Дан Браун
Ад (85)

82.

С-130 се издигна, зави на югоизток и се понесе с грохот над Адриатическо море. Робърт Лангдън се чувстваше приклещен и същевременно носен по течението — потиснат от липсата на прозорци и объркан от всички въпроси без отговори, които се въртяха в главата му.

„Здравословното ви състояние — беше му казала Сински — е малко по-сложно от драскотината по главата.“

От мисълта какво може да му съобщи, сърцето му тупкаше лудо. В момента обаче тя беше заета да обсъжда стратегии за действие с екипа за наблюдение и бързо реагиране, а Брюдер говореше по телефона с правителствени агенции за Сиена Брукс и правеше всичко възможно да я открие.

„Сиена…“

Лангдън още се опитваше да намери логика в твърдението, че тя е замесена във всичко това.

Ректора дойде, седна срещу Лангдън, сплете пръсти под брадичката си и сви устни.

— Доктор Сински ме помоли да ви запозная с… да опитам да ви разясня положението, в което се намираме.

Лангдън се запита какво ли е в състояние да изясни каквото и да било в цялата тази бъркотия.

— Както вече започнах да обяснявам — каза Ректора, — нещата започнаха да се усложняват, след като моят агент Вайента ви задържа по-рано от необходимото. Нямахме представа докъде сте стигнали в проучването и какво сте споделили с доктор Сински. Страхувахме се, че ако тя научи местоположението на проекта, който бяхме наети да защитаваме, ще го конфискува или ще го унищожи. Трябваше да го открием преди нея и затова искахме да работите за нас… вместо за Сински. — Замълча за момент, като потупваше брадичката си с пръсти. — За съжаление вече бяхме разкрили картите си… и вие определено ни нямахте доверие.

— Значи вие сте ме простреляли в главата? — гневно попита Лангдън.

— Разработихме план как да ви накараме да ни се доверите.

Лангдън съвсем се обърка.

— Как можете да накарате някого да ви се довери… след като сте го отвлекли и подложили на разпит?

— Професоре, запознат ли сте с групата химически съединения, известни като бензодиазепини?

Лангдън поклати глава.

— Те са вид лекарства, които се използват за лечение на различни състояния, в това число и на посттравматичен стрес. Както може би знаете, когато някой преживее ужасяващо събитие като автомобилна катастрофа или сексуално насилие, спомените за него могат трайно да увредят психиката. Чрез прилагането на бензодиазепини невролозите могат да лекуват посттравматичния стрес преди той да е настъпил, така да се каже.

Лангдън слушаше мълчаливо. Не можеше да разбере накъде бие Ректора.

— Когато се формират нови спомени — продължи дребният мъж, — събитията се съхраняват в краткосрочната памет за около четирийсет и осем часа, след което се прехвърлят в дългосрочната памет. С помощта на нова серия бензодиазепини е възможно краткосрочната памет да бъде опреснена… с което на практика съдържанието й се изтрива, преди спомените да преминат, така да се каже, в дългосрочната памет. Например жертва на насилие, ако приеме бензодиазепини в рамките на няколко часа след събитието, може да заличи завинаги спомените от него и така травмата не става част от психиката й. Единственият недостатък е, че жертвата губи всички спомени за няколко дни от живота си.

Лангдън го зяпна изумено.

— Вие сте ми причинили амнезия!

Ректора въздъхна извинително.

— Боя се, че да. Химически предизвикана амнезия. Напълно безопасна. Но по принцип да, изтриване на краткосрочната ви памет. — Замълча за момент. — Докато бяхте в несвяст, вие бълнувахте нещо за чума. Приписахме го на образите, които сте видели от проектора. Изобщо не си представяхме, че Зобрист е създал истинска чума. — Отново замълча. — Освен това непрекъснато повтаряхте нещо, което ни звучеше като „Варвари. Варвари“.

„Вазари“. Сигурно това е било всичко, което е разбрал за проектора на онзи етап. Cerca trova.

— Но… аз си мислех, че амнезията е причинена от раната в главата. Нали са ме простреляли.

Ректора поклати глава.

— Никой не ви е прострелял, професоре. Нямате никаква рана на главата.

— Какво?! — Пръстите на Лангдън инстинктивно посегнаха към шевовете и цицината на тила му. — Тогава какво е това, по дяволите! — Той повдигна косата си, за да покаже обръснатото място.

— Част от илюзията. Направихме малък разрез на скалпа ви и незабавно го зашихме. Трябваше да повярвате, че сте били нападнат.

„Значи това не е рана от куршум?!“

— Когато се събудихте — продължи Ректора, — искахме да вярвате, че някакви хора се опитват да ви убият… и че се намирате в смъртна опасност.

— Някакви хора наистина се опитваха да ме убият! — извика Лангдън и избухването му привлече погледите на другите в самолета. — Видях как най-хладнокръвно прострелват един от лекарите в болницата, доктор Маркони!

— Това сте видели — спокойно каза Ректора, — но на практика се е случило нещо друго. Вайента работеше за мен. Тя имаше невероятен талант в този вид работа.

— Да убива хора ли? — остро попита Лангдън.

— Не — все така спокойно отвърна Ректора. — Да се преструва, че убива хора.

Лангдън го зяпна. Много добре си спомняше как сивобрадият доктор с рунтавите вежди рухна на пода и как от гърдите му бликаше кръв.

— Оръжието на Вайента беше заредено с халосни патрони — каза Ректора. — То задейства контролиран по радио фишек, който спука пакет с кръв на гърдите на доктор Маркони. Между другото, той е жив и здрав.

Лангдън затвори очи, абсолютно смаян от това, което чуваше.

— А… болничната стая?

— Бърза импровизация — отвърна Ректора. — Професоре, зная, че ви е много трудно да приемете всичко това. Действахме бързо, вие бяхте замаян, така че нямаше нужда да сме перфектни. Когато се събудихте, вие видяхте онова, което искахме да видите — болнично оборудване, няколко актьори и инсценирано нападение.

На Лангдън вече му се виеше свят.

— Точно с това се занимава компанията ми — каза Ректора. — Ние сме много добри в създаването на илюзии.

— Ами Сиена? — попита Лангдън, докато търкаше очите си.

— Трябваше да решавам и реших да работя с нея. Приоритетът ми бе да защитя проекта на моя клиент от доктор Сински, така че със Сиена имахме обща цел. За да спечели доверието ви, Сиена ви спаси от убиеца и ви помогна да избягате. Чакащото такси също беше наше, отново със задействан по радиото детонатор на задното стъкло, за да създаде финалния ефект от бягството ви. Таксито ви откара до апартамент, който бяхме подготвили.

„Мизерният апартамент на Сиена“ — помисли Лангдън и едва сега разбра защо изглеждаше така. Това обясняваше и удобното съвпадение със „съседа“ на Сиена, който имаше дрехи, които му бяха точно по мярка.

Цялата история бе инсценирана!

Дори отчаяното позвъняване на приятелката на Сиена в болницата: „Сиена, аз Даникова!“.

— Когато се свързахте с американското консулство — каза Ректора, — вие се обадихте на номер, който ви намери Сиена. Номерът е на телефон, който звънна на борда на „Mendacium“.

— Значи изобщо не съм се свързвал с консулството…

— Да, не сте.

„Останете, където сте — беше го посъветвал мнимият служител. — Веднага ще пратя някой да ви вземе.“ А после, когато се появи Вайента, Сиена „случайно“ я забеляза на отсрещната страна на улицата и събра две и две. „Робърт, американските власти току-що пратиха някой да те убие! Не бива да се обръщаш към тях! Единствената ти надежда е да разбереш какво означава този проектор.“

Ректора и мистериозната му организация, каквато и да беше тя, много ловко бяха накарали Лангдън да престане да работи за Сински и да започне да работи за тях. Създадената от тях илюзия беше пълна.

„Сиена ме е изиграла перфектно“ — помисли Лангдън. Бе повече тъжен, отколкото ядосан. Беше започнал да я харесва през краткото време, което бяха прекарали заедно. Най-смущаващ обаче беше стряскащият въпрос как светла и топла душа като нейната може да се отдаде изцяло на безумната идея на Зобрист за решаване на проблема с пренаселеността.

„Мога да ти кажа с абсолютна сигурност — беше споделила Сиена, — че ако не се предприемат някакви драстични промени, краят на нашия вид наближава… Математиката е категорична.“

— А статиите за Сиена? — попита Лангдън, спомнил си театралния афиш и публикациите за зашеметяващо високия й коефициент на интелигентност.

— Истински са — отвърна Ректора. — Най-добрите илюзии включват колкото се може повече от реалния свят. Нямахме много време за подготовка, така че компютърът на Сиена и истинските й лични файлове бяха почти всичко, с което се налагаше да работим. Изобщо не беше предвидено да ги виждате, защото имаше вероятност да започнете да се съмнявате в нея.

— Не е трябвало да използвам и компютъра й — рече Лангдън.

— Да. Точно тогава нещата излязоха от контрол. Сиена изобщо не очакваше хората на Сински да открият апартамента, така че когато се появиха войниците, изпадна в паника и трябваше да импровизира. Избяга с триколката и с вас, като се опитваше да запази илюзията жива. При това развитие на нещата нямах друг избор и трябваше да изтегля Вайента, макар че тя наруши протокола и тръгна да ви преследва.

— Тя едва не ме уби! — възкликна Лангдън и разказа на Ректора какво се бе случило на тавана на Палацо Векио, когато Вайента вдигна оръжието си и се прицели от упор в гърдите му. „Ще боли само миг. Нямам друг избор.“ Тогава Сиена се хвърли към нея и я блъсна през парапета — и Вайента полетя надолу към смъртта си.

Ректора въздъхна.

— Съмнявам се, че Вайента се е опитвала да ви убие. Оръжието й може да стреля само с халосни. Единствената й надежда за изкупление на този етап е била да поеме отново контрола върху вас. Сигурно си е помислила, че ако стреля с халосен, ще ви накара да разберете, че всъщност не е никаква убийца и че всичко това е инсценировка.

Ректора млъкна, замисли се и продължи:

— Няма да се впускам в предположения дали Сиена наистина е искала да убие Вайента, или само се е опитала да й попречи да стреля. Започвам да си давам сметка, че не познавам Сиена Брукс толкова добре, колкото си мислех.

„Аз също“ — помисли Лангдън, макар че докато си припомняше шока и разкаянието, изписани на лицето на младата жена, усети, че онова, което бе направила на жената с щръкналата коса, вероятно е било грешка.

Чувстваше се изгубен… и ужасно самотен. Обърна се с надеждата да погледа света долу, но видя пред себе си единствено гола стена.

„Трябва да се махна оттук.“

— Добре ли сте? — попита Ректора и го погледна загрижено.

— Не — отвърна Лангдън. — Изобщо.

 

 

„Ще го преживее — помисли си Ректора. — Просто се опитва да проумее новата реалност.“

Американският професор изглеждаше така, сякаш току-що е бил грабнат от торнадо, завъртян във въздуха и запратен в някаква чужда земя, потресен до дъното на душата си и напълно объркан.

Жертвите на Консорциума рядко осъзнаваха истината зад инсценираните събития, които се разиграваха пред очите им, а дори това да се случеше, Ректора никога не се появяваше накрая, за да дава обяснения. Днес, наред с вината, която изпитваше при вида на обезсърчения и объркан Лангдън, Ректора бе натоварен със смазващото чувство за отговорност за кризата, в която се намираха.

„Приех погрешния клиент. Бертран Зобрист.

Доверих се на погрешния човек. На Сиена Брукс.“

Сега Ректора летеше към окото на бурята — към центъра на онова, което можеше да се окаже смъртоносна чума, способна да хвърли целия свят в хаос. Дори да излезеше жив от всичко това, беше малко вероятно Консорциумът да оцелее. Щеше да има безброй въпроси и обвинения.

„Нима всичко ще свърши така?“