Дан Браун
Ад (7)

4.

За миг на Лангдън му се стори, че времето е спряло.

Доктор Маркони лежеше неподвижно на пода и от гърдите му бликаше кръв. Като се бореше с успокоителните в организма си, ученият вдигна очи към убийцата с пънкарска прическа, която продължаваше да напредва по коридора и изминаваше последните няколко метра до отворената врата. Щом наближи прага, погледна Лангдън и моментално завъртя оръжието си към него… целеше се в главата му.

„Ще умра — осъзна той. — Ей сега.“

Трясъкът изкънтя в малката болнична стая.

Лангдън подскочи, сигурен, че е прострелян, но звукът не идваше от пистолета на нападателката. А от тежката метална врата, затръшната от доктор Брукс, която в момента завърташе заключващия механизъм.

С обезумели от страх очи лекарката веднага се завъртя, приклекна до своя окървавен колега и провери пулса му. Доктор Маркони се задави и изкашля кръв, която потече по бузата му през гъстата му брада. После се отпусна.

— Enrico, no! Ti prego!^[1] — извика тя.

По външната страна на металната врата се посипа дъжд от куршуми. В коридора закънтяха уплашени викове.

Тялото на Лангдън някак си се оказа в движение — паниката и инстинктът бяха надделели над успокоителните. Докато тромаво се смъкваше от леглото, остра болка опари дясната му предлакътница. В първия момент той си помисли, че някой куршум е пробил вратата и го е улучил, но когато погледна, установи, че системата се е изтръгнала от ръката му. Пластмасовият абокат стърчеше от рана с разкъсани ръбове и от тръбичката вече течеше топла кръв.

Сега вече Робърт се разбуди окончателно.

Клекнала до тялото на доктор Маркони, доктор Брукс продължаваше да търси пулс. Очите й плуваха в сълзи. После, сякаш в нея бяха натиснали електрически ключ, рязко се изправи и се обърна към Лангдън. Младото й лице се преобрази пред погледа му и придоби цялото хладнокръвно самообладание на опитен лекар от спешно отделение в критичен момент.

— Елате с мен — нареди тя.

Хвана го за ръка и го задърпа. Изстрелите и хаосът в коридора продължаваха. Лангдън се клатушкаше. Чувстваше ума си буден, ала упоеното му тяло реагираше мудно. „Размърдай се!“ Плочките на пода студенееха под босите му крака, а болничната нощница му беше прекалено къса. Усещаше как кръвта се стича по ръката му и се събира в шепата му.

Куршумите продължаваха да се сипят около тежката брава.

Доктор Брукс грубо натика пациента си в малката баня. Понечи да го последва, но спря, обърна се и изтича при плота, за да вземе окървавеното му сако от туид.

„Остави го това тъпо сако!“

Младата лекарка го последва и бързо заключи вратата на банята. В този момент вратата на стаята се отвори с трясък.

Доктор Брукс се насочи към друга врата, отвори я и изведе Лангдън в съседната реанимационна зала. Зад тях пак отекнаха изстрели. Лекарката надникна в коридора, хвана Робърт за ръка и го затегли към стълбището. От резките движения му се зави свят и му се стори, че ще припадне.

Следващите петнайсет секунди преминаха като в мъгла… спускане по стълбище… залитане… падане. Главата му се пръскаше от болка. Зрението му стана още по-неясно и мускулите му реагираха с голямо забавяне.

А после температурата изведнъж се понижи.

„Навън съм.“

Доктор Брукс го поведе по някаква тъмна алея и той настъпи нещо остро, падна и се удари силно. Тя с усилие го изправи, като ругаеше дадените му успокоителни.

В края на алеята Лангдън отново се препъна. Този път тя го остави да лежи на земята, втурна се към улицата и започна да вика на някого. Робърт видя бледа зелена светлина на такси, паркирано пред болницата. Колата не помръдна — шофьорът несъмнено спеше. Доктор Брукс продължи да крещи и бясно замаха с ръце. Накрая фаровете на таксито светнаха и то лениво се насочи към тях.

В края на алеята зад Лангдън рязко се отвори врата. Последваха бързи стъпки. Той се обърна и видя, че към него тича тъмна фигура. Опита се да се надигне, но лекарката вече го теглеше и го натикваше на задната седалка на спрелия с работещ двигател фиат. Робърт тежко се стовари отчасти на седалката, отчасти на пода, а тя се метна отгоре му и затръшна вратата.

Съненият шофьор се обърна и се вторачи в нахълталата в колата му странна двойка — млада жена с коса на опашка и медицинска престилка и мъж с кървяща ръка в съдрана болнична нощница. И тъкмо понечи да им каже да се разкарат от таксито му, когато страничното огледало избухна. Жената в черна кожа изхвърча от алеята, насочила пистолета си напред. Оръжието отново изсъска — в същия миг, в който доктор Брукс натисна главата на Лангдън надолу. Задният прозорец се пръсна и ги обсипа с парченца стъкло.

Шофьорът нямаше нужда от подканяне. Настъпи газта и таксито се понесе напред.

Лангдън се олюляваше на ръба на съзнанието. „Някой се опитва да ме убие?!“

Щом завиха зад ъгъла, доктор Брукс се надигна на седалката и хвана окървавената ръка на пациента си. Абокатът стърчеше накриво.

— Гледайте през прозореца — заповяда му тя.

Робърт се подчини. В мрака край тях профучаваха призрачни надгробни камъни. Някак си му се стори уместно, че минават покрай гробище. Усети, че лекарката внимателно опипва с пръсти абоката. После, без предупреждение, рязко го изтегли.

В главата му се стрелна пареща болка. Очите му се извъртяха и всичко потъна в чернота.