Дан Браун
Ад (41)

38.

Средиземноморското слънце грееше ярко. Ректора се чувстваше уморен. Изпи втория си скоч и се взря с празен поглед през прозореца.

Новините от Флоренция не бяха добри.

Може би защото опитваше алкохол за първи път от много време, се чувстваше странно объркан и омаломощен… сякаш корабът му бе останал без двигател и се носеше безцелно по вълните.

Това усещане не беше познато на Ректора. В неговия свят винаги съществуваше надежден компас — протоколът — и той винаги успяваше да му покаже пътя. Именно протоколът му даваше възможност да взима трудни решения, без след това да съжалява за тях.

Протоколът изискваше да изостави Вайента и Ректора го направи, без да се поколебае. „Ще се разправям с нея, когато тази криза отмине.“

Протоколът изискваше Ректора да знае възможно най-малко за клиентите си. Бе решил отдавна, че Консорциумът няма морално задължение да ги съди.

Достави услугата.

Довери се на клиента.

Не задавай въпроси.

Като директорите на много други компании, Ректора просто предлагаше услуги с презумпцията, че те са в рамките на закона. В края на краищата „Волво“ не носеше отговорност, че домакините карат с превишена скорост около училищата, както и „Дел“ не носеше отговорност, ако някой използва техен компютър, за да хакне банкова сметка.

Сега, когато всичко започваше да се разплита, Ректора тихо псуваше доверения човек, който бе предложил този клиент на Консорциума.

— Никакви усилия и лесни пари — беше го уверил той. — Човекът е великолепен, звезда в своята област и абсурдно богат. Просто има нужда да изчезне за година или две. Иска да спечели малко време, за да работи по важен проект.

Ректора се бе съгласил, без много да се замисли. Дългосрочните релокации винаги се оказваха лесни пари, а и той вярваше на инстинктите на своя доверен човек.

Както и очакваше, работата наистина донесе бърза печалба.

До миналата седмица.

Сега, след хаоса, предизвикан от този човек, Ректора крачеше в кръг около бутилката уиски и броеше дните до мига, когато задълженията му към този клиент щяха да приключат.

Телефонът иззвъня. Търсеше го Ноултън, един от най-добрите му посредници. Обаждаше се от долния етаж.

— Да — каза Ректора.

— Сър — започна Ноултън и в гласа му се прокрадна безпокойство. — Не ми е приятно, че ви притеснявам, но както може би знаете, имаме задачата да пуснем видеоматериал на медиите утре.

— Да — отвърна Ректора. — Готов ли е?

— Готов е, но си мислех, че може би ще искате да го видите, преди да го качим.

Ректора помълча, озадачен от думите му.

— Някъде във видеото споменава ли се за нас? Или пък името ни да е компрометирано в него по някакъв начин?

— Не, сър, но съдържанието е доста притеснително. Клиентът се появява на екрана и казва…

— Спри — нареди му Ректора, ужасен, че старши посредник може да си позволи да предложи такова безпардонно нарушение на протокола. — Съдържанието няма никакво значение. Каквото и да се казва в него, видеото така или иначе е щяло да бъде пуснато с нас или без нас. Клиентът би могъл да го разпространи електронно, но е наел нас. Платил ни е. Доверил ни се е.

— Да, сър.

— Не ти се плаща, за да бъдеш филмов критик — сгълча го Ректора. — Плаща ти се, за да удържаш обещанията си. Свърши си работата.

Вайента продължаваше да чака на Понте Векио. Очите й сканираха стотиците лица на моста. Внимаваше и бе сигурна, че Лангдън все още не е минал покрай нея, но хеликоптерчето не се чуваше — вероятно повече не бе необходимо за издирване.

Брюдер сигурно бе заловил Лангдън.

Тя неохотно се замисли за неприятната перспектива да бъде разследвана от Консорциума. Или да й се случи нещо още по-лошо.

Представи си отново двамата агенти, от които се бяха отказали — ни вест, ни кост от тях. Просто са се преместили на друга работа, убеждаваше се сама. Въпреки това се усети как обмисля дали да не подкара мотоциклета през тосканските хълмове, да изчезне и да приложи уменията си в нов живот.

Но колко дълго можеше да се крие от Консорциума?

Множество техни мишени бяха научили от първа ръка, че когато Консорциумът те вземе на мушка, личното ти пространство се превръща в илюзия. Беше само въпрос на време.

„Наистина ли кариерата ми ще свърши по този начин?“ — зачуди се тя. Все още не бе в състояние да приеме, че дванайсетте години работа за Консорциума ще бъдат заличени от серия нещастни обстоятелства. Цяла година се грижеше старателно за нуждите на зеленоокия клиент на Консорциума. „Нямам вина, че той реши да се самоубие… и въпреки това, изглежда, повлече и мен със себе си.“

Единственият й шанс да изкупи вината си бе да надхитри Брюдер… но от самото начало знаеше, че вероятността за това е твърде малка.

„Снощи получих своята възможност и се провалих.“

Тръгна към мотоциклета си и изведнъж чу познатото пронизително бръмчене.

Разузнавателният хеликоптер току-що се бе издигнал отново над двореца Пити и летеше в отчаяни кръгове над него.

Пускането му можеше да означава само едно.

Все още не бяха заловили Лангдън!

Къде, по дяволите, беше той?

Пронизителното бръмчене отново извади доктор Елизабет Сински от транса й. „Още ги търсят? Мислех, че…“

Все същият млад агент седеше до нея. Тя затвори отново очи, бореше се с болката и гаденето.

„Времето изтича.“

Въпреки че врагът й се бе самоубил, силуетът му все още се появяваше в кошмарите й: четеше й лекция в мрачната стая на Съвета по международни отношения.

„Задължително е някой да предприеме решителни действия — беше й заявил с блясък в зелените си очи. — Кой, ако не ние? Кога, ако не сега?“

Елизабет знаеше, че трябваше да го спре още тогава, докато още имаше възможност. Никога нямаше да забрави как изскочи от тази среща и как кипеше от гняв на задната седалка на лимузината, докато пътуваше през Манхатън към летище „Кенеди“. Нямаше търпение да разбере кой, по дяволите, е този маниак, така че извади мобилния си телефон и погледна снимката, която му бе направила.

И ахна. Много добре знаеше кой е този човек. Добрата новина бе, че беше много лесен за откриване. А лошата — че бе гений в своята област и ако решеше, можеше да е много опасен.

„Няма нищо по-креативно… и по-разрушително… от великолепен ум с цел.“

Докато стигне до летището, вече се бе обадила на екипа си и бе включила този човек в черния списък с биотерористите на всяка организация по света — ЦРУ, Центъра по контрол на болестите на САЩ, Европейския център за контрол и превенция на болестите и всичките им сродни структури на планетата.

„Това е всичко, което мога да направя, докато се върна в Женева.“

Изтощена, тя помъкна малката си чанта с багаж към гишето за чекиране и подаде на служителката на авиокомпанията паспорта и билета си.

— О, доктор Сински — каза служителката с усмивка. — Един много приятен господин току-що остави съобщение за вас.

— Моля? — Елизабет не познаваше човек, който да има достъп до данните на полета й.

— Беше доста висок — отвърна служителката. — Със зелени очи.

Елизабет буквално изпусна чантата си. „Той е тук? Но как?!“

Обърна се и огледа лицата зад себе си.

— Той вече си тръгна — каза служителката. — Но помоли да ви предадем това. — И подаде на Елизабет сгънат лист.

Елизабет го разтвори с треперещи ръце и прочете написаната на ръка бележка.

Беше известен цитат от Данте Алигиери.

„Най-мрачните места в ада

са запазени за онези,

които остават безразлични

във време на духовна криза.“^[1]