Дан Браун
Ад (28)

25.

— Вазари! — възкликна Сиена. — Художникът, който е скрил думите cerca trova в стенописа си!?

Лангдън се усмихна. Вазари. Да, Вазари. Освен че хвърляше лъч светлина върху странното му премеждие, това откритие означаваше и че вече няма да се чуди за какви варвари е говорил.

— Робърт, явно си видял изображението на Ботичели, преди да пострадаш, и си знаел, че съдържа код, който сочи към стенописа на Вазари. Затова след като си дошъл в съзнание си повтарял името му.

Лангдън се опита да анализира какво означава всичко това. Винаги бе наричал Джорджо Вазари — художник, архитект и писател от 16-и век — „първия историк на изкуството на света“. Въпреки стотиците картини, които Вазари бе нарисувал, и десетките сгради, които бе проектирал, най-голямото му наследство бе основополагащият му труд „Животописи на най-знаменитите живописци, скулптори и архитекти“, сборник с биографиите на италиански творци, задължително четиво за студентите по история на изкуството.

Думите cerca trova бяха върнали Вазари под светлините на общественото внимание преди трийсетина години, когато неговото „тайно послание“ бе открито в горния край на огромния му стенопис в Залата на Петстотинте в Палацо Векио. Миниатюрните букви бяха изписани върху едно зелено бойно знаме, което едва се виждаше сред целия хаос на бойната сцена. Все още предстоеше да се постигне съгласие защо Вазари е добавил това странно послание в стенописа си, но водещата хипотеза беше, че то би трябвало да подскаже на бъдещите поколения, че зад тази стена има фреска на Леонардо да Винчи.

Сиена поглеждаше нервно нагоре през клоните на дърветата.

— Все още не мога да разбера обаче, защо някой се опитва да те убие?

Лангдън се чудеше същото.

Бръмчене на разузнавателното хеликоптерче отново започваше да се усилва и Лангдън разбра, че е настъпил моментът да вземе решение. Не можеше да проумее каква е връзката на „Битката при Марчано“ с „Ад“ на Данте, нито с изстрела, от който бе пострадал предната вечер, но въпреки това най-после виждаше пред себе си ясен път.

Cerca trova.

Търсете и ще намерите.

Пред очите му отново се появи жената с посребрени коси, която викаше към него през реката. Времето изтича! Той усещаше, че ако има някакви отговори, те могат да се намерят в Палацо Векио. Мисълта му се понесе към една стара поговорка на някогашните гръцки гмуркачи, които вадели раци от дъното на Егейско море. Когато плуваш в тъмен тунел, идва миг, след който нямаш достатъчно дъх, за да изминеш обратния път. Единственият ти избор е да плуваш напред към непознатото… и да се молиш да има изход.

Лангдън се зачуди дали е стигнал до този миг.

Погледна лабиринта паркови алеи. Ако със Сиена успееха да стигнат до двореца Пити и да излязат от парка, щяха да са само на няколко крачки от най-прочутия пешеходен мост в света — Понте Векио. На него винаги имаше много хора, сред които можеха да се скрият. Палацо Векио бе само на няколко пресечки оттам.

Хеликоптерчето забръмча по-наблизо и Лангдън усети как изтощението го надвива. Дали трябваше да продължи да бяга от полицията?

— Все някога ще ме хванат, Сиена — каза той. — Може би ще е по-добре да спра да бягам.

Сиена го погледна разтревожено.

— Робърт, всеки път, когато спреш, някой започва да стреля по теб! Трябва да разбереш в какво си се замесил. Трябва да видиш стенописа на Вазари и да се надяваме, че това ще възвърне паметта ти. Може би ще ти помогне да си спомниш откъде се е появил този проектор и защо го носиш.

Лангдън си помисли за жената с щръкналата коса, която хладнокръвно бе убила доктор Маркони… за войниците, които стреляха по тях… за италианската военна полиция, събрана пред Порта Романа… а и за хеликоптерчето, което ги следеше. Какво да направи?

— Робърт? — каза Сиена. — Има нещо… нещо, което не ми се струваше важно, но сега си мисля, че може и да е. — Лангдън я погледна. — Смятах да ти го кажа в апартамента — продължи тя, — но…

— Какво?

— Когато те докараха в болницата, бълнуваше.

— Да — отвърна Лангдън. — Повтарял съм „варвари“, а е било „Вазари“.

— Да, но преди това… преди това каза нещо друго. Каза го само веднъж, но го чух добре.

— Какво съм казал?

— Каза: „Аз държа ключа към откриването му… ако се проваля, ни чака смърт“.

Лангдън я изгледа втрещено.

Сиена продължи:

— Помислих, че имаш предвид онова нещо в джоба ти, но вече не съм толкова сигурна.

„Ако се проваля, ни чака смърт“? Думите се стовариха върху него с цялата си тежест. В ума му се появиха гибелни картини… Дантевият ад, символът за биологична опасност, лекарят, лекуващ чума. И отново — лицето на красивата среброкоса жена, която го умоляваше от другия бряг на реката. Търси и ще намериш! Времето изтича!

Сиена го върна към реалността.

— Накъдето и да води тази картина… каквото и да се опитваш да намериш, сигурно е изключително опасно. Някакви хора се опитват да ни убият… — Гласът й потрепери. — Помисли си. Стреляха по теб посред бял ден… стреляха и по мен, а аз нямам нищо общо. Очевидно никой не иска да преговаря. Собственото ти правителство се обърна срещу теб… ти им се обади за помощ, а те пратиха човек да те убие.

Лангдън се взираше с празен поглед в земята. Нямаше никакво значение дали американското консулство бе разкрило на наемния убиец къде се намира той, или само го бе изпратило. Последствията бяха едни и същи. Той се взря в кафявите очи на Сиена и видя в тях кураж. „В какво я забърках?“

— Ще ми се да знаех какво търсим. Това може да ми помогне да разбера какво всъщност става.

Сиена кимна.

— Каквото и да е, трябва да го намерим. Така поне ще имаме предимство.

Логиката й бе трудна за оборване. Но въпреки това Лангдън чувстваше, че нещо го гризе. „Ако се проваля, ни чака смърт.“ Цяла сутрин се сблъскваше със зловещи символи — знаци за биологична опасност, чума, Дантевия ад. Признаваше си, че няма представа какво точно търси, но би било наивно от негова страна да не обмисли поне възможността, че би могло да става въпрос за смъртоносна болест или мащабна биологична заплаха. Но ако това бе вярно, защо собственото му правителство се опитваше да го елиминира?

„Да не би да си мислят, че по някакъв начин съм замесен в предстояща атака?“

Изглеждаше му напълно нелепо. Имаше нещо друго. Лангдън отново си спомни среброкосата жена.

— А и жената от виденията ми. Чувствам, че трябва да я открия.

— Тогава се довери на инстинктите си — каза Сиена. — В твоето положение най-добрият компас е подсъзнанието ти. Това е елементарна психология — щом интуицията ти казва да се довериш на тази жена, според мен трябва да направиш точно това, което ти казва тя.

— Търси и ще намериш — казаха двамата едновременно.

Лангдън въздъхна. Пътят вече му бе ясен.

„Единственото, което мога да направя, е да продължа да плувам в пещерата.“

С все по-твърда решителност той се огледа, за да се ориентира. По кой път да излязат от парка?

Стояха под дърветата в края на открито пространство, където се пресичаха няколко алеи. Вляво имаше елипсовидно езеро, с малък остров, засаден с лимони, сред които се виждаха статуи. „Isolotto“^[1], помисли Лангдън: познаваше прочутата скулптура на Персей на кон, газещ през водата.

— Дворецът Пити е натам — каза той и посочи на изток, в обратната посока на Островчето, към главната алея на парка, Виотолоне, която минаваше от изток на запад през цялата градина. Беше широка колкото двулентов път и бе обградена от стройни кипариси на четиристотин години.

— Няма да имаме прикритие — каза Сиена, докато оглеждаше откритата алея.

— Права си — съгласи се Лангдън. — Затова ще минем през тунела отстрани.

И посочи живия плет до входа към Виотолоне. В него бе прорязана малка арка, зад която почваше тясна пътечка — тунел, успореден на Виотолоне. Минаваше под клоните на дъбове, засадени още през шестнайсети век и подкастряни така, че да се извиват над пътеката, да се сплитат над нея и да образуват покрив от листа. Алеята се казваше Ла Черкиата — буквално „кръг“ или „обръч“. Името й произлизаше от арката от извити клони.

Сиена забърза към арката и надникна в сенчестия тунел. Обърна се към Лангдън, усмихна се и каза:

— Така е по-добре.

После бързо закрачи под дърветата.

Лангдън винаги бе смятал Ла Черкиата за едно от най-красивите места във Флоренция. Днес обаче, докато гледаше как Сиена изчезва в сенчестата алея, си спомни отново за гръцките гмуркачи, които плуват в кораловите тунели и се молят да стигнат до изход. Каза набързо една кратка молитва и тръгна след нея.

 

 

На километър зад тях пред Института по изобразително изкуство агент Брюдер крачеше през шумното множество от полицаи и студенти и леденият му поглед разделяше тълпата пред него. Скоро стигна до временния команден пост, който помощникът му бе устроил на капака на черния ван.

— От въздушното наблюдение — каза той и подаде на Брюдер един таблет. — Снимано е само преди минути.

Брюдер прегледа стопкадрите от видеото и се спря на увеличена снимка на две лица — тъмнокос мъж и руса жена с конска опашка — скрити в сенките и обърнали поглед нагоре към короните на дърветата.

Робърт Лангдън.

Сиена Брукс.

Никакво съмнение.

Насочи вниманието си към картата на парка Боболи, разгъната на капака на колата. „Направили са лош избор“, помисли си, докато разглеждаше плана на градината. Въпреки че бе огромен, със сложна структура и с много скривалища, паркът също така бе обграден от всички страни с високи стени. Беше си направо капан.

„Няма как да излязат.“

— Местните власти затварят всички изходи — каза агентът. — И започват претърсване.

— Дръж ме в течение — нареди Брюдер.

После бавно вдигна очи към поликарбонатния прозорец и погледна среброкосата жена на задната седалка.

Опиатите, които й бяха дали, определено бяха замъглили сетивата й — повече, отколкото бе очаквал. Въпреки това по очите й личеше, че напълно разбира какво се случва.

„Не изглежда никак доволна — помисли Брюдер. — Пък и защо да е?“