача и тръгна към вратата.

Все още не можеше да повярва, че му плащат, за да седи по цял ден в този малък офис и да гледа телевизия. Не повече от два пъти дневно пристигаше някаква ВИП група от галерията „Уфици“. Ернесто ги поздравяваше, отключваше металната решетка и ги пускаше да минат през малката сива врата и да влязат в парка Боболи.

Блъскането ставаше все по-силно, Ернесто отключи стоманената решетка, мина през нея, затвори я и я заключи.

— Si? — опита се да надвика тропането, докато се приближаваше с бързи стъпки към вратата.

Никакъв отговор. Блъскането не спираше.

Insomma!^[2] Той отключи вратата и я отвори навътре. Очакваше да види безчувствения поглед отпреди малко.

Но лицето на прага беше доста по-привлекателно.

— Ciao — каза му една хубава блондинка и му се усмихна сладко. Подаде му сгънат лист и той инстинктивно протегна ръка да го вземе. В мига, в който го хвана, осъзна, че е просто някакъв боклук, а жената го хвана за китката с тънките си пръсти и заби палеца си точно под дланта му.

На Ернесто му се стори, че му прерязаха китката с нож. След това се почувства все едно го бяха обездвижили с електрошокова палка. Жената не го пускаше. Натискът нарасна многократно, а цикълът на болката се завърташе отново и отново. Ернесто се олюля назад в опит да си издърпа ръката, но краката му бяха омекнали, подгънаха се и той се свлече на колене.

Останалото се случи за секунди.

На прага се появи висок мъж с тъмен костюм, шмугна се вътре и бързо затвори сивата врата. Ернесто се пресегна за радиостанцията, но една нежна ръка го стисна за тила и мускулите му блокираха и той започна да се бори за въздух. Жената взе радиостанцията. Високият само гледаше. Изглеждаше толкова притеснен от действията й, колкото и Ернесто.

— Дим мак — каза небрежно блондинката на високия мъж. — Китайски точки за натиск. Неслучайно ги ползват от три хилядолетия.

Мъжът я гледаше поразен.

— Non vogliamo farti del male — прошепна жената на Ернесто и отпусна натиска върху тила му. „Не искаме да те нараним“.

В мига, в който натискът намаля, Ернесто се опита да се освободи, но тя пак го стисна и мускулите му отново блокираха. Той затаи дъх от болка — едва успяваше да си поеме въздух.

— Dobbiamo passare — каза тя. „Трябва да минем“. Посочи стоманената решетка, която Ернесто, слава богу, бе заключил. — Dov’e la chiave?^[3]

— Non ce l’ho — успя да каже той. „Не е у мен“.

Високият мъж мина покрай тях, приближи се до решетката и огледа механизма.

— Заключването става с код — каза на жената. Акцентът му беше американски.

Жената коленичи до Ернесто, кафявите й очи излъчваха леден хлад.

— Qual e la combinazione?^[4] — попита тя.

— Non posso!^[5] — отвърна той. — „Не ми е позволено…“

Тогава се случи нещо в горната част на гръбначния му стълб и Ернесто усети как цялото му тяло омекна. Миг по-късно той припадна.

 

 

Когато се свести, си даде сметка, че е идвал в съзнание и отново е припадал няколко минути. Спомни си разговори… още пронизителна болка… може би как го влачат? Всичко му беше размазано.

Когато паяжините на съзнанието му се разчистиха, видя странна гледка — обувките му бяха пред очите му, а връзките им бяха извадени. Чак тогава осъзна, че почти не може да помръдне. Лежеше настрани с вързани ръце и крака, очевидно с връзките на обувките му. Опита се да извика, но не успя да издаде нито звук. Един от чорапите му бе натъпкан в устата му. Но истинският страх го обзе миг по-късно, когато вдигна очи и видя телевизора, на който се излъчваше футболният мач. „Аз съм в офиса си…“

След решетката!?

Чу стъпки на тичащи хора, които се отдалечаваха по коридора… и след това заглъхнаха. Невъзможно! По някакъв начин русата жена го бе накарала да направи единственото, което му плащаха никога да не прави — да разкрие комбинацията, с която се заключваше входът към прочутия коридор Вазари.