Дан Браун
Ад (10)

7.

Лангдън смъкна окървавената болнична нощница и уви около кръста си пешкир. Наплиска лицето си с вода и предпазливо докосна шевовете на тила си. Кожата изглеждаше възпалена, но когато приглади сплъстената си коса върху мястото, раната напълно се скри. Кофеиновите таблетки вече действаха и той усещаше, че мъглата най-после започва да се разсейва.

„Мисли, Робърт! Опитай се да си спомниш.“

В малката баня без прозорци изведнъж го обзе клаустрофобия. Той излезе и инстинктивно се насочи към снопа светлина, проникващ през открехнатата врата оттатък коридора.

Стаята приличаше на импровизиран кабинет — евтино бюро, стар въртящ се стол, пръснати по пода книги и, слава богу… прозорец.

Лангдън тръгна към светлината.

Изгряващото тосканско слънце тъкмо започваше да целува най-високите кули на събуждащия се град — камбанарията, Бадия, Баргело. Той притисна челото си към хладното стъкло. Мартенският въздух беше свеж и студен и усилваше целия спектър на слънчевата светлина, която вече окъпваше хълмовете.

„Рисуваща светлина“ — така я наричаха.

В сърцето на този пейзаж се извисяваше грамаден купол с червени плочи, върху който като фар сияеше позлатено медно кълбо. Il Duomo. Катедралата. Проектираният от Брунелески огромен купол на базиликата бе връх в архитектурната история и днес, след повече от петстотин години, високата почти сто и петнайсет метра сграда още си стоеше на мястото, неподвижен великан на Пиаца дел Дуомо.

„Защо съм във Флоренция?“

За Лангдън, отдавнашен поклонник на италианското изкуство, Флоренция се беше превърнала в едно от най-любимите му места в цяла Европа. По улиците на този град като малък бе играл Микеланджело, във флорентинските ателиета бяха пламнали искрите на италианския Ренесанс. Това беше Флоренция, чиито галерии примамваха милиони пътешественици, за да се възхитят на „Раждането на Венера“ на Ботичели, Леонардовото „Благовещение“ и голямата гордост и радост на града — Il Davide.

Когато за пръв път го видя като тийнейджър, Робърт бе направо хипнотизиран… Влезе в Accademia delle Belle Arti, Академията за изящни изкуства… Вървеше бавно през мрачната фаланга на Микеланджеловите Prigioni, робите… и после нещо неумолимо привлече погледа му нагоре към петметровия шедьовър. Самата големина и подчертаната мускулатура на Давид сепваха всички, които го виждаха за пръв път, ала Лангдън беше запленен от гениалността на неговата поза. Микеланджело използваше класическата традиция на contrapposto, контрапозицията, за да създаде илюзията, че Давид се е отпуснал надясно и левият му крак не носи почти никаква тежест, докато всъщност носеше тонове мрамор.

Навремето тъкмо „Давид“ го накара да оцени силата на въздействието на великата скулптура.

Зачуди се дали е отишъл да види шедьовъра сега, но си спомняше само свестяването си в болницата и убийството на невинния лекар пред очите му. „Варвари… варвари…“

От угризение почти му се пригади. „Какво съм направил?“

С периферното си зрение зърна лаптопа на бюрото. Случилото се с него, изведнъж осъзна той, можеше да е отразено в новините.

„Ако вляза в интернет, може да открия отговорите на някои от въпросите.“

Обърна се към вратата и извика:

— Сиена!

Тишина. Лекарката явно продължаваше да му търси дрехи в апартамента на съседа.

Тя щеше да прояви разбиране, несъмнено. Лангдън отвори лаптопа и го включи.

Появи се десктопът — обичайното синьо небе с облачета на Уиндоус. Професорът отвори италианската версия на Гугъл и въведе името си.

„Ако можеха да ме видят сега студентите ми!“ — помисли си, докато започваше търсенето. Често ги предупреждаваше да не се гуглират — странно ново забавление, което отразяваше манията по известността, очевидно обзела американската младеж.

Отвори се страница с резултатите от търсенето — стотици попадения, свързани с него, книгите и лекциите му. „Не е това.“

Ограничи възможностите, като натисна бутона за новини.

Появи се нова страница: „Новини за Робърт Лангдън“.

„Робърт Лангдън ще раздава автографи…“

„Робърт Лангдън ще поздрави абсолвенти…“

„Робърт Лангдън публикува учебник по история на символите за…“

Въпреки дългия списък нямаше новини от последните дни — абсолютно нищо, което да обяснява настоящото му премеждие. „Какво се е случило снощи?“ Лангдън продължи да търси и влезе в уебсайта на „Флорънтайн“, вестник, издаван на английски във Флоренция. Прегледа заглавията, разделите с последните новини, полицейската хроника. Имаше репортажи за пожар в апартамент, скандал с финансови злоупотреби на правителството и всевъзможни дребни престъпления.

„Съвсем нищо ли?!“

Прочете кратък материал за общинар, който починал предишната вечер от инфаркт на площада пред катедралата. Името му не се съобщаваше, но нямало съмнения за нещо незаконно.

Накрая, след като не знаеше какво повече да направи, Лангдън влезе в университетския си имейл и си провери пощата, за да види дали няма да намери някакъв отговор там. Откри само обичайния поток съобщения от колеги, студенти и приятели, повечето относно срещи през идната седмица.

„Като че ли никой не подозира, че ме няма.“

Обзет от все по-силна неувереност, той изключи компютъра и затвори капака. Тъкмо се канеше да се отдалечи от бюрото на Сиена, когато нещо привлече вниманието му. В единия ъгъл, върху купчина стари медицински списания и статии, лежеше полароидна снимка на Сиена Брукс и нейния брадат италиански колега. Двамата се смееха в болничен коридор.

„Доктор Маркони“ — помисли си Лангдън и изпълнен с угризение, вдигна снимката и я разгледа.

Докато я оставяше на мястото й, с изненада забеляза пожълтяла брошура — оръфана театрална програма от лондонския „Глобус“. Според корицата тя представяше постановка на Шекспировия „Сън в лятна нощ“… играна преди близо двайсет и пет години.

В горния й край с флумастер бяха написани няколко думи: „Миличка, никога не забравяй, че си истинско чудо“.

Робърт взе програмата и отвътре изпаднаха няколко изрезки от вестници. Той понечи да ги върне обратно и разтвори брошурата на изтърканата страница, на която бяха изрезките — и замръзна.

Оттам го гледаше снимка на дете, което играеше ролята на пакостливия Шекспиров дух Пък. Момиченцето с познатата руса опашка не можеше да е на повече от пет години.

Текстът под снимката гласеше: „Роди се нова звезда“.

Биографичните данни представяха дете с феноменален актьорски талант — Сиена Брукс, която имала невероятен коефициент за интелигентност и само за една нощ запомнила всички реплики на героите, дори на първите репетиции често подсказвала на другите артисти. Сред любимите занимания на петгодишната актриса били цигулка, шахмат, биология и химия. Дете на заможно семейство от лондонското предградие Блекхийт, тя вече била прочута в научните среди — на четиригодишна възраст победила известен гросмайстор и четяла на три езика.

„Господи — помисли си Лангдън. — Сиена. Това обяснява някои неща.“

Спомни си един от най-известните харвардски възпитаници, вундеркинда Сол Крипке, който на шестгодишна възраст сам научил иврит и на дванайсет прочел всички съчинения на Декарт. Наскоро беше научил за друг млад феномен, Моше Кай Кавалин, който на единайсет завършил университет с отличие и спечелил национален шампионат по бойни изкуства, а на четиринайсет издал книга със заглавие „Можем да го постигнем“.

Взе друга изрезка, репортаж със снимка на седемгодишната Сиена: „Гениално дете има коефициент на интелигентност 208“.

Нямаше представа, че изобщо може да съществува толкова висок коефициент на интелигентност. Според статията Сиена Брукс била виртуозна цигуларка, можела да усвои нов език за един месец и сама изучавала анатомия и физиология.

Прочете трета изрезка от медицинско списание: „Бъдещето на мисълта: Не всички умове са създадени равни“.

В тази публикация имаше снимка на Сиена, може би вече десетгодишна, пак с русата си опашка, застанала до голям медицински апарат. Материалът съдържаше интервю с лекар, който обясняваше, че направили томография на малкия мозък на момичето и той се различавал физически — бил по-голям, по-съвършен орган, способен да обработва зрително-пространствена информация по напълно недостъпен за повечето хора начин. Лекарят свързваше физиологичните предимства на Сиена с необикновено ускорен клетъчен растеж в мозъка й, почти като рак, само че ускорено се развивала доброкачествена мозъчна тъкан вместо смъртоносни ракови клетки.

Лангдън попадна на изрезка от провинциален вестник.

„Проклятието на гениалността“.

Този път нямаше снимка, но в статията се разказваше за гениалното дете Сиена Брукс, която се опитвала да ходи в обикновени училища, обаче другите ученици я дразнели, защото не приличала на тях. Описваше се изолацията на талантливите деца, чиито умения за общуване не можели да се сравняват с интелекта им и които често били отлъчвани от обществото.

Според материала на осем години Сиена избягала от къщи и я открили чак след десет дни в скъп лондонски хотел, където се представила като дъщеря на един от гостите, откраднала ключ и си поръчвала румсървис за чужда сметка. Очевидно за това време успяла да прочете всичките хиляда и шестстотин страници на „Анатомията“ на Грей. Когато полицаите я попитали защо чете медицински текстове, отговорила, че иска да разбере какво не е наред с мозъка й.

Сърцето на Лангдън се сви от съчувствие към момиченцето. Не можеше да си представи самотата, която изпитва едно толкова различно дете. Преди да сгъне изрезките, още веднъж погледна снимката на петгодишната актриса. Като се имаха предвид невероятните обстоятелства на тазсутрешната им среща, трябваше да признае, че ролята на пакостливото носещо сънища духче някак си е много уместна. Искаше му се само и той като героите от пиесата да се събуди и да се престори, че последните му преживявания са били просто сън.

Грижливо върна всички изрезки на съответната страница и затвори програмата, обзет от неочаквана меланхолия при вида на бележката върху корицата: „Миличка, никога не забравяй, че си истинско чудо“.

Вниманието му привлече познатият символ, украсяващ корицата на брошурата, същото древногръцко изображение, което можеше да се види на повечето театрални програми по целия свят — пиктограма на две хиляди и петстотин години, превърнала се в синоним на театъра.

Маските.

Лангдън впери очи в схематичните лица на Комедията и Трагедията и изведнъж в ушите му се разнесе странно жужене — сякаш в ума му бавно опъваха тетива. В черепа му избухна остра болка и пред затворените му очи се понесе маска. Той изпъшка, стовари се на стола пред бюрото, стисна очи и стисна и главата си с ръце.

В мрака яростно се завърнаха странните видения… мрачни и живи.

Среброкосата жена с амулета отново го зовеше отвъд кървавочервената река. Отчаяните й викове пронизваха зловонния въздух и се чуваха ясно въпреки стоновете на измъчваните и умиращите, които се гърчеха в агония. Лангдън пак видя мъчително подритващите крака с буквата „R“.

„Търси и ще намериш! — викаше жената. — Времето изтича!“

Лангдън за пореден път изпита непреодолимо желание да й помогне… да помогне на всички. „Коя си ти?!“ — попита я.

Жената отново вдигна ръце и смъкна воала си — и професорът видя същото изумително лице, което вече беше виждал.

„Аз съм животът“ — отвърна тя.

В небето над нея внезапно се появи огромен образ — страховита маска с дълъг клюновиден нос и пламтящи зелени очи, вторачени право в Лангдън.

„А аз… съм смъртта“ — отекна гласът.