Дан Браун
Ад (76)

73.

Ръцете на доктор Елизабет Сински трепереха. Тя гледаше видеото в кабинета на Ректора на борда на „Mendacium“ и макар че през живота си беше виждала доста ужасяващи неща, този необясним запис, направен от Бертран Зобрист преди самоубийството, я накара да изстине като труп.

На екрана пред нея потрепваше сянката на дългоклюно лице, хвърляна върху мократа стена на пещерна зала. Силуетът продължаваше да говори и гордо да описва шедьовъра си — създанието, наречено Ад, което ще спаси света, като драстично съкрати населението му.

„Бог да ни е на помощ“ — помисли Сински.

— Трябва… — с треперещ глас рече тя. — Трябва да открием това място под земята. Може все още да не е прекалено късно.

— Продължавайте да гледате — отвърна Ректора. — Става още по-шантаво.

Внезапно сянката на маската започна да се уголемява на мократа стена и надвисна над Сински. Изведнъж в кадъра се появи фигура.

„Мътните да ме вземат!“

Сински се взираше във фигурата на чумен лечител, загърнат в черно наметало и със смразяваща дългоклюна маска. Той вървеше право към камерата, докато маската не изпълни целия екран. Ефектът бе ужасяващ.

— „Най-мрачните места в ада — прошепна той — са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза“.

Сински настръхна. Това беше същият цитат, който Зобрист й бе оставил на летището, когато бе успяла да му се измъкне в Ню Йорк преди година.

— Зная — продължи чумният лечител, — че има някои, които ме наричат чудовище. — Той замълча и Сински усети, че думите му са адресирани към нея. — Зная, че има някои, които ме смятат за безсърдечен звяр, криещ се зад маска. — Той отново замълча и пристъпи още по-близо до камерата. — Но аз не съм безлик. Нито безсърдечен.

И при тези думи Зобрист свали маската си, дръпна назад качулката на наметалото и разкри лицето си. Сински се вцепени, загледана в познатите зелени очи, които бе видяла за последен път в мрака в Съвета за международни отношения. В очите от видеозаписа гореше същата страст и огън, но в тях имаше и още нещо — ревностната жар на безумец.

— Аз съм Бертран Зобрист — каза той, загледан в обектива. — И това е моето лице, разбудено и оголено пред света. Колкото до душата ми… ако можех да вдигна високо пламтящото си сърце, както го прави Господ на Данте за любимата му Беатриче, щяхте да видите, че преливам от любов. Най-дълбоката любов. Към всички вас. И най-вече към един от вас.

Зобрист се приближи още повече, загледан в камерата. Заговори тихо, сякаш се обръщаше към любима.

— Любов моя — прошепна той. — Моя безценна любов. Ти си моето блаженство, моят унищожител на всички злини, мой поддръжник на всички добродетели, мое избавление. Ти легна без дрехи до мен и неволно ми помогна да пресека бездната, като ми даде сила да направя онова, което вече направих.

Сински слушаше с отвращение.

— Любов моя — продължи Зобрист със скръбен шепот, който отекна в призрачната пещера, в която се намираше. — Ти си моето вдъхновение и водач, моят Вергилий и моята Беатриче в едно, а този шедьовър е колкото мой, толкова и твой. Ако е писано никога вече не се докоснем, подобно на злочести влюбени, аз ще намеря утеха в съзнанието, че съм оставил бъдещето в твоите нежни ръце. Моето дело тук долу е завършено. И сега дойде часът да се издигна отново в света горе… и да видя пак звездите.

Зобрист млъкна и думата „звездите“ отекна за момент в пещерата. След това той съвсем спокойно докосна камерата и спря записа.

Екранът потъмня.

— Това място под земята — каза Ректора, докато изключваше монитора. — Не можем да го разпознаем. Вие можете ли?

Сински поклати глава. „Никога не съм виждала подобно място.“ Помисли си за Робърт Лангдън, като се питаше дали има някакъв напредък в разшифроването на следите, оставени от Зобрист.

— Ако мислите, че ще ви бъде от помощ — рече Ректора, — предполагам, че зная към кого се обръща Зобрист. — Замълча за момент. — Към лице с кодово име FS-2080.

Сински подскочи.

— FS-2080 ли?! — И погледна смаяно Ректора.

Той изглеждаше не по-малко смаян.

— Това говори ли ви нещо?

Сински кимна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Определено ми говори.

Сърцето й биеше бясно. FS-2080. Макар да не знаеше самоличността на лицето, за нея нямаше никакви съмнения какво представлява това означение. СЗО следеше подобни кодови имена от години.

— Движението на трансхуманистите — каза тя. — Запознат ли сте с него?

Ректора поклати глава.

— Най-просто казано — обясни Сински, — трансхуманизмът е философия, според която човечеството трябва да използва всички налични технологии, за да направи вида ни по-силен. Оцеляване на най-приспособените.

Ректора сви безразлично рамене.

— Общо взето — продължи тя, — движението на трансхуманистите е съставено от отговорни индивиди, етично ангажирани учени, футуристи и визионери, но както в много други движения, съществува и малка, но войнствена фракция, според която движението не действа достатъчно бързо. Това са апокалиптични мислители, които вярват, че краят наближава и че някой трябва да предприеме драстични мерки, за да спаси бъдещето на вида ни.

— И предполагам, че Бертран Зобрист е бил един от тези хора — рече Ректора.

— Определено — каза Сински. — Той беше един от водачите на движението. Освен че беше невероятно интелигентен, той бе не по-малко харизматичен. Автор на апокалиптични статии, положили началото на цял култ от ревностни привърженици на трансхуманизма. Много от фанатичните му последователи използват кодови имена със сходна структура — две букви и четирицифрен номер, като DG-2064, BA-2105 или онова, което споменахте вие преди малко.

— FS-2080.

Сински кимна.

— Това може да е единствено кодово име на трансхуманист.

— Буквите и цифрите имат ли някакво значение?

Сински посочи компютъра.

— Пуснете браузъра си. Ще ви покажа.

Ректора се поколеба, но отиде при компютъра и пусна търсачката.

— Потърсете FM-2030 — каза Сински, докато заставаше зад него.

Ректора попълни полето за търсене и на екрана се изписаха хиляди уебстраници.

— Щракнете върху която и да е от тях — каза Сински.

Ректора щракна върху първата в списъка и се озова в страница от Уикипедия, на която имаше снимка на красив иранец на име Ферейдун М. Есфандиари, описан като писател, философ, футурист и прогностик от движението на трансхуманистите. Роден през 1930 г., той се сочеше като човека, запознал широката публика с философията на трансхуманистите, а също така предвидил оплождането ин витро, генното инженерство и глобализацията на човешката цивилизация.

Според Уикипедия най-дръзкото твърдение на Есфандиари било, че новите технологии ще му позволят да доживее до сто години, което беше рядкост за неговото поколение. За да покаже увереността си в технологиите на бъдещето, Ферейдун М. Есфандиари променил името си на FM-2030 — код, създаден чрез комбиниране на първите букви от името и презимето и годината, в която ще навърши сто години. Уви, на седемдесетгодишна възраст той починал от рак на панкреаса и така и не постигнал целта си, но ревностните трансхуманисти все още изразяваха почитта си към FM-2030, като възприемаха техниката му за обозначаване.

След като прочете статията, Ректора стана, отиде до прозореца и се загледа безизразно в морето.

— И тъй — прошепна най-сетне той, сякаш мислеше на глас. — Значи любовта на Бертран Зобрист, FS-2080, е от онези… трансхуманисти.

— Без никакво съмнение — отвърна Сински. — Съжалявам, че не зная кой точно е FS-2080, но…

— Точно това исках да кажа — прекъсна я Ректора, все така загледан в морето. — Аз зная. Зная много добре.