Дан Браун
Ад (17)

14.

Лангдън замръзна, вдигнал цилиндъра в едната си ръка. Стъклото в края на тръбата несъмнено излъчваше светлина… сияеше, сякаш съдържанието на печата внезапно се е събудило.

Светлината вътре помръкна.

Сиена се приближи до него, наведе глава и разгледа видимата част от стъклото в кухината на костта.

— Обърни го пак. Съвсем бавно обаче.

Робърт внимателно обърна цилиндъра наопаки. И отново нещо малко изтрополи по дължината на костта и спря.

— Още веднъж — каза лекарката. — Лекичко.

Той повтори процеса и тръбата изтрака. Този път стъклото засия слабо само за миг и пак потъмня.

— Трябва да е епруветка с разбъркващо топче — заяви Сиена.

Лангдън знаеше, че такива топчета има в спрейовете с боя — използваха се за разбъркване на боята при разклащане на спрея.

— Вътре сигурно има някакво фосфоресциращо химическо вещество или биолуминесцентен организъм, който засиява при стимулиране — предположи младата жена.

На него обаче му хрумна друга идея. Макар да беше виждал химически светещи пръчки и дори биолуминесциращ планктон, който излъчваше сияние при преминаване на кораб през местообитанието му, Робърт бе почти сигурен, че цилиндърът в ръката му не съдържа нито едното, нито другото. Внимателно обърна тръбата още няколко пъти, докато засияе, после повдигна луминесциращия край над дланта си. Както и очакваше, върху кожата му се проектира бледочервеникава светлина.

„Добре е да знаеш, че и човек с коефициент за интелигентност двеста и осем понякога греши.“

— Гледай — каза той и разклати цилиндъра по-енергично. Предметът вътре затрополи по-бързо.

Сиена отскочи назад.

— Какво правиш?!

Без да престава да разтърсва тръбата, Лангдън отиде при електрическия ключ, натисна го и кухнята потъна в сумрак.

— Това вътре не е епруветка — каза той, като продължаваше да разтърсва цилиндъра все по-силно. — А Фарадеева показалка.

Подобно устройство веднъж му беше подарил един от неговите студенти, който не желаеше да хаби батерии за лазерни показалки и нямаше нищо против да си направи труда при нужда да разклати показалката си за няколко секунди, за да трансформира кинетичната енергия в електричество. Когато показалката се раздвижеше, металното топче вътре се търкаляше назад-напред по ред от перки и задействаше миниатюрен генератор. Явно някой бе решил да пъхне такава показалка в куха кост, покрита с резба — древен „кожух“, криещ модерна електрическа играчка.

Сега краят на показалката в ръката му вече светеше силно. Лангдън се усмихна на Сиена и каза:

— Време е за шоу.

Насочи цилиндъра към голата кухненска стена и когато я освети, лекарката сепнато ахна, а самият Лангдън направо подскочи от изненада.

На стената не се появи червена лазерна точица. А снимка с висока резолюция, която се прожектираше от тръбата като от едновремешен аспектомат.

„Господи! — Ръката му се разтрепери, докато той поглъщаше с очи страховитата сцена на стената. — Нищо чудно, че ми се привижда толкова много смърт.“

Застаналата до него Сиена затисна устата си с длан и колебливо пристъпи напред, очевидно хипнотизирана от изображението.

Цилиндърът прожектираше на стената мрачна маслена картина, изобразяваща човешко страдание — хиляди души, подложени на ужасни мъчения в различни кръгове на ада. Подземният свят беше представен като напречен разрез на земята, в която потъваше грамадна, невъобразимо дълбока фуниевидна яма, разделена на етажи. На всички етажи имаше всевъзможни видове грешници, като мъките им ставаха все по-ужасни с всяко следващо ниво.

Лангдън веднага позна картината.

Шедьовърът пред тях — „La mappa dell’Inferno“ — принадлежеше на един от истинските гиганти на италианския Ренесанс, Сандро Ботичели. Изключително изображение на подземния свят, „Картата на ада“ беше една от най-страховитите фантазии за отвъдното. Мрачно, зловещо и ужасяващо, платното и до днес караше хората да замръзват на място. За разлика от жизнерадостните и колоритни „Пролет“ и „Раждането на Венера“, Ботичели бе нарисувал „Картата на ада“ с потискаща палитра от червени и кафяви багри.

Смазващото главоболие на Лангдън ненадейно се завърна и все пак за пръв път, откакто се бе свестил в болницата, той усещаше, че една част от пъзела е застанала на мястото си. Страховитите му халюцинации бяха предизвикани от тази прочута картина.

„Сигурно съм разучавал «Картата на ада» на Ботичели“ — помисли си той, въпреки че нямаше спомен защо го е правил.

Макар и самото изображение да вдъхваше смут, всъщност все повече го изпълваше с тревога историята на картината, защото Лангдън отлично знаеше, че вдъхновението за този злокобен шедьовър не се е зародило в ума на самия Ботичели… а на човек, живял двеста години преди него.

„Една велика творба, вдъхновена от друга.“

„Картата на ада“ на Ботичели отдаваше дан на литературно произведение от XIV век, превърнало се в едно от най-прочутите съчинения в историята… ужасно изображение на ада, вълнуващо читателите до ден-днешен.

Дантевият „Ад“.

Оттатък улицата Вайента тихо се качи по сервизното стълбище и излезе на покривната тераса на спящия „Пенсионе ла Фиорентина“. Лангдън беше дал измислен номер на стая и съответно несъществуващо място за среща на човека от консулството — „огледална среща“, както му казваха в нейния бранш — типичен похват, който му позволяваше да прецени ситуацията, преди да разкрие собственото си местонахождение. Фалшивото или „огледално“ място обикновено се избираше, защото се виждаше отлично от действителното му местонахождение.

Тя намери удобно и скрито място на покрива, от което се разкриваше гледка към целия район, после бавно плъзна поглед по отсрещния блок.

„Вие сте на ход, господин Лангдън.“

По същото време Ректора излезе на махагоновата палуба на „Mendacium“ и дълбоко си пое дъх, наслаждавайки се на соления въздух на Адриатика. От години смяташе този кораб за свой дом, ала сега събитията във Флоренция застрашаваха да разрушат всичко, създадено от него.

Неговата агентка Вайента беше изложила всичко на опасност и въпреки че след края на операцията я очакваше разследване, в момента Ректора още имаше нужда от нея.

„Дано да овладее тая каша, по дяволите!“

Чу зад себе си забързани стъпки, обърна се и видя, че една от неговите анализаторки се приближава тичешком.

— Господине! — задъхано каза жената. — Получихме нова информация. — Гласът й разсече утринния въздух с необичайна напрегнатост. — Робърт Лангдън явно току-що е влязъл в харвардския си имейл от публичен айпи адрес. — Погледна шефа си в очите. — Вече можем да определим точното му местонахождение.

Ректора се смая, че някой може да прояви такава глупост. „Това променя всичко.“ Той сплете пръсти и замислено погледна към брега.

— Известно ли ни е местонахождението на групата за наблюдение и бързо реагиране?

— Да. На три и половина километра от местонахождението на Лангдън.

На Ректора не му трябваше много време, за да вземе решение.