Дан Браун
Ад (40)

37.

— Не ви познах, професоре! — каза жената. — Заради дрехите е. — Усмихна се и кимна одобрително към елегантния костюм на Лангдън. — Много сте модерен. Почти приличате на италианец.

Лангдън усети как устата му пресъхна, но успя да се усмихне любезно на жената.

— Добро… утро. Как сте?

Тя се засмя и се хвана за корема.

— Изтощена. Малката Каталина рита цяла нощ. — Жената огледа залата, изглеждаше озадачена. — Il Duomino не спомена, че ще идвате днес. Предполагам, че сте заедно?

Il Duomino? Лангдън нямаше представа за какво му говори.

Жената очевидно забеляза объркването му и се засмя окуражително.

— Няма нищо, всички във Флоренция го наричат с прякора му. Той няма нищо против. — Тя пак се огледа. — Той ли ви пусна?

— Той ни пусна — каза Сиена, която се приближи до тях. — Но имаше среща за закуска. Каза, че няма да имате нищо против да поогледаме. — И й подаде ръка. — Аз съм Сиена, сестрата на Робърт.

Жената се здрависа малко прекалено официално.

— Аз съм Марта Алварес. Ама че сте късметлийка: да имате професор за личен гид.

— Да — отвърна Сиена с мила усмивка. — Много е умен!

Настъпи неловко мълчание. Жената оглеждаше Сиена. После каза:

— Странно. Не виждам никаква прилика между вас. Може би само в ръста.

Лангдън предусети предстоящата катастрофа. Сега или никога.

— Марта — почна с надеждата, че е чул правилно името й. — Извинявай, че те притеснявам, но… ами… Предполагам, че се досещаш защо съм тук.

— Всъщност не — отвърна тя и присви очи. — И животът ми да зависи от това, не бих могла да си представя защо сте тук.

Пулсът на Лангдън се учести и в последвалата неловка тишина той осъзна, че рискът му е на път да завърши с пълен неуспех. Но изведнъж Марта се усмихна широко и се засмя.

— Шегувам се, професоре! Разбира се, че се досещам защо сте се върнали. Честно казано, не знам защо я намирате за толкова невероятна, но след като с il Duomino снощи прекарахте цял час там горе, сигурно сте дошли, за да покажете и на сестра си?

— Точно така… — успя да каже той. — Много искам да я покажа на Сиена… стига да не е неудобно.

Марта вдигна поглед към балкона на втория етаж и сви рамене.

— Няма проблем. Тъкмо съм тръгнала натам.

Лангдън погледна към балкона на втория етаж в дъното на залата. „Бил съм там снощи?“ Нищо не помнеше. Знаеше, че балконът е на една и съща височина с думите cerca trova и че също така е вход към музея на палата, който посещаваше винаги, когато идваше тук.

Марта тъкмо се канеше да ги поведе през залата, но изведнъж спря, сякаш си бе променила решението.

— Всъщност, професоре, сигурен ли сте, че не бихте искали да покажете на прекрасната си сестра нещо не чак толкова мрачно?

Лангдън нямаше представа как да отговори.

— Нещо мрачно ли ще гледаме? — попита Сиена. — Какво е то? Той не ми е казал нищо.

Марта се усмихна хитро и погледна Лангдън.

— Професоре, искате ли аз да кажа на сестра ви, или предпочитате да го направите сам?

Лангдън за малко да подскочи пред този предоставен му шанс.

— Моля те, Марта, кажи й ти.

Марта се обърна към Сиена и заговори много бавно:

— Не знам какво ви е казал брат ви, но сега ще се качим в музея, за да разгледаме една маска.

Очите на Сиена се разшириха.

— Каква маска? Да не е някоя от онези грозни маски на чумата, които носят на карнавала?

— Добро предположение — каза Марта, — но не, не е маска на чумата. Съвсем различна е.

Лангдън изсумтя и Марта му се намръщи — очевидно си помисли, че преиграва в опит да сплаши сестра си.

— Не слушайте брат си. Посмъртните маски са обичайни за онова време. Това е просто гипсова отливка на лицето, направена малко след като човека е починал.

Посмъртна маска. Лангдън усети съзнанието му да се прояснява за първи път, откакто се бе събудил във Флоренция. Дантевият „Ад“… cerca trova… През очите на смъртта. Маската!

— И чие е лицето, по което е отлята маската?

Лангдън сложи ръка на рамото на Сиена и отвърна възможно най-спокойно:

— На най-прочутия италиански поет. Данте Алигиери.