Дан Браун
Ад (13)

10.

— Седни — каза Сиена. — Трябва да те питам за някои неща.

Лангдън вече се чувстваше много по-стабилен. Носеше заетия от съседа костюм на „Бриони“, който му ставаше изненадващо точно. Дори мокасините му бяха удобни и той мислено си отбеляза да премине на италиански обувки, когато се върне вкъщи.

„Ако се върна.“

Сиена изглеждаше преобразена — сега носеше плътно прилепващи дънки и кремав пуловер, които идеално подчертаваха гъвкавата й фигура и естествената й красота. Косата й пак висеше на опашка и без авторитетността, която винаги придава медицинското облекло, тя имаше някак си по-уязвим вид. Лангдън забеляза, че очите й са зачервени, сякаш е плакала, и отново го обзе мъчително угризение.

— Ужасно съжалявам, Сиена. Чух телефонното съобщение. Не знам какво да кажа.

— Благодаря — каза младата жена. — Само че сега трябва да се съсредоточим върху тебе. Седни, ако обичаш.

Гласът й звучеше по-твърдо и му напомни за статиите за нейната интелигентност и преждевременно развитие, които беше прочел.

— Искам да се съсредоточиш — продължи тя. — Спомняш ли си как се озовахме в този апартамент?

Лангдън се зачуди какво значение има това.

— С такси — отвърна той и седна. — Някой стреляше по нас.

— Стреляше по тебе, професоре. Да сме наясно.

— Да. Извинявай.

— А спомняш ли си изстрели, докато бяхме в таксито?

„Странен въпрос.“

— Да, два. Единият улучи страничното огледало, а другият разби задния прозорец.

— Добре, сега затвори очи.

Робърт разбра, че лекарката проверява паметта му, и стисна клепачи.

— Как съм облечена?

Нямаше проблем да си я представи.

— Черни обувки, дънки и кремав пуловер с шпиц деколте. Косата ти е руса, дълга до раменете, вързана на опашка. Очите ти са кафяви.

Отвори очи, погледна я и с удоволствие установи, че зрителната му памет функционира нормално.

— Добре. Това потвърждава, че амнезията ти е изцяло ретроградна и мозъчните ти функции не са увредени. Спомняш ли си нещо ново от последните няколко дни?

— За съжаление не. Обаче докато те нямаше, пак имах видения.

И й разказа за забулената жена, купищата трупове и гърчещите се полузаровени крака с буквата „R“. Накрая описа странната маска с клюна в небето.

— „Аз съм смъртта“ — загрижено повтори Сиена.

— Това бяха думите й, да.

— Ясно… Звучи по-въздействащо от „Аз съм Вишну, разрушителят на световете“.

Цитираше Робърт Опенхаймер по време на изпитанието на първата атомна бомба.

— А тази маска с… клюн и зелени очи? — попита тя. — Имаш ли представа защо умът ти е извикал този образ?

— Абсолютно никаква. Но такива маски са били широко разпространени през Средновековието. — Лангдън замълча за миг. — Наричат ги „маски на чумни лечители“.

Сиена като че ли се стресна.

— Маски на чумни лечители ли?

Той накратко й разказа, че в неговия свят на символите уникалният силует на дългоклюната маска е почти равносилен на Черната смърт — пагубната чума, покосила Европа през XIV век и унищожила една трета от населението на някои райони. Че определението „черна“ обикновено се свързва с потъмняването на плътта на жертвите в резултат на гангрена и подкожни кръвоизливи, но всъщност описва дълбокия ужас, обзел хората по време на епидемията.

— Такива дългоклюни маски носели средновековните лечители, за да държат заразата далече от ноздрите си, докато се грижат за болните — поясни Лангдън. — Днес могат да се видят само на карнавала във Венеция — зловещо напомняне за един мрачен период от италианската история.

— И си сигурен, че маската от твоето видение е такава, така ли? — с леко треперещ глас попита тя. — Маска на средновековен чумен лечител?

Робърт кимна. „Дългоклюната маска се познава веднага.“

Сиена сбърчи чело и Лангдън усети, че се чуди как да му съобщи някаква лоша новина.

— И жената ти е повтаряла думите „търси и ще намериш“, така ли?

— Да, точно като преди. Само че нямам представа какво да търся.

— Струва ми се, че мога да ти кажа — въздъхна тя. — Нещо повече… Струва ми се, че вече си го намерил.

Лангдън я зяпна.

— Какво искаш да кажеш?!

— Робърт, когато снощи дойде в болницата, ти носеше в джоба на сакото си нещо необичайно. Спомняш ли си какво?

Той поклати глава.

— Носеше нещо… обезпокоително. Открих го случайно. — Сиена посочи окървавеното му сако, което лежеше на масата. — Още е в джоба ти, ако искаш да го видиш.

Лангдън неуверено се вторачи в сакото си. „Това поне обяснява защо Сиена се върна за сакото ми.“ Той го вдигна и претърси всички джобове един по един. Нищо. Провери пак. Накрая се обърна към нея и сви рамене.

— Няма нищо.

— Ами в тайния джоб?

— Моля? В сакото ми няма таен джоб.

— Така ли? — Тя го погледна озадачено. — Значи това сако е… чуждо?

В ума на Робърт отново се спусна мъгла.

— Не, моето е.

— Сигурен ли си?

„Абсолютно — помисли си той. — Даже ми е любимото.“

Обърна го и й показа етикета, носещ любимия му символ от света на модата, изображение на владетелско кълбо с малтийски кръст отгоре, украсено с тринайсет скъпоценни камъка — емблемата на шотландския туид.

— Виж тук. — И посочи ръчно избродираните върху етикета инициали Р. Л. Винаги си избираше ръчно шити сака и плащаше допълнително, за да добавят инициалите му на етикета. Нямаше намерение да остане онеправдан при неволна размяна в трапезариите и аудиториите на университетския кампус, където постоянно се събличаха и обличаха стотици сака от туид.

— Вярвам ти — отвърна Сиена и взе сакото от ръцете му. — А сега ти виж.

И изпъна подплатата в горната част на гърба, в която дискретно беше скрит голям, грижливо ушит джоб.

„Какво е това, по дяволите?!“

Лангдън бе убеден, че никога не го е виждал.

— По-рано го нямаше! — заяви той.

— Тогава предполагам, че ти е непознато и… това тук. — Сиена бръкна в джоба, извади лъскав метален предмет и му го подаде внимателно.

Робърт озадачено се втренчи в него.

— Знаеш ли какво е това? — попита Сиена.

— Не… Не съм виждал такова нещо.

— Е, аз обаче, за съжаление, знам какво е. И съм убедена, че тъкмо това е причината някой да се опитва да те убие.

 

 

Главният фасилитатор Ноултън крачеше назад-напред в личната си каюта на борда на „Mendacium“ и докато размишляваше за видеозаписа, който трябваше да разпространи по света на сутринта, го обземаше все по-силно безпокойство.

„Аз съм Сянката?“

Носеха се слухове, че през последните няколко месеца този техен клиент е получил психотичен пристъп, и видеото явно потвърждаваше категорично верността им.

Ноултън знаеше, че има две възможности. Можеше да подготви записа за разпространение, както бяха обещали, или да го занесе горе на Ректора и да поиска неговото мнение.

„Неговото мнение вече ми е известно — помисли си той. Не знаеше шефът му някога да е нарушавал дадено на клиент обещание. — Ще ми нареди да пратя видеото, без да задавам въпроси… и ще побеснее, че изобщо съм го попитал.“

Отново насочи вниманието си към записа и го превъртя до един особено смущаващ момент. На екрана се появи зловещо осветената пещера на фона на плисъка на водата. Човешката сянка се извиси върху мократа стена — висок мъж с дълъг птичи клюн. Уродливата сянка заговори с приглушен глас.

„Настъпват нови Тъмни векове.

Преди столетия Европа тънела в дълбока мизерия — пренаселеност, глад, грях и безнадеждност. Като прекалено обрасла гора, задушаваща се от изсъхнали дървета, очакваща да я удари Божия мълния — искрата, най-после възпламенило пожара, който ще помете земята, ще прочисти сухите дървета и отново ще донесе слънце на здравите корени.

Подборът е Божият природен ред.

Запитайте се какво е започнало след Черната смърт!

Всички знаем отговора.

Ренесансът.

Прераждане.

Винаги е било така. След смъртта идва ново раждане.

За да стигне до рая, човек трябва да мине през ада.

На това ни научи Учителя.

И онази среброкоса невежа смее да ме нарича чудовище?! Тя не разбира ли математиката на бъдещето? Ужасите, които ще донесе то?

Аз съм Сянката.

Аз съм вашето спасение.

И затова съм в тази дълбока пещера, до лагуна, в която не блестят звезди. Тук адът тлее под водата.

И скоро ще избухне в пламъци.

И тогава нищо на земята не ще може да го спре.“