Дан Браун
Ад (65)

62.

Лъчите на обедното слънце се отразяваха от лъскавия покрив на скоростния влак „Фречиардженто“, който летеше на север, движейки се по елегантна дъга през Тоскана. Въпреки че се отдалечаваше от Флоренция с 280 км/ч, „Сребърната стрела“ беше почти безшумен, а лекото поклащане действаше успокояващо на возещите се в него.

За Робърт Лангдън последният час беше като размазана картина.

Лангдън, Сиена и доктор Ферис седяха в едно от изолираните salottini на скоростния влак — малко първокласно купе с четири кожени седалки и сгъваема маса. Ферис го беше наел цялото с кредитната си карта и бе осигурил най-различни сандвичи и минерална вода, които Лангдън и Сиена изгълтаха лакомо, след като се измиха в тоалетната до купето.

Веднага щом се настаниха за двучасовото пътуване до Венеция, доктор Ферис насочи поглед към маската на Данте, която лежеше на масата между тях в найлоновата торба.

— Трябва да разберем къде точно във Венеция ни води маската.

— При това бързо — напрегнато добави Сиена. — Това може би е единствената ни надежда да предотвратим чумата на Зобрист.

— Чакайте малко — каза Лангдън и постави ръка върху маската. — Обещахте ми, че след като се качим на влака, ще ми разкажете за последните няколко дни. Засега знам само, че СЗО ме нае в Кеймбридж да помогна в дешифрирането на версията на La Mappa на Зобрист. Като изключим това, не сте ми казали нищо.

Доктор Ферис се размърда смутено и започна да чеше обрива по лицето и врата си.

— Виждам, че си разстроен — каза той. — Несъмнено е много смущаващо да не си спомняш какво се е случило, но от медицинска гледна точка… — Той погледна Сиена, сякаш търсеше подкрепа, и продължи: — Съветвам те да не прахосваш енергия в опит да си спомниш неща, които не можеш да си спомниш. При жертвите на амнезия най-добре е просто да оставиш забравеното забравено.

— Да оставя забравеното забравено? — Лангдън се ядоса. — Я стига глупости! Искам отговори! Вашата организация ме замъкна в Италия, където ме простреляха и изгубих няколко дни от живота си! Искам да знам как се е случило това!

— Робърт — намеси се Сиена. Говореше тихо и явно се опитваше да го успокои. — Доктор Ферис е прав. Определено няма да е здравословно за теб да се натоварваш с цял потоп информация наведнъж. Помисли си за откъслечните неща, които си спомняш. Среброкосата жена, „търси и ще намериш“, гърчещите се тела от La Mappa. Тези картини са изпълнили ума ти с разбъркани неконтролируеми образи, които едва не са те накарали да блокираш. Ако доктор Ферис започне да разказва за изминалите няколко дни, това със сигурност ще размести други спомени и халюцинациите ти могат да започнат отново. Ретроградната амнезия е сериозно нещо. Събуждането на разбъркани спомени може да се окаже изключително вредно за психиката.

Лангдън изобщо не беше помислял за това.

— Сигурно се чувстваш доста объркан — добави Ферис, — но за момента искаме психиката ти да е наред, за да продължим напред. Задължително трябва да разберем какво се опитва да ни каже маската.

Сиена кимна.

„Докторите все едно са се наговорили“, помисли Лангдън.

Остана да седи мълчаливо, мъчеше се да преодолее чувството си за несигурност. Странно беше да срещнеш абсолютно непознат и да разбереш, че всъщност го познаваш от няколко дни. „Но пък от друга страна — помисли си Лангдън, — нещо в очите му ми е смътно познато.“

— Професоре — съчувствено рече Ферис, — виждам, че не си сигурен дали да ми се довериш, и това е напълно разбираемо, като се има предвид всичко, през което си преминал. Леката параноя и недоверието са обичайни странични ефекти на амнезията.

„Звучи логично — помисли Лангдън. — Особено когато не мога да се доверя дори на собствения си ум.“

— Като стана въпрос за параноя — пошегува се Сиена, която явно се опитваше да разведри атмосферата, — Робърт видя обрива ви и реши, че сте поразен от Черната чума.

Подпухналите очи на Ферис се разшириха и той се изсмя.

— Обривът ли? Повярвай ми, професоре, ако бях пипнал чума, нямаше да я лекувам с най-обикновен антихистамин.

Извади от джоба си малка тубичка и я подхвърли към Лангдън. И наистина, това бе наполовина изразходван крем за алергични реакции.

— Извинявайте — рече Лангдън. Чувстваше се глупаво. — Денят беше дълъг. И тежък.

— Няма нищо — отвърна Ферис.

Лангдън се обърна към прозореца и се загледа в приглушените тонове на италианската провинция, които се смесваха в мирен колаж. Лозите и фермите станаха по-редки, когато равнините започнаха да се сменят с предпланините на Апенините. Скоро влакът щеше да мине извития планински проход и да се спусне към Адриатическо море.

„Пътувам за Венеция — помисли си той. — Да търся чума.“

Странният ден го беше оставил с чувството, че се движи сред ландшафт, съставен само от смътни фигури без никакви детайли. Като в сън. Ироничното бе, че кошмарите обикновено събуждат хората… а Лангдън имаше чувството, че се е събудил в кошмар.

— Давам една лира за мислите ти — прошепна му Сиена.

Лангдън я погледна и се усмихна уморено.

— Все си мисля, че ще се събудя в дома си и ще открия, че всичко това е само лош сън.

Сиена наклони глава настрани с престорена сдържаност.

— Няма ли да ти липсвам, ако изведнъж се окаже, че не съм истинска?

Лангдън се ухили.

— Всъщност да. Ще ми липсваш мъничко.

Тя го потупа по коляното.

— Стига си мечтал, професоре, а се захващай за работа.

Лангдън с неохота насочи погледа си към сбръчканото лице на Данте Алигиери, което се взираше безизразно в него от масата. Взе внимателно гипсовата маска, обърна я и се загледа в първите думи на спиралния текст.

„О, нека всеки с разум здрав…“

Лангдън се съмняваше, че точно сега отговаря на това изискване.

Но въпреки това се зае за работа.

На триста и двайсет километра от летящия влак яхтата „Mendacium“ стоеше на котва в Адриатическо море. Под палубата главен фасилитатор Лорънс Ноултън чу тихото почукване по стъклената кабина, докосна бутона под бюрото и превърна непрозрачната стена в прозрачна. От другата страна стоеше дребен загорял от слънцето мъж.

Ректора.

Изглеждаше сърдит.

Без да каже нито дума, Ректора влезе, заключи вратата, натисна копчето и стъклото отново стана непрозрачно.

Миришеше на алкохол.

— Видеозаписът, който ни остави Зобрист — каза Ректора.

— Да, сър?

— Искам да го видя. Веднага.