Дан Браун
Ад (105)

102.

Часовникът във фоайето на швейцарското консулство отдавна беше отброил един след полунощ.

Бележникът на бюрото на Сински беше изписан с бележки, въпроси и диаграми. Директорката на Световната здравна организация нито продумваше, нито помръдваше вече повече от пет минути. Стоеше до прозореца и се взираше в нощта.

Зад нея Лангдън и Сиена чакаха мълчаливо и допиваха турското си кафе. Кабинетът беше изпълнен с тежкия аромат на стрити зърна и шамфъстък.

Единственият звук беше бръмченето на флуоресцентните лампи.

Сиена чувстваше как бясно бие сърцето й и се запита какво ли си мисли Сински, след като бе чула истината в най-брутални подробности. „Вирусът на Бертран е чума, водеща до стерилитет. Една трета от човечеството ще стане безплодна.“

По време на обяснението бе наблюдавала емоциите на Сински, които, макар и сдържани, се долавяха ясно. Първо беше смаяното приемане на факта, че Зобрист наистина е създал векторен вирус, разпространяван по въздуха. След това тя показа мимолетна надежда, когато научи, че вирусът не е замислен да убива хора. После дойде ред на нарастващия ужас, когато започна да проумява истината и осъзна, че огромна част от населението на Земята ще стане стерилна. Ясно си личеше, че откровението, че вирусът атакува плодовитостта, засегна Сински на дълбоко лично ниво.

За самата Сиена основната емоция бе облекчението. Беше споделила пълното съдържание на писмото на Бертран с директорката на СЗО. „Нямам повече тайни.“

— Елизабет? — обади се Лангдън.

Сински бавно се върна в реалността. Обърна се към тях. Лицето й беше изпито.

— Сиена — с равен тон започна тя, — информацията, която ми дадохте, ще бъде много ценна за изработването на стратегия за справяне с кризата. Оценявам откровеността ви. Както знаете, пандемичните векторни вируси се обсъждат като теоретична възможност за ваксиниране на големи маси от населението, но всички смятаха, че до създаването на тази технология ще минат още много години.

Върна се при бюрото си и седна.

— Простете… — Тя поклати глава. — Но в момента всичко това ми звучи като научна фантастика.

„Нищо чудно“ — помисли си Сиена. Всеки огромен скок в медицината винаги е изглеждал така — откриването на пеницилина, анестезията, рентгеновите лъчи, първият път, когато човекът е погледнал през микроскоп и е видял деленето на клетка.

Доктор Сински погледна бележника си.

— След няколко часа ще съм в Женева и ще бъда подложена на буря от въпроси. Не се съмнявам, че първият ще е дали има някакъв начин да се противодейства на вируса.

Сиена знаеше, че Сински е права.

— И — продължи директорката — вероятно първото предложено решение ще бъде да анализираме вируса на Бертран, да го разберем възможно най-добре и да се опитаме да създадем негов щам, който да препрограмираме, за да върнем нашата ДНК в първоначалното й състояние. — Погледна Сиена и в очите й нямаше оптимизъм. — Тепърва предстои да се види дали е възможно създаването на контравирус, но чисто хипотетично бих искала да чуя вашите мисли по този въпрос.

„Моите мисли ли?“ Сиена инстинктивно погледна към Лангдън. Професорът й кимна, сякаш й казваше: „Стигна дотук. Кажи какво мислиш. Изложи истината такава, каквато я виждаш“.

Сиена прочисти гърлото си, обърна се към Сински и заговори с ясен и уверен глас.

— Мадам, години живях с Бертран в света на генното инженерство. Както знаете, човешкият геном е изключително деликатна структура… като къщичка от карти. Колкото повече ровим в него, толкова по-голяма е вероятността да преместим погрешната карта и да съборим цялата къщичка. Лично аз смятам, че е изключително опасно да се опитваме да неутрализираме онова, което вече е направено. Бертран бе генен инженер с невероятни способности и поглед към бъдещето. Беше изпреварил колегите си с години. Не съм сигурна, че на този етап бих се доверила някой друг да бърника в човешкия геном с надеждата, че всичко ще бъде наред. Дори да създадете нещо, което си мислите, че работи, изпробването му ще означава повторно инфектиране на цялото население с нещо ново.

— Съвсем вярно — каза Сински, която като че ли не бе изненадана от чутото. — Но, разбира се, има и по-голям въпрос. Може дори да не искаме да му противодействаме.

Думите й свариха Сиена неподготвена.

— Моля?

— Госпожице Брукс, може и да не съм съгласна с методите на Бертран, но неговото становище за състоянието на света е вярно. Планетата е изправена пред сериозна демографска криза. Ако успеем да неутрализираме вируса на Бертран без работещ алтернативен план… просто ще се върнем в изходна позиция.

Шокът на Сиена явно беше очевиден, защото Сински се засмя уморено и добави:

— Не очаквахте от мен подобно становище, нали?

Сиена поклати глава.

— Май вече не съм сигурна какво да очаквам.

— В такъв случай вероятно ще ви изненадам отново — продължи Сински. — Както вече споменах, след няколко часа в Женева ще се съберат лидерите на най-големите здравни агенции по света, за да обсъдят кризата и да изготвят план за действие. Не мога да си спомня по-важна среща от тази през всичките ми години в СЗО. — Тя погледна младата лекарка. — Сиена, бих искала вие също да седнете на масата за разговори.

— Аз? — Сиена се сви. — Но аз не съм генен инженер. Казах ви всичко, което знам. — Посочи бележника на Сински. — Всичко вече е в бележките ви.

— Изобщо не е така — намеси се Лангдън. — Сиена, всеки смислен дебат относно вируса ще се нуждае от контекст. Доктор Сински и хората й ще трябва да разработят етична рамка, в която да преценят реакцията си на тази криза. Тя явно смята, че ти си в уникалната позиция да допринесеш в диалога.

— Боя се, че моята етична рамка няма да се хареса на СЗО.

— Може би — отвърна Лангдън. — Което е още една причина да бъдеш там. Ти си представител на нова порода мислители. Предлагаш противна гледна точка. Помагаш им да разберат начина на мислене на мечтатели като Бертран — ярки индивиди, чиито убеждения са толкова силни, че те вземат нещата в собствените си ръце.

— Бертран едва ли може да се нарече първият.

— Да — каза Сински. — И няма да бъде последният. Всеки месец СЗО открива лаборатории, в които учени се занимават със сивите райони на науката, от манипулиране на стволови клетки до създаване на химери… на смесени видове, които не съществуват в природата. Това е смущаващо. Науката се развива толкова бързо, че вече никой не знае къде минават границите.

Сиена нямаше как да не се съгласи с това. Съвсем неотдавна двама много уважавани вирусолози, Фуше и Каваока, бяха създали силно патогенен мутант на вируса на птичия грип H5N1. Въпреки чисто академичните намерения на изследователите тяхното създание имаше способности, които бяха изправили на нокти специалистите по биологична защита и предизвикаха истинска буря по форумите.

— Боя се, че нещата ще стават все по-мрачни — каза Сински. — Намираме се на ръба на откриването на нови технологии, които дори не можем да си представим.

— Както и на нови философии — добави Сиена. — Трансхуманизмът всеки момент ще излезе от сянката и ще стане общоприет. Един от основните му принципи е, че ние като човешки същества сме морално задължени да участваме в собствения си еволюционен процес… да използваме технологиите, за да се усъвършенстваме като вид, да създаваме по-добри човешки същества — по-здрави, по-силни, с по-добре функциониращи мозъци. Всичко това скоро ще бъде възможно.

— А не мислите ли, че подобни схващания са в конфликт с процеса на еволюция?

— Не — без капка колебание отвърна Сиена. — Човешките същества са се развивали постепенно през хилядолетията, като наред с това са изобретявали нови технологии — използвали са огъня, за да се стоплят, създали са земеделието, за да се нахранят, открили са ваксини срещу болестите, а сега създават генетични инструменти, с които да променим собствените си тела, за да оцелеем в един променящ се свят. — Тя замълча за миг. — Смятам, че генното инженерство е просто поредната стъпка в дългото движение на човечеството напред.

Сински се замисли дълбоко.

— Значи смятате, че трябва да приемем с отворени обятия тези нови инструменти.

— Ако не го направим — отвърна Сиена, — няма да заслужаваме да живеем. Също като пещерен човек, който умира от студ, защото се страхува да запали огън.

Думите й сякаш увиснаха в помещението. Мина много време преди някой да заговори.

Лангдън пръв наруши мълчанието.

— Не искам да звуча старомодно — започна той, — но съм възпитан с теорията на Дарвин и няма как да не се усъмня дали е мъдро да се опитваме да ускорим естествения процес на еволюцията.

— Робърт — съчувствено рече Сиена, — генното инженерство не е ускоряване на еволюционния процес. А естествено развитие на нещата. Забравяш, че именно еволюцията е създала Бертран Зобрист. Неговият интелект е продукт именно на процеса, описан от Дарвин… еволюция във времето. Редкият талант на Бертран в областта на генетиката не е някакво божествено откровение… а продукт на години интелектуално развитие на човечеството.

Лангдън се замисли върху думите й.

— И като дарвинист — продължи тя, — ти знаеш, че природата винаги намира начин да регулира човешката популация — чуми, глад, наводнения. Но нека те попитам нещо — възможно ли е този път природата да е открила друг начин? Вместо да ни праща ужасни бедствия и нещастия… може би чрез процеса на еволюцията природата е създала учен, открил различен начин за намаляване на числеността ни във времето. Без чуми. Без смърт. Просто вид, който е в по-добра хармония с околната си среда…

— Сиена — прекъсна я Сински. — Късно е. Трябва да тръгваме. Но преди това искам да изясним още едно нещо. Тази нощ неведнъж казахте, че Бертран не е злодей… че е обичал човечеството и че просто е копнеел толкова силно да спаси нашия вид, че е предприел тази драстична мярка.

Сиена кимна.

— Целта оправдава средствата — каза тя, цитирайки прочутия флорентински политолог-теоретик Макиавели.

— Кажете ми, вие самата вярвате ли, че целта оправдава средствата? Вярвате ли, че целта на Бертран да спаси света е толкова благородна, че оправдава пускането на този вирус?

Настъпи напрегната тишина.

Сиена се наведе напред. Изражението й бе решително.

— Доктор Сински, както ви казах, според мен постъпката на Бертран беше безразсъдна и изключително опасна. Ако можех да го спра, щях да го направя на мига. Трябва да ми повярвате.

Елизабет Сински се пресегна и нежно хвана ръцете й.

— Вярвам ти, Сиена. Вярвам на всяка твоя дума.