Дан Браун
Ад (96)

93.

Агент Брюдер стоеше неподвижно насред лагуната. Халогенният лъч на фенерчето му току-що се бе отразил в метал на дъното на цистерната.

Със затаен дъх Брюдер направи предпазлива крачка, като внимаваше да не раздвижва водата. Вече можеше да различи гладкия правоъгълник от титан на дъното.

„Табелата на Зобрист.“

Водата бе толкова бистра, че той почти успяваше да разчете утрешната дата и текста:

„На това място и на този ден светът се промени завинаги.“

„Как ли пък не — помисли Брюдер. Увереността му се възвръщаше. — Разполагаме с няколко часа да спрем това.“

Припомни си видеозаписа на Зобрист, бавно насочи фенерчето наляво от табелата и затърси завързаната торба от разтворим найлон. Лъчът освети тъмна вода и обърканият Брюдер напрегна очи.

„Няма никаква торба.“

Премести лъча още наляво, точно към мястото, където беше видял торбата на записа.

Пак нищо.

„Но… тя трябва да е тук!“

Стиснал зъби, Брюдер направи още една предпазлива крачка напред, като бавно осветяваше целия район.

Нямаше никаква торба. Само табелата.

За един изпълнен с надежда миг си помисли, че може би тази заплаха, подобно на толкова други неща днес, е просто илюзия.

„Нима всичко това е било измама?

Нима Зобрист е искал само да ни уплаши?!“

И тогава го видя.

Отляво на табелата, едва различимо на дъното, имаше въже. Приличаше на някакъв умрял червей. В края му имаше малка пластмасова щипка, от която висяха няколко парчета разтворим найлон.

Впери поглед в разпокъсаните останки от прозрачната торба. Те висяха от края на въжето като останките от спукан детски балон.

Истината бавно изпълни съзнанието му.

„Закъснели сме!“

Представи си как торбата се разтваря и разлага… как смъртоносното й съдържание се разнася във водата… и изплува на мехури на повърхността на лагуната.

С треперещ пръст изключи фенерчето и остана за момент в тъмното, като се опитваше да събере мислите си.

А те бързо преминаха в молитва.

„Бог да ни е на помощ!“

 

 

— Агент Брюдер, повторете! — извика Сински в радиостанцията, докато слизаше по стълбите, за да хване сигнала по-добре. — Не разбрах!

Топлият вятър духаше покрай нея нагоре към зейналия вход. Екипът от НБР беше пристигнал и членовете му се приготвяха зад сградата, като се опитваха да крият защитните си костюми и чакаха преценката на Брюдер.

— … разкъсана торба… — изпращя гласът на Брюдер по радиостанцията — … и… изтекло.

„Какво?!“ Сински се замоли да е чула погрешно и се втурна надолу.

— Повторете! — нареди тя, докато наближаваше края на стълбището.

Този път гласът на Брюдер прозвуча много по-ясно.

— … повтарям… заразата е разпръсната!

Сински залитна и едва не падна по стълбите. „Как е възможно?!“

— Торбата се е разтворила — рязко каза гласът на Брюдер. — Заразата е във водата!

Студена пот обля доктор Сински, докато вдигаше очи и се опитваше да възприеме разкрилия се пред нея подземен свят. През червеникавата мъгла видя огромна водна шир, от която се издигаха стотици колони. Но най-вече видя хората.

Стотици хора.

Взираше се в нищо неподозиращата тълпа, затворена в подземния смъртен капан на Зобрист. Реагира по инстинкт.

— Агент Брюдер, незабавно елате тук. Започваме веднага да евакуираме хората.

Отговорът на Брюдер дойде моментално.

— Категорично не! Затворете вратите! Никой да не излиза!

Елизабет Сински бе директор на Световната здравна организация и беше свикнала заповедите й да се изпълняват безпрекословно. За миг си помисли, че не е разбрала думите на агента от НБР.

— Доктор Сински! — извика Брюдер през музиката. — Разбрахте ли ме? Затворете проклетите врати!

Повтори нареждането, но това беше ненужно. Сински знаеше, че е прав. Пред лицето на възможна пандемия ограничаването на заразата беше единствената възможност.

Тя машинално посегна и докосна амулета си от лазурит. „Жертвай неколцина, за да спасиш много.“ Решително доближи радиостанцията до устните си.

— Разбрано, агент Брюдер. Ще дам заповед за затваряне на вратата.

И тъкмо да обърне гръб на ужасната цистерна и да нареди да запечатат района, забеляза в тълпата внезапна суматоха.

Някаква жена с черна бурка тичаше към нея по пълната с хора пътека, като разблъскваше хората. Забулената фигура като че ли се носеше право към Сински и изхода.

„Гонят я“ — осъзна Сински, когато забеляза тичащия зад нея мъж.

И замръзна. „Това е Лангдън!“

Погледът й отново се стрелна към жената с бурката, която тичаше бързо и викаше нещо на турски на хората на пътеката. Сински не знаеше турски, но ако се съдеше по паническата реакция на хората, думите на жената явно бяха еквивалент на вика „Пожар!“ в пълен театър.

Вълна на паника премина през тълпата и изведнъж не само забулената жена и Лангдън тичаха към стълбите. Всички се втурнаха към тях.

Сински обърна гръб на приближаващата човешка лавина и закрещя отчаяно нагоре:

— Заключете вратата! Запечатайте цистерната! Веднага!

 

 

Когато Лангдън взе с пързаляне завоя за стълбите, Сински вече ги беше преполовила и продължаваше нагоре, като крещеше с всички сили да затворят вратите. Сиена Брукс я следваше по петите, но тежката й мокра бурка я забавяше.

Лангдън тичаше след тях, следван от вълната ужасени хора.

— Запечатайте изхода! — отново извика Сински.

Дългите крака на Лангдън вземаха по три стъпала наведнъж и той бързо настигаше Сиена. Горе тежките двойни врати на цистерната започнаха да се затварят.

„Твърде бавно!“

Сиена настигна Сински, сграбчи рамото й и го използва като опора, за да се оттласне и да продължи към изхода. Сински падна на колене, любимият й амулет се удари в цимента и се строши на две.

Лангдън потисна инстинкта да спре и да помогне на падналата жена и профуча покрай нея.

Сиена вече беше съвсем близо, почти на ръка разстояние, но успя да стигне площадката, а вратите не се затваряха достатъчно бързо. Без да забавя крачка, Сиена завъртя стройното си тяло настрани и скочи през тесния отвор.

Беше минала наполовина през вратата, когато бурката й се закачи на дръжката и я спря на самия праг, само на сантиметри от свободата. Докато тя се мъчеше да се освободи, ръката на Лангдън сграбчи края на бурката. Той държеше здраво, опитваше се да я изтегли обратно, но тя се загърчи трескаво — и изведнъж Лангдън се оказа само с мокър плат в ръката.

Вратата се затръшна, като едва не смаза пръстите му. Смачканият плат беше прещипан между вратите и мъжете отвън не можеха да ги затворят плътно.

През тесния процеп Лангдън видя как Сиена Брукс спринтира през оживената улица, голата й глава лъщеше на светлината на лампите. Носеше същия пуловер и джинси, с които бе през целия ден. Лангдън внезапно беше залят от парещото, болезнено чувство, че е предаден.

Чувството продължи само миг. Неочаквана, смазваща тежест притисна Лангдън във вратата.

Човешката лавина го беше настигнала.

По стълбището ехтяха ужасени викове. Натискът на напиращите хора в гърба на Лангдън се засили. Гръдният му кош започна да се свива болезнено.

Изведнъж вратите се отвориха рязко навън и Лангдън излетя в нощта като тапа на шампанско. Залитна на тротоара и едва не падна. Зад него поток от хора заблика от земята, подобно на мравки, спасяващи се от разровен мравуняк.

Агентите от НБР, чули цялата суматоха и хаос, излизаха иззад сградата. Появата им в пълна защитна екипировка и с дихателни маски незабавно засили паниката.

Лангдън затърси с поглед Сиена. Виждаше единствено натоварен трафик, блясък на фарове и бъркотия.

И тогава за един кратък миг надолу по улицата лъсна бледа гола глава на жена, която се стрелна по оживения тротоар и изчезна зад един ъгъл.

Лангдън се огледа отчаяно назад в търсене на Сински, полицията или някой агент от НБР без тежък защитен костюм.

Нищо.

Разбра, че трябва да се оправя сам.

И без капка колебание се втурна след Сиена.

 

 

Далеч долу, в най-затънтения край на цистерната, агент Брюдер стоеше съвсем сам в дълбоката до кръста вода. Звуците на пандемониума отекваха в мрака, докато полудели туристи и музиканти се блъскаха към изхода и изчезваха нагоре по стълбите.

„Не са успели да затворят вратата — с ужас осъзна Брюдер. — Ограничаването на заразата се провали.“