Дан Браун
Ад (75)

72.

Робърт Лангдън се вцепени.

Конете на „Сан Марко!“

Четирите великолепни коня с техните царствени шии и хамути бяха събудили внезапен и неочакван спомен и сега Лангдън осъзнаваше, че той съдържа в себе си обяснението на основен елемент от загадъчното стихотворение върху посмъртната маска на Данте.

Веднъж Лангдън беше присъствал на сватбен прием на знаменитости в историческата Рънимийд Фарм в Ню Хампшър, дома на Кентъки Дерби. Като част от пищното събитие гостите бяха забавлявани и от прочутата конска трупа „Зад маската“ — зашеметяващ спектакъл, при който ездачите се появяваха в ослепителни венециански костюми с лица, скрити зад volto intero маски. Черните като въглени фризийски коне бяха най-големите, които бе виждал. Същински колоси, тези изумителни животни се носеха с грохот из полето — играещи под кожата мощни мускули, пискюли на копитата и еднометрови гриви, развети зад дългите грациозни шии.

Красотата на тези животни така силно впечатли Лангдън, че когато се прибра, той направи проучване в интернет и откри, че те били любимите бойни коне на средновековните владетели и че сравнително неотдавна породата била спасена от изчезване. Известна като Equus robustus, породата дължеше модерното си наименование на родината си Фризланд, холандската провинция, в която се е родил великолепният график М. К. Ешер.

Проучванията на Лангдън показаха, че мощните тела на ранните фризийски коне имат връзка с естетиката на Конете на „Сан Марко“ във Венеция. Според уебсайта Конете на „Сан Марко“ били толкова красиви, че се превърнали в „най-често крадените произведения на изкуството в историята“.

Лангдън винаги бе вярвал, че тази съмнителна чест принадлежи на олтара от Гент, и това го накара да направи справка с уебсайта на ARCA, за да потвърди теорията си. Асоциацията за проучване на престъпленията срещу изкуството нямаше ясна класация, но предлагаше сбита история на перипетиите на скулптурите като мишена за грабителите през вековете.

Четирите медни коня били излети през четвърти век от неизвестен гръцки скулптор от остров Хиос. Останали на острова, докато Теодосий II не ги отмъкнал в Константинопол, за да ги изложи на Хиподрума. По време на Четвъртия кръстоносен поход, когато западните рицари разграбили столицата на Византия, венецианският дож настоял четирите безценни статуи да бъдат закарани по море до Венеция — почти невъзможно начинание заради размера и тежестта им. Конете пристигнали във Венеция през 1254 г. и били монтирани пред фасадата на катедралата „Сан Марко“.

Повече от половин хилядолетие по-късно, през 1797 г., Наполеон завладял Венеция и взел конете за себе си. Те били откарани в Париж и сложени върху Триумфалната арка. През 1815 г., след разгрома на Наполеон при Ватерло и заточаването му, конете били свалени от арката и върнати във Венеция, за да заемат сегашните си места на балкона на базиликата.

Макар че Лангдън беше добре запознат с историята на конете, в сайта на ARCA се казваше нещо, което го стресна.

„Декоративните хамути били добавени през 1204 г. от венецианците, за да скрият местата, където главите били отрязани, за да се улесни транспортирането им по море от Константинопол до Венеция.“

„Дожът е наредил главите на конете да бъдат отрязани?“ Идеята му се струваше немислима.

— Робърт?! — чу се гласът на Сиена.

Лангдън се изтръгна от унеса си и се обърна. Сиена идваше заедно с Ферис.

— Конете от стихотворението! — възбудено извика Лангдън. — Сетих се!

— Какво? — Сиена го погледна объркано.

— Търсим коварен дож, отрязал главите на конете!

— Да, и?

— Стихотворението няма предвид живи коне. — Лангдън посочи нагоре към фасадата на „Сан Марко“, където ярките слънчеви лъчи осветяваха четирите медни статуи. — Става дума за тези коне!