Дан Браун
Ад (9)

6.

Лангдън усети, че го повдигат яки ръце… измъкват го от унеса му и му помагат да слезе от таксито. Потръпна, когато босите му ходила стъпиха върху студената улична настилка.

Като се опираше на доктор Брукс, Робърт се заклатушка по пустия проход между два жилищни блока. Утринният вятър развяваше болничната му нощница и той усещаше хладния въздух на места, които не би трябвало да са открити.

Дадените му в болницата успокоителни замъгляваха както зрението, така и ума му. Чувстваше се като под вода, сякаш с мъка си проправяше път през плътна сумрачна среда. Сиена Брукс го теглеше напред и го подкрепяше с изненадваща сила.

— Стъпала — каза тя и Лангдън видя, че са стигнали до някакво стълбище.

Вкопчи се в парапета и замаяно се заизкачва — стъпало по стъпало. Тялото му ужасно тежеше. Лекарката застана зад него и буквално го затика нагоре. Когато стигнаха на площадката, тя набра комбинация от цифри на ръждясала стара клавиатура и вратата с бръмчене се отключи.

Вътре не беше много по-топло, но плочките на пода бяха като мек килим за петите му в сравнение с неравната настилка навън.

Доктор Брукс го заведе при малък асансьор, отвори сгъваемата врата и го вкара в клетка с големина на телефонна кабина. Миришеше на цигари „Ем Ес“ — сладко-горчив аромат, също толкова широко разпространен в Италия, колкото и уханието на горещо еспресо. Макар и мъничко, миризмата попроясни ума му. Лекарката натисна един бутон и някъде високо над тях се раздвижи уморен механизъм.

Нагоре…

Скърцащата клетка се заиздига с друсане. Тъй като стените й представляваха просто метални решетки, Лангдън виждаше асансьорната шахта, ритмично спускаща се покрай тях. Въпреки замаяното му състояние отдавнашният му страх от тесни пространства никога не заспиваше.

„Не гледай.“

Облегна се на решетката и се помъчи да се овладее. Ръката го болеше и когато я погледна, той видя, че ръкавът на сакото му е завързан на лакътя му като бинт. Самото сако висеше до пода, оръфано и мръсно.

Главата му се пръскаше и Робърт затвори очи… и отново го погълна онази чернота.

Появи се познато видение — величествената забулена жена с амулета и къдравата сребриста коса. Както преди, тя стоеше на брега на кървавочервена река, заобиколена от гърчещи се тела. „Търси и ще намериш!“ — умолително произнесе непознатата.

Обзе го усещането, че трябва да я спаси… да спаси всички. Полузаровените стърчащи крака един по един престанаха да подритват.

„Коя си ти?! — изкънтя гласът му в тишината. — Какво искаш?!“

Горещ вятър развя разкошната й сребриста коса. „Времето ни изтича“ — прошепна тя и докосна амулета на шията си. После внезапно избухна в ослепителен огнен стълб, който запламтя над реката и погълна и двамата.

Лангдън извика и отвори очи.

Доктор Брукс го наблюдаваше загрижено.

— Какво има?

— Пак халюцинации! — възкликна той. — Същата сцена.

— Среброкосата жена ли? И труповете?

Робърт кимна. Челото му бе мокро от пот.

— Ще се оправите — успокои го тя, въпреки че и нейният глас трепереше. — Повтарящите се видения са често срещано явление при амнезия. Мозъчната функция, която подрежда и категоризира спомените ви, временно е извадена от равновесие и затова нахвърля всичко в една обща картина.

— Не особено приятна картина — успя да отвърне Лангдън.

— Знам, но докато не се излекувате, спомените ви ще останат мъгляви и хаотични — смесица от минало, настояще и въображение. Същото се случва в сънищата.

Асансьорът спря и доктор Брукс отвори сгъваемата врата. Тръгнаха по тъмен тесен коридор и подминаха прозорец, през който вече се мержелееха сумрачните силуети на флорентинските покриви. Когато стигнаха до дъното на коридора, тя клекна, извади ключ изпод саксията на жадно наглед растение и отключи вратата.

Миризмата в апартаментчето предполагаше постоянна борба между свещи с аромат на ванилия и стари килими. Мебелите и произведенията на изкуството бяха оскъдни, меко казано — сякаш собственичката ги е купувала от улична разпродажба. Доктор Брукс включи един термостат и радиаторите заработиха.

Доктор Брукс остана за миг неподвижна и затвори очи; дишаше дълбоко, сякаш събираше мислите си. После се обърна и помогна на Лангдън да стигне до скромната кухничка с пластмасова маса и два паянтови стола.

Робърт се насочи към столовете с надеждата да седне, но лекарката го хвана за лакътя с една ръка и с другата отвори някакъв шкаф. Вътре нямаше почти нищо — бисквити, няколко кутии паста, кутия кола и шишенце кофеинови таблетки.

Тя взе шишенцето и изсипа шест хапчета в шепата му.

— Кофеин. Използвам го, когато имам нощни смени като днес.

Лангдън ги лапна и се озърна за вода.

— Сдъвчете ги — посъветва го доктор Брукс. — Така ще се усвоят по-бързо в организма и ще притъпят ефекта на успокоителните.

Той задъвка таблетките и веднага потрепери. Бяха горчиви — явно бяха предназначени да се гълтат цели. Лекарката отвори хладилника и му подаде преполовена бутилка „Сан Пелегрино“. Робърт с благодарност отпи голяма глътка.

Младата жена хвана дясната му ръка, свали импровизирания бинт, за какъвто беше използвала сакото му, и го остави на масата. После внимателно огледа раната. Докато тя държеше голата му ръка, Лангдън усети, че дългите й тънки пръсти треперят.

— Ще се оправите — каза доктор Брукс.

Професорът се надяваше, че и тя ще се оправи. Все още не можеше да проумее случилото се.

— Трябва да се обадим на някого, доктор Брукс. В консулството… или в полицията.

Тя кимна и каза:

— И престанете да ме наричате „доктор Брукс“ — казвам се Сиена.

Лангдън кимна.

— Благодаря. Аз съм Робърт. — Връзката, възникнала между двамата с бягството им от смъртна опасност, явно предполагаше да си говорят на „ти“. — Каза, че си англичанка, нали?

— Там съм родена, да.

— Не усещам да имаш акцент.

— Защото положих много усилия да се избавя от него.

Лангдън понечи да попита защо, но Сиена му даде знак да я последва и го поведе по тесен коридор към малка мрачна баня. В огледалото над мивката той видя отражението си за пръв път, след като го беше зърнал в прозореца в болничната стая.

„Не изглеждам добре.“ Гъстата му тъмна коса висеше на сплъстени кичури, очите му бяха кървясали и подути. За вида му не допринасяше и наболото по брадичката му стърнище.

Сиена завъртя крана и пъхна ръката му под ледената вода. Въпреки че го заболя ужасно, Лангдън само потрепери и не се отдръпна.

Лекарката взе чиста кърпа и я напръска с течен антибактериален сапун.

— По-добре се извърни.

— Нищо ми няма. Не ме е страх от…

Тя започна силно да търка раната и по ръката му се стрелна нажежена до бяло болка. Робърт стисна зъби, за да не изкрещи.

— За да не се инфектира. — Младата жена усили натиска още повече. — Пък и ако ще се обаждаш на властите, трябва да си по-буден, отколкото си в момента. Нищо не стимулира освобождаването на адреналин така, както болката.

Лангдън изтърпя, както му се стори, цели десет секунди търкане, после рязко дръпна ръката си. „Стига!“ Да, сега се чувстваше по-силен и буден — болката в ръката му беше прогонила главоболието окончателно.

— Добре. — Тя спря водата, избърса ръката му с чиста кърпа и след това я бинтова, но докато го правеше, вниманието на Робърт бе привлечено от нещо, което току-що бе забелязал — и което силно го разтревожи.

От близо четирийсет години Лангдън носеше часовник с Мики Маус, специална колекционерска серия, подарък от родителите му. Ухиленото лице и тиктакащите ръце на анимационния герой ежедневно му напомняха да се усмихва по-често и да не приема живота толкова сериозно.

— Къде ми е… часовникът?! — попита той. — Няма го! — Без него изведнъж се почувства някак непълен. — С него ли бях, когато се появих в болницата?

Сиена го изгледа изумено, явно озадачена, че може да се вълнува от нещо толкова банално.

— Не си спомням да си бил с часовник. А сега се измий. Ще се върна след няколко минути и ще обсъдим от кого да поискаме помощ. — Обърна се, но спря на прага и го погледна в огледалото. — И докато ме няма, сериозно си помисли защо някой иска да те убие. Предполагам, че това ще е първият въпрос, който ще ти зададат властите.

— Къде отиваш?

— Не можеш да разговаряш с полицията почти гол. Отивам да ти потърся дрехи. Съседът ми е горе-долу колкото тебе на ръст. В момента отсъства и аз храня котката му. Длъжник ми е.

И с тези думи го остави сам.

Робърт Лангдън отново се обърна към малкото огледало над мивката и едва позна мъжа, който го гледаше оттам. „Някой иска да ме убие.“ В главата му се разнесе записът на собствения му обезумял глас:

„Варвари… варвари…“

Потърси нещо в паметта си… каквото и да е. Видя само пустота. Знаеше единствено, че е във Флоренция и е получил огнестрелна рана в главата.

Докато се взираше в собствените си уморени очи, Лангдън разсеяно се зачуди дали няма да се събуди в креслото си вкъщи с празна чаша от мартини и „Мъртви души“ в ръце, само за да си напомни, че никога не бива да смесва „Бомбей Сафайър“ и Гогол.