Дан Браун
Ад (73)

70.

Уместно кръстено на един от най-прочутите пътешественици на света, международното летище „Марко Поло“ се намира на шест километра северно от площад „Сан Марко“ във водите на Лагуна Венета.

Благодарение на удобствата на частните полети Елизабет Сински слезе от самолета и само след десет минути се носеше през лагуната във футуристичен черен катер „Дюбоа SR52 Блекбърд“, изпратен от непознатия, с когото бе разговаряла по телефона.

Ректора.

След цял ден престой в микробуса морският въздух й подейства съживяващо. Тя обърна лице срещу соления вятър и остави сребристата си коса да се вее зад нея. От последната инжекция бяха минали почти два часа и тя най-сетне се чувстваше будна. За първи път от снощи Елизабет Сински отново бе себе си.

Агент Брюдер седеше до нея заедно с екипа си. Никой не казваше нито дума. Дори да имаха тревоги относно необичайната среща, те знаеха, че мнението им няма значение — не те вземаха решенията.

Катерът летеше напред и от дясната им страна се появи голям остров, по чийто бряг бяха накацали ниски тухлени постройки и комини. „Мурано“ — осъзна Елизабет, когато разпозна известните стъкларски фабрики.

„Не мога да повярвам, че отново съм тук — помисли си и изпита острия бодеж на тъгата. — Направих пълен кръг.“

Преди години, докато учеше медицина, беше дошла във Венеция с годеника си и отидоха да разгледат Музея на стъклото на Мурано. Годеникът й видя едно великолепно украшение от движещи се стъклени пластини и висулки и заяви, че иска да закачи едно такова в детската стая. Измъчвана от чувството за вина, че е пазила толкова дълго болезнената тайна, Елизабет най-сетне му разказа как като малка е боледувала от астма и за трагичното лечение с глюкокортикоиди, които я бяха лишили от способност да има деца.

Никога нямаше да разбере дали нечестността, или безплодието й беше превърнало сърцето на младия мъж в камък, но една седмица по-късно Елизабет напусна Венеция без годежния си пръстен.

Единственият й спомен от това съкрушително пътуване беше амулетът от лазурит. Жезълът на Асклепий беше подходящ символ на медицината — и на горчивия хап в нейния случай, — но оттогава Елизабет го носеше винаги.

„Моят безценен амулет — помисли си тя. — Подарък за сбогом от мъжа, който искаше да родя децата му.“

Днес венецианските острови не будеха у нея никакво чувство за романтика, отделните селища събуждаха мисли не за любов, а за карантинните колонии, които навремето са се намирали там с надеждата да ограничат Черната смърт.

Когато катерът профуча покрай Исола Сан Пиетро, Елизабет осъзна, че се движат към голяма сива яхта, която беше хвърлила котва в дълбок канал и ги очакваше.

Тъмносивият кораб изглеждаше като някакъв продукт от американска стелт програма. Името, изписано на борда, не даваше никаква представа що за съд е това.

„Mendacium“ ли?

Корабът растеше все повече и повече и скоро Сински различи на задната палуба самотна фигура — дребен мъж, който ги наблюдаваше през бинокъл. Когато катерът стигна до обширната платформа на кърмата, мъжът слезе по стълбите да ги посрещне.

— Доктор Сински, добре дошли. — Почернелият от слънцето мъж се ръкува любезно с нея. Дланите му бяха меки и гладки, много по-различни от дланите на моряк. — Благодаря, че дойдохте. Последвайте ме, ако обичате.

Докато групата се изкачваше по палубите, Сински зърна нещо като оживени офиси, разделени на кабинки. Странният кораб се оказа пълен с хора, но никой от тях не разпускаше — всички работеха на пълни обороти.

„Върху какво?“

Докато продължаваха да се изкачват, Сински чу как мощните двигатели на кораба се събуждат. Водата зад кърмата кипна — яхтата се движеше.

„Къде отиваме?“ — разтревожено се запита тя.

— Бих искал да поговоря с доктор Сински насаме — каза мъжът на войниците и я погледна. — Нямате нищо против, нали?

Елизабет кимна.

— Сър — настоятелно се обади Брюдер. — Бих искал да ви посъветвам доктор Сински да бъде прегледана от корабния лекар. Тя имаше…

— Добре съм — прекъсна го Сински. — Наистина. Но все пак благодаря.

Ректора изгледа дълго Брюдер, след което посочи една маса, на която поднасяха храна и напитки.

— Починете си. Ще имате нужда. След няколко минути се връщате на сушата.

Без повече обяснения Ректора обърна гръб на агента и заведе Сински в елегантната капитанска каюта и кабинет.

— Питие? — попита и кимна към бара.

Тя поклати глава. Все още се опитваше да проумее шантавата ситуация. „Кой е този човек? Какво прави тук?“

Домакинът й я изучаваше, сплел пръсти под брадичката си.

— Знаете ли, че клиентът ми Бертран Зобрист ви наричаше „среброкосия дявол“?

— И аз имам някои прозвища за него.

Без да показва никакви емоции, мъжът отиде при бюрото си и посочи една голяма книга.

— Бих искал да видите това.

Сински приближи и погледна тома. „Ад“ на Данте? Спомни си ужасяващите картини на смърт, които й бе показал Зобрист при срещата им в Съвета за международни отношения.

— Зобрист ми я даде преди две седмици. Има посвещение.

Сински погледна ръкописния текст на титулната страница. Беше подписан от Зобрист.

„Скъпи приятелю, благодаря Ви, че ми помогнахте да намеря пътя.

Признателен Ви е и целият свят.“

Побиха я ледени тръпки.

— Какъв път сте му помогнали да намери?

— Нямам представа. Или по-скоро нямах представа допреди няколко часа.

Сински беше пътувала дълго и не бе в настроение за изпълнени със загадки разговори.

— Господине, не зная кой сте, нито какво правите на този кораб, но ми дължите обяснение. Кажете защо сте укривали човек, преследван от Световната здравна организация.

Въпреки разпаления тон на Сински мъжът отговори спокойно и тихо:

— Давам си сметка, че целите ни се разминават, но ви предлагам да забравим миналото. Миналото си е минало. Имам чувството, че трябва час по-скоро да насочим вниманието си към бъдещето.

Извади малка червена флашка, включи я в компютъра си и направи знак на Сински да седне.

— Видеозаписът е направен от Бертран Зобрист. Искаше да го разпространя от негово име утре.

Преди Сински да успее да реагира, екранът на компютъра потъмня и тя чу тихия звук на плискаща се вода. В мрака започна да се оформя сцена… пълна с вода пещерна зала… нещо като подземно езеро. Изглеждаше необичайно, но водата сякаш беше осветена от дъното… изпълнена със странно алено сияние.

Водата продължаваше да се плиска, а камерата се наклони надолу и се спусна във водата, като се фокусира върху покритото с тиня дъно. За дъното беше закрепена блестяща правоъгълна табела с надпис, дата и име.

„На това място и на този ден светът се промени завинаги.“

Датата беше утре. Името бе на Бертран Зобрист.

Елизабет Сински потръпна.

— Какво е това място?! — остро попита тя. — Къде е това място?!

В отговор Ректора показа за първи път емоции — дълбока, изпълнена с разочарование и загриженост въздишка.

— Доктор Сински — отвърна той, — надявах се, че вие може би знаете отговора на този въпрос.

На километър и половина от яхтата, на крайбрежния тротоар на Рива дели Скиавони, изгледът към морето се беше променил едва-едва. Ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да види как една огромна сива яхта заобиколи късче земя на изток. И сега се насочваше към площад „Сан Марко“.

„Mendacium“ — осъзна FS-2080 и усети пристъп на страх.

Сивият корпус не можеше да се сбърка с нищо.

„Ректора идва… и времето изтича.“