Дан Браун
Ад (81)

78.

Лангдън последва мъжа с тена през клаустрофобичен лабиринт от коридори под палубата. Доктор Сински и войниците ги следваха в колона по един. Когато стигнаха до някакви стълби, Лангдън си помисли с надежда, че ще се качат на светло, но вместо това се спуснаха още по-дълбоко в недрата на кораба.

Водачът им ги поведе през голяма зала, пълна със заключени стъклени кабини — някои с прозрачни, други с непрозрачни стени. Всички бяха звукоизолирани; вътре служители работеха с компютри или говореха по телефони. Онези, които вдигаха поглед и забелязваха групата, изглеждаха доста разтревожени, че виждат непознати. Мъжът с тена им кимаше, че всичко е наред, и продължаваше напред.

„Какво е това място?“ — запита се Лангдън, докато пресичаха още едно помещение, разделено на тесни работни места.

Накрая домакинът им стигна до голяма заседателна зала и всички влязоха вътре.

Когато групата се настани, мъжът натисна бутон и стъклените стени засъскаха и станаха непрозрачни. Лангдън се стресна — никога досега не бе виждал подобно нещо.

— Къде се намираме?

— Това е моят кораб. „Mendacium“.

— „Mendacium“? — повтори Лангдън. — Като… латинското име на Псевдологос, гръцкия бог на лъжата?

Мъжът явно се впечатли.

— Малцина знаят това.

„Трудно може да се нарече благородно название“ — помисли Лангдън. Mendacium беше потайно божество, властващо над всички pseudologoi — демоните, занимаващи се с измами, лъжи и машинации.

Мъжът извади червена флашка и я включи към електронното оборудване, наредено в края на помещението. Огромният плосък екран на стената оживя и светлините угаснаха.

В изпълнената с очакване тишина Лангдън чу леко плискане на вода. Отначало си помисли, че звукът идва отвън, но после осъзна, че долита от тонколоните на екрана. Бавно се появи картина — мокра стена на пещера, осветена от трептяща червена светлина.

— Видеозаписът е направен от Бертран Зобрист — каза домакинът. — И той ме помоли да го излъча утре на целия свят.

Онемял от изумление, Лангдън гледаше шантавото домашно видео… подземна зала с леко вълнуваща се вода… Камерата се потопи в нея… гмурна се под повърхността до покритото с тиня дъно, показвайки закрепена с нитове табела, на която пишеше „На това място и на този ден светът се промени завинаги“.

Имаше и подпис: Бертран Зобрист.

Датата беше утре.

„Боже мой!“

Лангдън се обърна към Сински, но тя се взираше безизразно в пода. Явно вече беше гледала видеото и не можеше да го гледа отново.

Камерата се завъртя наляво и озадаченият Лангдън видя издут балон от прозрачен найлон, пълен с някаква подобна на желатин жълто-кафява течност. Деликатната сфера се рееше, може би завързана за дъното, за да не се издигне на повърхността.

„Какво е това, по дяволите?“ Лангдън се взря в издутия балон. Вискозното му съдържание бавно се виеше… почти тлееше.

Когато мисълта го осени, дъхът му секна. „Чумата на Зобрист!“

— Спрете записа — каза Сински в мрака.

Образът замръзна — завързана найлонова торба, рееща се под водата, запечатан течен облак, увиснал в пространството.

— Мисля, че можете да се досетите какво е това — каза Сински. — Въпросът е колко дълго ще остане в това състояние? — Тя отиде до екрана и посочи малък надпис върху прозрачната материя. — За съжаление, това ни казва от какво е направена торбата. Можете ли да го прочетете?

Лангдън присви очи и се взря в текста. Приличаше на търговска марка: Solublon®.

— Най-големите производители на разтворими във вода пластмаси на света — каза Сински.

Стомахът на Лангдън отново се сви на топка.

— Да не искате да кажете, че торбата се… разтваря?!

Сински мрачно кимна.

— Да. Свързахме се с производителя. Уви, оттам ни казаха, че произвеждат десетки различни видове пластмаси, които могат да се разтворят за десет минути или за десет седмици, в зависимост от приложението им. Скоростта на разграждане донякъде зависи и от вида и температурата на водата, но няма съмнение, че Зобрист е взел предвид тези фактори. — Тя замълча за момент. — Смятаме, че тази торба ще се разгради до…

— Утре — прекъсна я Ректора. — Утре е датата, отбелязана от Зобрист в календара ми. Както и датата на чумата.

Лангдън седеше в полумрака, изгубил дар слово.

— Покажете му останалото — каза Сински.

Образът на екрана се смени. Сега камерата даваше общ план на светещите води и тъмната подземна зала. Лангдън не се съмняваше, че точно това е мястото, за което се говореше в стихотворението. „Лагуна, в която не блестят звезди“.

Сцената събуждаше картини от виденията на Данте за ада… реката Коцит, течаща през пещерите на подземния свят.

Където и да се намираше тази лагуна, водите й се задържаха от стръмни, покрити с мъх стени, за които Лангдън усещаше, че трябва да са дело на човешка ръка. Долавяше също, че камерата показва само малка част от огромното вътрешно пространство, и впечатлението се подкрепяше от наличието на едва забележими вертикални сенки по стената. Бяха широки и приличаха на стволове, разположени на равни разстояния.

„Колони“ — сети се Лангдън.

Таванът на залата се поддържаше от колони.

Лагуната не беше в пещера, а в огромно помещение.

„В дворец потънал надълбоко влезте…“

Преди да успее да отвори уста, вниманието му бе привлечено от появата на нова сянка на стената… хуманоидна форма с дълъг, подобен на клюн нос.

„О, боже…“

Сянката заговори. Думите й бяха приглушени и се носеха над водата в зловещо поетичен ритъм.

Аз съм Сянката. Аз съм вашето спасение.

През следващите няколко минути Лангдън гледаше най-ужасяващия филм, на който бе попадал. Несъмнено брътвеж на луд гений, монологът на Бертран Зобрист, поднесен в костюма на чумен лечител, бе наситен с препратки към „Ад“ на Данте и носеше много ясно послание — растежът на човешката популация е излязъл от контрол и самото оцеляване на човечеството е на ръба.

Гласът от екрана говореше напевно:

Да не правим нищо значи да приветстваме настъпването на Дантевия ад… наблъскани един в друг и умиращи от глад, валящи се в грях.

Затова аз предприех решителни действия.

Някои от вас може би ще изтръпнат от ужас, но всяко спасение си има цена.

Някой ден светът ще проумее красотата на моята жертва.

Лангдън се сви, когато изведнъж се появи самият Зобрист, облечен като чумен лечител, и свали маската си. Лангдън впери поглед в изпитото лице и безумните зелени очи: осъзнаваше, че най-сетне вижда човека, който бе в центъра на тази криза. Зобрист започна да изповядва любовта си към някого, когото наричаше свое вдъхновение.

Ще намеря утеха в съзнанието, че съм оставил бъдещето в твоите нежни ръце. Моето дело тук долу е завършено. И сега дойде часът да се издигна отново в света горе… и да видя пак звездите.

Когато записът свърши, Лангдън се сети, че последните думи на Зобрист са почти дословен цитат на последните думи на „Ад“.

В полумрака на конферентната зала професорът осъзна, че всички моменти на страх от днешния ден току-що са кристализирали в една-единствена ужасяваща реалност.

Бертран Зобрист вече имаше лице… и глас.

Лампите в заседателната зала светнаха и Лангдън видя, че всички го гледат с очакване.

Лицето на Елизабет Сински изглеждаше замръзнало. Тя стана и нервно погали амулета си.

— Професоре, ясно е, че разполагаме със съвсем малко време. Дотук единствената добра новина е, че нямаме случаи на засичане на патогена или съобщения за заболяване, така че предполагаме, че торбата все още е непокътната. Не знаем обаче къде да я търсим. Целта ни е да неутрализираме тази заплаха, като стигнем до торбата, преди да се е разкъсала. Разбира се, единственият начин да го направим, е като незабавно установим местоположението й.

Агент Брюдер също стана и погледна напрегнато Лангдън.

— Предполагаме, че сте дошли във Венеция, защото сте научили, че Зобрист е скрил чумата именно тук.

Лангдън се взираше в събралите се около него хора, в напрегнатите им от страх лица, очакващи някакво чудо. Прииска му се да можеше да им съобщи по-добра новина.

— Объркали сме страната — въздъхна той. — Мястото, което търсите, е на почти хиляда и петстотин километра оттук.

 

 

Вътрешностите на Лангдън вибрираха в такт с вибрирането на мощните двигатели на „Mendacium“, докато корабът правеше широк завой и се насочваше към летището на Венеция. На борда се отприщи същински ад. Ректора се втурна навън и закрещя команди на екипажа. Елизабет Сински грабна телефона си и се обади на пилотите на транспортния самолет на СЗО с нареждане да са готови за незабавно излитане. Агент Брюдер пък седеше зад един лаптоп и се опитваше да координира някакъв международен екип и да го насочи към окончателната им цел.

„Ужасно далеч оттук.“

Ректора се върна в заседателната зала и се обърна към Брюдер.

— Някакви новини от венецианските власти?

Брюдер поклати глава.

— Никакви. Продължават търсенето, но Сиена Брукс сякаш се е изпарила.

Лангдън се опули. „Издирват Сиена?“

Сински приключи телефонния разговор и попита:

— Не са ли успели да я открият?

Ректора поклати глава.

— Ако сте съгласни, според мен СЗО трябва при нужда да прибегне до използването на сила за задържането й.

Лангдън скочи и викна:

— Защо? Сиена Брукс няма нищо общо с това!

Тъмните очи на Ректора се впиха в него.

— Професоре, трябва да ви съобщя някои неща за госпожица Брукс.