Дан Браун
Ад (44)

41.

Когато двамата със Сиена влязоха в малката контролна зала заедно с Марта и двамата охранители, шевовете на главата на Лангдън отново бяха започнали да пулсират.

Претъпканата стаичка бе преобразувана гардеробна с множество бръмчащи хард дискове и монитори. Бе задушно и миришеше на застоял цигарен дим.

На Лангдън му се стори, че стените се стоварват върху него.

Марта седна пред монитора, на който вече бе пуснат черно-бял видеозапис от коридорчето, сниман от камера над вратата. Таймкодът показваше, че записът е от късната сутрин на предния ден — точно отпреди 24 часа — очевидно точно преди музеят да отвори и много преди пристигането на Лангдън и загадъчния il Duomino вечерта.

Охранителят превъртя видеото напред. Лангдън гледаше как потокът туристи преминава през коридорчето със забързани резки движения. Самата маска не се виждаше от тази гледна точка, но очевидно все още си беше на мястото, понеже посетителите спираха набързо, за да я погледнат и снимат, преди да отминат.

„Моля те, по-бързо“, помисли си Лангдън. Знаеше, че полицаите вече идват. Зачуди се дали не е по-добре със Сиена просто да се извинят и да бягат. Само че трябваше да изгледат това видео: каквото и да имаше на него, щеше да им даде отговори на много въпроси за целия този ад, който се бе изсипал на главите им.

Записът продължи да се превърта вече по-бързо и в залата се появиха следобедните сенки. Туристите влизаха и излизаха, после множеството започна да оредява и след това напълно изчезна. Когато таймкодът подмина 17:00 часа, светлините в музея угаснаха и всичко утихна.

Пет следобед. Тогава затваряха.

— Aumenti la velocita^[1] — нареди Марта, наведе се напред и се взря в екрана.

Охранителят пусна записа по-бързо… и изведнъж някъде около 10 вечерта светлините в музея отново грейнаха.

Охранителят върна видеото на нормална скорост.

Миг по-късно се появи Марта Алварес. Следваше я Лангдън, с обичайното си сако от туид, изгладени спортни бежови панталони и мокасини. Дори часовникът му с Мики Маус проблясваше на ръката му изпод ръкава.

„Ето ме… преди да ме прострелят.“

Беше наистина притеснително да се гледа как прави неща, за които няма абсолютно никакъв спомен. „Бил съм тук… и съм видял посмъртната маска?“ Между онзи и този момент бе успял някак си да си загуби дрехите и часовника, както и дълги часове от живота си.

Записът продължаваше да се върти и двамата със Сиена се приближиха плътно зад Марта и охранителите, за да виждат по-добре. На видеото без звук се виждаше как Лангдън и Марта се доближават до витрината и се любуват на маската. Пред това време огромна сянка затъмни входа зад тях и в рамката й се появи изключително дебел мъж, облечен с костюм. Носеше куфарче и едва мина през вратата. В сравнение с огромния му корем дори бременната Марта изглеждаше слабичка.

Лангдън го позна веднага. Игнацио.

— Това е Игнацио Бузони — прошепна той в ухото на Сиена. — Директорът на музея на катедралата. Познаваме се от няколко години. Но никога не съм чувал да му казват il Duomino.

— Подходящ прякор — отвърна тихо Сиена.

Преди години Лангдън бе консултирал Игнацио за произведения на изкуството и исторически факти, свързани с базиликата, за която той отговаряше, но посещението в Палацо Векио изглеждаше извън задълженията на директора на музея. Но пък освен че беше влиятелна фигура във флорентинските изкуствоведски кръгове, Игнацио Бузони бе почитател на Данте и го изучаваше обстойно.

Логичен източник на информация относно посмъртната маска на поета.

Лангдън отново се съсредоточи върху записа, на който сега се виждаше Марта: чакаше търпеливо до стената в дъното на коридорчето, докато двамата с Игнацио се бяха навели през загражденията, за да видят маската възможно най-отблизо. Разглеждаха я и разговаряха, минутите си течаха, а Марта дискретно си поглеждаше часовника зад гърбовете им.

На Лангдън му се искаше охранителният запис да има и звук. „За какво си говорим с Игнацио? Какво търсим?“

И тогава на екрана се видя как Лангдън прекрачва загражденията и се навежда над витрината. Лицето му бе само на сантиметри от стъклото. Марта веднага се намеси и очевидно му се скара, а Лангдън се извини и отстъпи назад.

— Извинявайте, че бях толкова строга — каза Марта и хвърли поглед през рамо към него. — Но както ви казах, витрината е старинна и изключително крехка. Собственикът на маската настоява да не пускаме хората да преминават загражденията. Позволява само на нашите служители да отварят шкафа в негово отсъствие.

Трябваше му малко време, за да осъзнае какво му казва. Собственикът на маската? Беше си мислил, че е собственост на музея.

Сиена изглеждаше също толкова изненадана.

— Значи маската не е на музея?

Марта поклати глава, без да откъсва очи от екрана.

— Богат спонсор предложи да я откупи от колекцията ни, но да я остави като постоянен експонат тук. Предложи цяло състояние и ние приехме.

— Почакай — каза Сиена. — Платил е за маската… и ви е позволил да я запазите?

— Често срещано споразумение — обясни й Лангдън. — Филантропска покупка, начин спонсорите да предоставят големи помощи на музеите, без да ги регистрират като благотворителност.

— Този спонсор беше необикновен човек — каза Марта. — Гениален изследовател на Данте и в същото време малко… как да кажа… fanatico?

— Кой е той? — попита Сиена и в небрежния й тон се прокрадна настойчивост.

— Кой ли? — Марта все така се взираше в екрана. — Може би наскоро сте прочели за него във вестниците. Швейцарският милиардер Бертран Зобрист.

Лангдън не се сети веднага, но Сиена го сграбчи за ръката и го стисна здраво, все едно бе видяла призрак.

— О, да… — Лицето й бе бледо като платно. — Бертран Зобрист. Прочутият биохимик. Направил е цяло състояние от биологически патенти на младини. — Млъкна и преглътна с мъка. Наведе се и прошепна на Лангдън: — Зобрист в общи линии е откривателят на зародишната манипулация.

Лангдън нямаше представа какво е зародишна манипулация, но му звучеше зловещо, особено в светлината на последния порой образи, свързани с болести и смърт. Зачуди се дали Сиена знае толкова много за Зобрист защото е начетена в областта на медицината… или може би защото и двамата са били деца-чудо. Дали гениите следяха работата на другите гении?

— За първи път чух за Зобрист преди няколко години — обясни Сиена, — когато той направи няколко много провокативни изказвания в медиите за нарастването на населението. — Млъкна и се намръщи. — Зобрист е почитател на Уравнението на апокалипсиса.

— Моля!?

— По същество това е математическо доказателство, че световното население нараства, хората живеят по-дълго и природните ресурси се изчерпват. Това уравнение предсказва, че тази тенденция няма никакъв друг изход, освен апокалиптичен срив на обществото. Зобрист неведнъж е заявявал публично, че човешката раса няма да оцелее и още дори един век… освен ако не се случи нещо, което да доведе до масово изтребление. — Въздъхна тежко и погледна Лангдън. — Всъщност Зобрист казва, че „най-хубавото нещо, което се е случвало на Европа, е чумната епидемия“.

Лангдън я гледаше смаяно. Настръхна, когато маската на чумата отново се появи в съзнанието му. Цяла сутрин се опитваше да се съпротивлява на идеята, че настоящата дилема има връзка със смъртоносната болест… но му ставаше все по-трудно да я отхвърли.

Беше отвратително, че Бертран Зобрист описваше чумната епидемия като най-хубавото нещо, случвало се някога на Европа, но пък много историци бяха описали дългосрочните ползи от масовата смърт на Стария континент през четиринайсети век. Преди чумната епидемия Средновековието страдало от пренаселеност, глад и икономически трудности. Внезапното пристигане на Черната смърт, колкото и да било ужасяващо, на практика „прочистило човешкото стадо“, дало изобилие от храна и възможности, които според много историци били основен катализатор на Ренесанса.

Докато Лангдън си представяше символа за биологична опасност на тубуса, в който бе променената карта на Дантевия ад, му хрумна смразяваща мисъл: странният малък проектор все пак бе направен от някого… и Бертран Зобрист, биохимик и фанатик на тема Данте, изглеждаше логичен кандидат.

Бащата на зародишната манипулация. Лангдън усети как парчетата от пъзела започват да се подреждат. За жалост картината, която се появяваше, изглеждаше все по-плашеща.

— Превърти тази част — нареди Марта на охранителя. По гласа й личеше, че няма търпение да преминат през епизода, в който Лангдън и Игнацио Бузони разглеждат маската, за да разбере кой е проникнал в музея и я е откраднал.

Охранителят натисна копчето за превъртане и таймкодът започна бързо да се върти.

Три минути… шест минути… осем минути…

Марта от екрана стоеше зад двамата мъже, пристъпваше от крак на крак и току си поглеждаше часовника.

— Съжалявам, че сме ти отнели толкова време — каза Лангдън.

— Няма нищо — отвърна Марта. — И двамата настоявахте да си вървя, охранителите можеха да ви пуснат да излезете, но на мен ми се струваше, че ще е невъзпитано от моя страна.

Изведнъж Марта изчезна от екрана. Охранителят забави скоростта на видеото.

— А, да — каза тя. — Ходих до тоалетната.

Охранителят кимна и отново се пресегна към копчето за бързо превъртане, но преди да го натисне, Марта го сграбчи за ръката.

— Aspetti!^[2]

И се взря в монитора.

Лангдън също го бе забелязал. Какво, по дяволите…

На екрана се виждаше как Лангдън бърка в джоба на сакото си, вади хирургически ръкавици и си ги слага.

В същото време il Duomino застана зад него и надникна по коридора, по който само преди секунди Марта бе изчезнала, за да отиде до тоалетната. След миг дебелакът кимна на Лангдън, за да му покаже, че всичко е чисто.

„Какво правим, по дяволите!?“

Лангдън гледаше на екрана как облечената му в ръкавица ръка се протяга и докосва вратата на витрината… след това внимателно я отваря… и отдолу се показа посмъртната маска на Данте.

Марта Алварес простена ужасено и закри лицето си с ръце.

Също така ужасен и неспособен да повярва какво се случва, Лангдън се гледаше на екрана как бърка в шкафа, хваща внимателно маската с две ръце и я вдига.

— Dio mi salvi! — възкликна Марта и се обърна към Лангдън. — Cos’ha fatto? Perche?^[3]

Преди Лангдън да успее да отговори, единият охранител извади черна берета и я насочи право в гърдите на професора.

Робърт Лангдън се взря в дулото на пистолета и усети как стените на мъничката стая сякаш се срутват върху него. Марта Алварес го гледаше злобно и невярващо, на лицето й бе изписано разочарование от предателството му. На монитора зад нея се виждаше как Лангдън вдига маската към светлината и я разглежда.

— Взех я само за малко — настоя професорът; молеше се това да е истина. — Игнацио ме увери, че няма да имаш нищо против.

Марта не отговори. Изглеждаше изумена и очевидно се опитваше да си представи защо Лангдън я е излъгал… и как така може да стои спокойно до нея и да я остави да изгледа записа, след като е знаел, че той ще го издаде.

„Нямах представа, че съм отворил витрината!“

— Робърт — прошепна Сиена. — Виж! Ти откри нещо! — Сиена все още бе приковала очи във видеото и се опитваше да намери отговори въпреки бедата, в която бяха изпаднали.

На екрана Лангдън държеше маската високо под светлината и вниманието му очевидно бе привлечено от нещо на задната й част.

За част от секундата маската застана точно пред лицето на професора и мъртвите очи на Данте се изравниха с тези на Лангдън. Той си спомни изречението „Истината се вижда само през очите на смъртта“ и потръпна.

Нямаше представа какво е разглеждал на задната страна на маската, но на видеото се виждаше как споделя откритието си с Игнацио и дебелият мъж отскача назад, слага си очилата и поглежда отново… и отново. После заклати енергично глава и закрачи из коридорчето.

Изведнъж двамата вдигнаха очи. Личеше си, че са чули нещо в коридора, най-вероятно връщането на Марта от тоалетната. Лангдън бързо извади от джоба си голяма найлонова торба, сложи посмъртната маска в нея и внимателно я подаде на Игнацио, който я прибра с очевидна неохота в куфарчето си. Лангдън бързо затвори вече празната витрина и двамата бързо тръгнаха по коридора, за да пресрещнат Марта, преди тя открие кражбата.

Вече и двамата охранители бяха насочили пистолетите си към Лангдън.

Марта се олюля, хвана се за масата и викна:

— Не разбирам! Вие с Игнацио Бузони сте откраднали посмъртната маска на Данте!?

— Не! — продължи да настоява Лангдън. Опита се да блъфира. — Имахме разрешение от собственика да я изнесем за през нощта.

— Разрешение от собственика? — попита тя. — От Бертран Зобрист?

— Да! Господин Зобрист се съгласи да ни я предостави за изследване на резките на задната й част! Срещнахме се с него вчера следобед!

Очите на Марта вече бълваха пламъци.

— Професоре, сигурна съм, че вчера следобед не сте се срещнали с Бертран Зобрист.

— Напротив, срещнахме се…

Сиена хвана Лангдън за ръката, за да го спре.

— Робърт… — Усмихна му се тъжно. — Преди шест дни Бертран Зобрист се хвърли от кулата на абатството само на няколко пресечки оттук.