Дан Браун
Ад (95)

92.

Агент Брюдер се наведе, провря се под парапета и скочи в стигащата до гърдите му вода.

Дъното на цистерната беше хлъзгаво, но солидно. Той остана за момент на място, гледаше как концентричните кръгове се отдалечават от тялото му като ударни вълни.

За момент не смееше дори да диша. „Движи се бавно — каза си. — Не вълнувай водата.“

Лангдън стоеше горе на пътеката и се оглеждаше.

— Всичко е наред — прошепна той. — Никой не ви видя.

Брюдер се обърна към огромната преобърната глава на Медуза, която бе ярко осветена от червен прожектор. Гледано от тази височина, чудовището изглеждаше още по-огромно.

— Проследете погледа на Медуза през лагуната — прошепна Лангдън. — Зобрист си е падал по символизма и драмата… няма да се изненадам, ако е поставил творението си пред смъртоносните очи на Медуза.

„Големите умове мислят сходно.“ Брюдер изпитваше благодарност, че американският професор бе настоял да дойде с него — познанията на Лангдън ги бяха довели почти незабавно до тази затънтена част на цистерната.

Звуците на симфонията „Данте“ продължаваха да отекват в далечината. Брюдер извади водонепроницаемото си фенерче „Товатек“, потопи го и натисна копчето. Яркият халогенен лъч прониза водата и освети пода на цистерната.

„Леко — напомни си Брюдер. — Не раздвижвай водата.“

Без нито дума той тръгна внимателно през лагуната, като газеше бавно и движеше методично фенерчето като някакъв подводен търсач на мини.

Стоящият на пътеката Лангдън започна да усеща тревожно стягане в гърлото. Въпреки влажността си въздухът в цистерната му се струваше застоял и с малко кислород. Докато Брюдер газеше внимателно в лагуната, професорът се опитваше да увери сам себе си, че всичко ще е наред.

„Пристигнахме навреме.

Торбата е непокътната.

Хората на Брюдер могат да се справят с това.“

Но въпреки това беше ужасно нервен. Открай време страдаше от клаустрофобия и знаеше, че ще се чувства неспокойно тук долу при каквито и да било обстоятелства. „Всички тези стотици тонове земя отгоре… поддържани само от рушащи се колони.“

Пропъди тази мисъл от главата си и отново се огледа дали някой не проявява нездрав интерес към тях.

Нищо.

Единствените хора наблизо стояха на други пътеки и гледаха в обратната посока, към оркестъра. Като че ли никой не беше забелязал Брюдер, който бавно вървеше през водата.

Лангдън върна погледа си към водача на екипа от НБР, чието фенерче сияеше призрачно пред него и осветяваше пътя.

Внезапно периферното му зрение забеляза някакво движение отляво — зловеща черна фигура, която се надигна от водата пред Брюдер. Лангдън рязко се завъртя и впери поглед в мрака; почти очакваше да види някакъв левиатан, надигнал се над водната повърхност.

Брюдер беше замрял. Явно също бе забелязал фигурата.

Беше трептяща и черна и се издигаше на десетина метра нагоре по стената. Призрачен силует, почти идентичен с онзи на чумния лечител от видеозаписа на Зобрист.

„Сянка — осъзна Лангдън и издиша с облекчение. — Сянката на Брюдер.“

Сянката се беше появила, когато Брюдер бе минал покрай поставен под водата прожектор — точно като сянката на Зобрист от посланието.

— Това е мястото — каза Лангдън. — Близо сте.

Брюдер кимна и внимателно продължи. Лангдън го последва по пътеката. Докато агентът се отдалечаваше все повече и повече, Лангдън се озърна назад към оркестъра, за да провери дали някой не ги е забелязал.

Нищо.

Когато Лангдън отново се обърна към Брюдер, някакъв блясък на отразена светлина в краката му привлече вниманието му.

Той погледна надолу и видя малка червена локвичка.

Кръв.

Странното бе, че бе стъпил в нея.

„Това моя кръв ли е?“

Не чувстваше болка, но въпреки това трескаво започна да се проверява за някаква рана или може би реакция на невидим токсин във въздуха. Докосна носа си, погледна ноктите, провери ушите си.

Озадачен откъде може да е дошла кръвта, Лангдън се огледа и за пореден път се увери, че е сам на пътеката.

Погледна отново локвата и този път забеляза малка струйка, която вървеше по пътеката и се събираше в краката му. Червената течност като че ли идваше някъде отпред и се стичаше по наклона.

„Там има ранен човек“ — помисли Лангдън, хвърли поглед към Брюдер и бързо закрачи по пътеката, следвайки струята. С приближаването към стената тя стана по-широка и течеше по-силно. „Какво е това, за бога?“ Струята вече се беше превърнала в малко поточе. Лангдън се затича, следвайки го чак до стената, където пътеката изведнъж свършваше.

Задънена улица.

В полумрака видя голяма локва, проблясваща в червено, сякаш някой току-що е бил заклан тук.

И докато гледаше как течността капе от пътеката в цистерната, осъзна, че първоначалната му преценка е грешна.

„Това не е кръв.“

Червените светлини в огромната зала, съчетани с червения цвят на пътеката, бяха причина за илюзията и придаваха на бистрите капки червеникавочерен оттенък.

„Това е просто вода.“

Вместо да му донесе облекчение, откритието го изпълни със страх. Лангдън впери поглед в локвата, но вече чуваше плясъка на водата в подпорите… и стъпки.

„Някой е излязъл от водата тук.“

Рязко се завъртя да предупреди Брюдер, но той бе твърде далеч, а музиката беше преминала във фортисимо на духови инструменти и тимпани. Беше оглушителна. Лангдън внезапно усети някакво присъствие до себе си.

„Не съм сам.“

Лангдън много бавно се обърна към стената, пред която свършваше пътеката. На три метра от него, скрита в тъмните сенки, имаше някаква заоблена форма, подобна на голям камък, покрит с черен плат, насред локва вода. Формата бе напълно неподвижна.

А после се раздвижи.

Издължи се, лишената от черти глава се вдигна нагоре.

„Човек в черна бурка“ — осъзна Лангдън.

Традиционното ислямско облекло покриваше цялата кожа, но когато забулената глава се обърна към Лангдън, той видя две тъмни очи, които се взираха напрегнато в него през тясната цепка на дрехата.

Позна ги на мига.

Сиена Брукс изхвърча от скривалището си. Само с една крачка премина в спринт, блъсна Лангдън и го просна на пътеката, след което продължи да тича.