Дан Браун
Ад (45)

42.

Вайента бе зарязала мотоциклета си от северната страна на Палацо Векио и вървеше пеша по Пиаца дела Синьория. Докато минаваше покрай статуите на Лоджа деи Ланци, нямаше как да не забележи, че всички композиции са различни вариации на една и съща тема: агресивна демонстрация на мъжката доминация над жените.

Отвличането на сабинянките.

Похищението на Поликсена.

Персей с отрязаната глава на Медуза.

„Просто прекрасно“, помисли Вайента и придърпа шапката си по ниско над очите. Продължи напред през сутрешната тълпа към входа на палата, който приемаше първите си туристи за деня. По всичко личеше, че делата в Палацо Векио си текат както обикновено.

Никаква полиция. Поне засега.

Вдигна ципа на якето си догоре, провери дали оръжието й е скрито и влезе. Като следваше табелите към музея, мина през два орнаментирани атриума и след това по широко стълбище се качи на втория етаж.

Превърташе наум съобщението на полицейския диспечер.

Музеят на Палацо Векио… Данте Алигиери.

Нямаше начин Лангдън да не е тук.

Табелите я отведоха в огромна великолепно украсена галерия — Залата на Петстотинте — където туристите се възхищаваха на колосалните фрески по стените. Вайента нямаше намерение да разглежда произведения на изкуството, така че бързо тръгна към стълбището в отсрещния десен ъгъл.

Докато прекосяваше залата, забеляза група студенти, събрани около една скулптура — смееха се и ръкомахаха.

На табелката пишеше: „Херкулес и Диомед“.

Вайента хвърли един поглед на композицията и изсумтя.

Бяха изобразени двама герои от гръцката митология, и двамата голи, вплетени в схватка. Херкулес държеше Диомед с главата надолу и се готвеше да го хвърли, а пък Диомед здраво стискаше пениса на Херкулес и сякаш му казваше: „Сигурен ли си, че искаш да ме хвърлиш?“.

Вайента премигна. Ето това означава да хванеш някого за топките. Отмести очи от странната скулптура и бързо изкачи стълбите към музея. Озова се на висок балкон, който гледаше към залата. Десетина туристи чакаха пред входа.

— Закъсняват с отварянето — каза един дружелюбен турист с камера в ръце.

— Имате ли представа защо? — попита тя.

— Не, но пък докато чакаме, имаме прекрасна гледка! — Мъжът направи с камерата панорама на цялата Зала на Петстотинте отдолу.

Вайента надникна в огромното помещение долу. Там току-що се бе появил един полицай, който, без да обръща никакво внимание на обстановката, вървеше спокойно към стълбището.

„Идва да вземе показания“, предположи Вайента. Спокойната му походка показваше, че това е рутинно повикване и че няма нищо общо с хаотичното претърсване за Лангдън пред Порта Романа.

Ако Лангдън бе тук, защо сградата не гъмжеше от полиция?

Или предположението на Вайента беше неправилно, или местните власти и Брюдер още не бяха събрали две и две.

Щом полицаят се качи по стълбището и тръгна към входа на музея, Вайента небрежно се извърна и се направи, че гледа през един прозорец. Като се имаше предвид, че се бяха отказали от нея, а и като знаеше колко дълга е ръката на Ректора, не смееше да поеме никакви рискове да бъде разпозната.

— Aspetta! — викна някой съвсем наблизо.

Сърцето на Вайента прескочи, когато полицаят спря точно зад нея. В следващия миг тя си даде сметка, че гласът идва от радиостанцията му.

— Attendi i rinforzi^[1].

Подкрепление? Нещо току-що се бе променило. И тогава видя през прозореца нещо черно, което ставаше все по-голямо. Летеше към Палацо Векио, идваше откъм парка Боболи.

„Хеликоптерът — помисли Вайента. — Брюдер знае. И идва насам.“

Служителят на Консорциума Лорънс Ноултън все още се ядосваше на себе си, че се бе обадил на Ректора. Знаеше, че не бива да му предлага да преглежда видеото на клиента, преди да го пуснат утре в медиите.

Съдържанието нямаше значение.

Протоколът бе над всичко.

Ноултън все още помнеше мантрата, която се втълпяваше на младите посредници, когато започнат да изпълняват задачи на организацията. „Не питай. Действай.“

Сложи неохотно малката червена флашка при задачите за следващия ден, като не спираше да се пита как ли медиите щяха да изтълкуват зловещото послание. Дали изобщо щяха да го излъчат?

Разбира се! Че то бе от Бертран Зобрист.

Зобрист не само бе постигнал зашеметяващ успех в биохимията, но също така вече бе влязъл в новините със самоубийството си миналата седмица. Деветминутното видео щеше да се приеме като послание от гроба: зловещият ужас, който лъхаше от него, щеше да закове хората пред екраните.

Клипът щеше да се разпространи като епидемия само минути след пускането.