Дан Браун
Ад (92)

89.

Докато Мирсат ги водеше нагоре, Лангдън ясно усещаше, че Брюдер и Сински са разтревожени. И наистина, качването на втория етаж изглеждаше лишено от логика. Лангдън непрекъснато си мислеше за видеозаписа на Зобрист под земята… и за документалния филм за наводнените нива под „Света София“.

„Трябва да слезем долу!“

Въпреки това, ако гробът на Дандоло се намираше горе, нямаха друг избор, освен да следват упътванията на Зобрист. „Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост и ухо допрете до земята, чуйте на вода течаща ромона.“

Когато стигнаха втория етаж, Мирсат ги поведе надясно по балкона, от който се откриваше зашеметяваща гледка към светилището долу. Лангдън си заповяда да гледа напред и да остане съсредоточен.

Мирсат отново говореше трескаво за мозайката Деизис, но Лангдън го изключи от съзнанието си.

Вече виждаше целта си.

Гробът на Дандоло.

Изглеждаше точно така, както го помнеше — правоъгълна плоча от бял мрамор, вградена в полирания каменен под и оградена от стълбчета и вериги.

Лангдън забърза напред и погледна гравирания надпис.

„HENRICUS DANDOLO“

Прекрачи веригата и застана пред гроба.

Мирсат запротестира, но Лангдън не спря, а бързо коленичи, сякаш искаше да се моли в краката на коварния дож.

След това, въпреки ужасените възражения на Мирсат, постави длани върху гроба и се просна по очи. И изведнъж осъзна, че изглежда така, сякаш се кланя към Мека. Действията му очевидно потресоха Мирсат, който изведнъж онемя.

Лангдън пое дълбоко дъх, завъртя глава надясно и внимателно долепи ухо до надгробната плоча. Камъкът беше студен.

Звукът, който чу да отеква през плочата, беше ясен като ден.

„Боже мой!“

Сякаш краят на Дантевия „Ад“ звучеше някъде отдолу.

Лангдън бавно обърна глава, погледна Брюдер и Сински и прошепна:

— Чувам го. На вода течаща ромона.

Брюдер също прекрачи веригата и клекна до Лангдън да чуе. След малко кимна напрегнато.

След като вече чуваха ромона, оставаше само един въпрос. „Къде тече тази вода?“

Умът на Лангдън изведнъж се изпълни с картини на пещерата, окъпана в зловеща червена светлина… някъде под тях.

„В дворец потънал надълбоко влезте…

защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени

на лагуна, в която не блестят звездите.“

Лангдън стана и се обърна към Мирсат, който ги гледаше така, сякаш бяха извършили светотатство.

— Мирсат — каза Лангдън. — Съжалявам. Както виждате, ситуацията е много необичайна. Нямам време да обяснявам, но трябва да ви задам един много важен въпрос за тази сграда.

Мирсат успя да кимне едва-едва.

— Да?

— При гроба на Дандоло може да се чуе ромон на вода, течаща някъде под камъка. Трябва да разберем къде тече тя.

Мирсат поклати глава.

— Не разбирам. Навсякъде под пода на „Света София“ може да се чуе течаща вода.

Всички се вцепениха.

— Да — продължи Мирсат. — Особено когато вали. Покривите на „Света София“ са с площ почти един хектар и трябва да се оттичат, а това често продължава с дни. И обикновено започва да вали отново, преди оттичането да е приключило. Тук е съвсем обичайно да се чува ромон. Може би не знаете, но „Света София“ е разположена върху огромни подземни кухини, пълни с вода. Има дори един документален филм, който…

— Да, да — прекъсна го Лангдън. — Но знаете ли дали водата, която се чува при гроба на Дандоло, тече към някое конкретно място?

— Разбира се — отвърна Мирсат. — Тя отива там, където отива цялата вода, оттичаща се от „Света София“. В градската цистерна.

— Не — заяви Брюдер и прекрачи веригата. — Не търсим цистерна. А голямо подземно помещение, може би с колони.

— Именно — каза Мирсат. — Старата цистерна на града е точно такава — голямо подземно помещение с колони. Доста внушително място. Била е построена през шести век, за да събира водните запаси на Константинопол. Днес водата е дълбока около метър и двайсет, но…

— Къде се намира! — настоятелно попита Брюдер и гласът му отекна в празната зала.

— Ци… цистерната ли? — заекна Мирсат. — Съвсем наблизо, на изток от сградата. — И посочи. — Нарича се Йеребатан сарай.

„Сарай ли? — зачуди се Лангдън. — Като Топкапъ сарай?“ По пътя насам бяха минали покрай много табели, сочещи към двореца.

— Но… сарай не означава ли „дворец“?

Мирсат кимна.

— Да. Името на старата цистерна е Йеребатан сарай. В превод означава Потъналия дворец.