Дан Браун
Ад (48)

45.

Дървената ламперия и таванът на Залата на географските карти нямаха нищо общо със суровия интериор от камък и гипс в останалата част на Палацо Векио. Помещението първоначално било гардеробна, но сега в него имаше десетки шкафове, в които някога се съхранявали най-ценните богатства на великия херцог.

Стените бяха украсени с географски карти — петдесет и три ръчно рисувани върху кожа карти, изобразяващи света такъв, какъвто са го познавали в средата на шестнайсети век.

Центърът на впечатляващата колекция бе глобусът в средата на стаята. Познатата като Mappa Mundi^[1] двуметрова сфера бе най-големият въртящ се глобус от своето време и се твърдеше, че може да се задвижи почти без усилие, само с докосване на пръста. В днешно време той бе последната спирка за туристите, които бяха обиколили десетките зали и се бяха озовали в това място без изход. Те обикаляха глобуса и се връщаха по пътя, по който бяха дошли.

Лангдън и Сиена влязоха задъхани в Залата на картите. Пред тях се издигаше величественият глобус, но Лангдън дори не го погледна — очите му се стрелнаха към стените.

— Трябва да намерим Армения! — каза той. — Картата на Армения!

Макар и озадачена от думите му, Сиена отиде до дясната стена на залата и започна да търси картата на Армения.

Лангдън незабавно направи същото, само че покрай лявата страна.

Арабия, Испания, Гърция…

Всяка страна бе описана със забележителни подробности, особено като се има предвид, че картите бяха правени преди повече от петстотин години, когато голяма част от света още не е била открита.

Къде беше Армения?

Лангдън се славеше с фотографска памет, но спомените му от обиколката по тайните проходи тук преди няколко години бяха мъгляви, а това до голяма степен се дължеше на втората чаша „Гайа Небиоло“, която бе изпил на обяд, преди да тръгне на въпросната обиколка. Думата „nebbiolo“ много подходящо означаваше „лека мъгла“. Но въпреки това Лангдън ясно си спомни, че тогава в това помещение му показаха карта на Армения, която имаше уникално качество.

„Знам, че е тук“, помисли си той и продължи да търси из безкрайната на пръв поглед сбирка.

— Армения! — заяви Сиена. — Ето я!

Лангдън се втурна към нея и тя му посочи картата на Армения с изражение, което сякаш казваше: „Намерихме Армения. А сега какво?“.

Лангдън нямаше време за обяснения. Затова просто се протегна, сграбчи тежката дървена рамка на картата и я дръпна към себе си. Цялата карта се завъртя, а заедно с нея и голяма част от дървената ламперия — и се откри скрит проход.

— Аха — каза Сиена впечатлена. — Значи отиваме в Армения.

И без колебание се мушна в мрачния тунел. Лангдън я последва и затвори вратата зад тях.

Въпреки че спомените му от обиколката на тайните проходи бяха мъгляви, Лангдън ясно помнеше този тунел. Със Сиена току-що бяха влезли в Palazzo Invisibile^[2] — скрития свят, който съществуваше зад стените на Палацо Векио, тайното пространство, достъпно само за властващия херцог и най-близките му хора.

Лангдън спря за миг и огледа обстановката, в която бяха попаднали — каменен коридор, осветен единствено от слабата естествена светлина, която се процеждаше през малки прозорци. След петдесетина метра проходът завършваше с дървена врата.

Той се обърна наляво, където имаше тясно стълбище, препречено с верига. Табелата над него предупреждаваше: USCITA VIETATA.

Лангдън тръгна към стълбите.

— Не! — спря го Сиена. — Пише, че не е изход.

— Благодаря — отвърна Лангдън с кисела усмивка. — Знам поне толкова италиански.

Откачи веригата, занесе я при тайната врата и я усука около дръжката и близката колона, така че вратата да не може да се отвори от другата страна.

— О — каза смутено Сиена. — Добра идея.

— Няма да ги забави много дълго — обясни Лангдън. — Но повече време не ни е нужно. Ела.

 

 

Агент Брюдер и хората му бързо успяха да се справят с веригата и нахлуха в тесния коридор. Когато отвори дървената врата в дъното му, Брюдер бе заслепен от ярка слънчева светлина.

Беше се озовал на външна пътека, която минаваше по покрива на палата. Проследи я с поглед и видя, че води към друга врата на петдесет метра от тях.

Хвърли поглед наляво, където като планина се издигаше високият заоблен покрив на Залата на Петстотинте. Беше невъзможно да се мине по него. Извърна се и надясно, където пътеката граничеше със стръмен склон, който се спускаше почти отвесно надолу. Сигурна смърт.

— След мен!

Втурнаха се към втората врата, но щом нахлуха през нея, всички внезапно спряха.

Бяха се озовали в малка каменна стаичка, която нямаше друга врата, освен онази, през която току-що бяха влезли. До стената имаше само едно-единствено дървено писалище. Гротескните фигури, изрисувани на тавана, сякаш се взираха подигравателно в тях.

Един от хората на Брюдер отиде да прочете табелата на стената и каза:

— Тук пише, че има някакъв таен прозорец.

Брюдер се огледа, но не видя никакъв таен прозорец. Приближи се и също прочете табелата.

Тук някога се бе намирал личният кабинет на херцогиня Бианка Капело и в него имало таен прозорец — una finestra segrata — през който Бианка можела незабелязано да наблюдава как съпругът й изнася речи в Залата на Петстотинте.

Очите на Брюдер обходиха отново стаята и видяха малък покрит с решетка отвор, дискретно скрит в страничната стена. Да не би да са избягали оттук?

Приближи се и разгледа отвора. Беше прекалено малък, за да може през него да се промуши човек. Брюдер надникна и се увери, че от другата страна има само дупка, която се спускаше до Залата на Петстотинте.

Тогава къде, по дяволите, бяха отишли?

Огледа пак малката каменна стая, не можа да сдържи нервите си, което му се случваше рядко, отметна глава и изрева гневно.

Гласът му отекна оглушително.

Долу в Залата на Петстотинте, туристите и полицаите вдигнаха очи към решетката високо на стената. Ако се съдеше по звуците, които долитаха оттам, в тайния кабинет на херцогинята бе затворено диво животно.

 

 

Сиена Брукс и Робърт Лангдън стояха в пълен мрак.

Само преди минути Сиена бе видяла как Лангдън хитро използва веригата, за да забави преследвачите им.

За нейна изненада обаче, вместо да продължи по коридора, той я поведе по стръмното стълбище, на което имаше табела USCITA VIETATA.

— Робърт — прошепна тя объркано. — Там пише „Не е изход“! И освен това нали трябва да вървим надолу!

— Така е — отвърна Лангдън и хвърли поглед през рамо. — Но понякога трябва да се качиш… за да слезеш. — И й намигна окуражително. — Помниш ли пъпа на Сатаната?

„Какви ги говори?“

— Чела ли си изобщо „Ад“? — попита Лангдън.

„Да… но бях на седем години.“

Миг по-късно се сети.

— О! Пъпът на Сатаната! Спомних си.

Трябваше й малко време, но осъзна, че Лангдън има предвид финала на Дантевия „Ад“. В тези песни се разказваше как, за да избяга от ада, Данте трябва да се спусне по косматия корем на огромния Сатана и когато стига до пъпа му — предполагаемия център на земята — гравитацията изведнъж започва да действа във всички посоки и за да продължи да се спуска към чистилището… Данте изведнъж трябва да започне да се катери.

Сиена не помнеше много от „Ад“, но в паметта й бе останало разочарованието от абсурдното поведение на гравитацията в центъра на земята: очевидно геният на Данте не бе включвал разбиране на векторните сили на физиката.

Стигнаха до края на стълбището и Лангдън отвори единствената врата, която се виждаше там; на нея пишеше: SALA DEI MODELLI DI ARCHITETTURA^[3].

Влязоха и Лангдън затвори и залости вратата.

В помещението имаше множество шкафове, на които бяха изложени дървени макети на архитектурните проекти на Вазари за интериора на палата. Сиена почти не ги забеляза. Но пък забеляза, че стаята няма врати, нито прозорци и, както пишеше и долу, нямаше и изход.

— В средата на четиринайсети век — започна да шепти Лангдън — херцогът на Атина овладява палата и прави този таен маршрут за бягство, в случай че бъде нападнат. Нарича се Стълбището на атинския херцог и се спуска до малък отвор на странична улица. Ако стигнем дотам, никой няма да ни види, че излизаме. — Посочи един от макетите. — Погледни. Виждаш ли това там отстрани?

„Доведе ме тук, за да ми показва макети?“

Сиена хвърли тревожен поглед към миниатюрата и видя тайно стълбище, което се спускаше по цялата височина на палата до нивото на улицата и беше добре скрито между вътрешните и външните стени.

— Виждам стълбището, Робърт — каза раздразнено Сиена, — но то е от другата страна на палата. Никога няма да стигнем до него!

— Имай малко повече вяра — каза той с усмивка.

Изведнъж под тях се чу трясък, което им подсказа, че картата на Армения току-що е преодоляна. Те замряха и се заслушаха в стъпките на войниците, които тичаха по коридора. Никой от тях дори не предположи, че хората, които преследваха, биха се качили още по-нависоко… особено по малко стълбище с надпис „Не е изход“.

Щом шумът отдолу утихна, Лангдън тръгна уверено към един голям шкаф. Той беше квадратен, със страни около метър, и закрепен на около метър над пода. Без да се поколебае, Лангдън хвана дръжката и отвори вратата.

Сиена отстъпи назад от изненада.

Отвъд вратата се виждаше кухина… сякаш шкафът беше вход към друг свят. От другата страна бе непрогледен мрак.

— Хайде — каза Лангдън.

После взе фенерчето, което висеше на стената до отвора, и с изненадваща сръчност и сила се повдигна и се вмъкна през отвора.