Дан Браун
Ад (77)

74.

„Сякаш и самият въздух е от злато.“

През живота си Робърт Лангдън беше влизал в не една великолепна катедрала, но атмосферата на Киеза д’Оро винаги му се беше струвала наистина уникална. От векове имаше поверие, че е достатъчно само да вдишаш въздуха на „Сан Марко“, за да станеш по-богат. Твърдението трябваше да се разбира не само метафорично, но и буквално.

Вътрешната облицовка на църквата се състоеше от няколко милиона златни плочки и се говореше, че много от прашинките във въздуха всъщност са злато. Този увиснал във въздуха златен прах, съчетан с ярката слънчева светлина, струяща през големите западни прозорци, създаваше бликаща от енергия атмосфера, помагаща на вярващите да постигнат духовно богатство, а ако си поемат по-дълбоко дъх — и по-материално обогатяване чрез позлатяване на белите дробове.

В този час лъчите на увисналото над хоризонта слънце пронизваха западния прозорец над главата на Лангдън като широко блестящо ветрило или знаме от пъстроцветна коприна. Лангдън пое развълнувано дъх и усети, че Сиена и Ферис до него правят същото.

— Накъде? — прошепна Сиена.

Лангдън посочи към водещите нагоре стъпала. Музеят към църквата се намираше на горния етаж и притежаваше богата колекция, посветена на Конете на „Сан Марко“, която според Лангдън бързо щеше да разкрие самоличността на загадъчния дож, наредил обезглавяването на животните.

Докато се изкачваха, той забеляза, че Ферис отново има проблем с дишането. Сиена, която се опитваше от няколко минути да привлече вниманието му, го погледна в очите. Изражението й бе напрегнато; тя кимна дискретно към Ферис и устните й оформиха някакви думи, които Лангдън не разбра. Но преди той да успее да я помоли да се изкаже на глас, Ферис се обърна. Закъсня с част от секундата — Сиена вече се беше извърнала и гледаше право към него.

— Добре ли сте, докторе? — попита тя невинно.

Ферис кимна и се заизкачва по-бързо.

„Добра актриса — помисли Лангдън. — Но какво се опитваше да ми каже?“

Когато стигнаха втория етаж, цялата базилика се разкри под тях. Светилището беше изградено във формата на гръцки кръст, много по-близко до квадрат от издължените правоъгълници на „Св. Петър“ или „Нотър Дам“. С по-късото си разстояние от нартекса до олтара „Сан Марко“ създаваше усещане за здравина, а също и за по-голяма достъпност.

Но за да не изглежда прекалено достъпен, олтарът беше разположен зад параван с колони, върху който имаше внушително разпятие. Над него се извисяваше елегантен балдахин с един от най-ценните иконостаси на света — прочутия Пала д’Оро. Изработена от позлатено сребро, тази „златна завеса“ беше тъкан само в смисъл, че представляваше гоблен от по-ранни творби, предимно византийски емайл, обединени в една обща готическа рамка. Украсен с около хиляда и триста перли и четиристотин граната, Пала д’Оро се смяташе за едно от най-прекрасните съкровища на Венеция.

От гледна точка на архитектурата, думата „базилика“ означава източна църква във византийски стил, издигната в Европа или на запад. Като копие на Юстиниановата базилика „Св. Апостоли“ в Константинопол, по стил „Сан Марко“ беше толкова източна, че пътеводителите често посочваха, че посещаването й може да бъде добра алтернатива на посещаването на турските джамии, много от които представляваха византийски катедрали, превърнати в мюсюлмански молитвени домове.

Самият Лангдън никога не би приел „Сан Марко“ като заместител на забележителните джамии в Турция, но все пак трябваше да признае, че ако иска да задоволи страстта си към византийското изкуство, човек задължително трябва да види тайните помещения при десния трансепт на тази църква, в които се пазеше така нареченото Съкровище на „Сан Марко“ — колекция от 283 безценни икони, бижута и потири, заграбени при завладяването на Константинопол.

Лангдън със задоволство установи, че този следобед в базиликата е сравнително спокойно. Все още имаше много хора, но поне имаше място за придвижване. Като лъкатушеше между различните групи, Лангдън поведе Ферис и Сиена към западния прозорец, където посетителите можеха да излязат навън и да видят конете на балкона. Въпреки увереността си, че те ще му помогнат да идентифицира въпросния дож, Лангдън си оставаше загрижен за стъпката, която трябваше да предприемат след това — откриването на самия дож. „Гробница? Или статуя?“ Това вероятно щеше да изисква допълнителна помощ, като се имаха предвид стотиците статуи в самата църква и в криптата долу, както и куполните гробници покрай северното рамо на сградата.

Забеляза млада екскурзоводка, която развеждаше туристи, и любезно я прекъсна.

— Извинете. Еторе Вио днес тук ли е?

— Еторе Вио ли? — Жената го изгледа странно. — Si, certo, ma…^[1] — Млъкна насред изречението и очите й блеснаха. — Lei e Robert Langdon, vero?! — „Вие сте Робърт Лангдън, нали?“

Лангдън се усмихна търпеливо.

— Si, sono io.^[2] Възможно ли е да поговоря с Еторе?

— Si, si! — Екскурзоводката даде знак на групата да изчака за момент и забързано се отдалечи.

Лангдън и кураторът Еторе Вио бяха участвали в кратък научнопопулярен филм за базиликата и оттогава поддържаха връзка.

— Еторе е написал книга за тази базилика — обясни Лангдън на Сиена. — Всъщност не една, а няколко.

Сиена все така изглеждаше странно изнервена от Ферис, който остана при нея, докато Лангдън водеше групата към западния прозорец, от който можеха да се видят конете. Когато стигнаха, мускулестите задници на жребците се очертаха като силуети срещу следобедното слънце. Туристите на балкона можеха да се порадват на по-близък контакт с конете, както и на чудесна панорама към площада.

— Ето ги! — възкликна Сиена и тръгна към вратата, от която се излизаше на балкона.

— Не точно — обади се Лангдън. — Конете на балкона всъщност са просто копия. Истинските се пазят вътре за по-сигурно.

Поведе Сиена и Ферис по един коридор към добре осветена ниша, където други четири коня сякаш препускаха в тръс към тях, излизайки от тухлените арки.

Лангдън посочи с възхищение статуите.

— Това са оригиналите.

Всеки път, когато ги виждаше отблизо, Лангдън се възхищаваше на изработката и особено на детайлите на мускулатурата им. Впечатлението само се засилваше от златистозеления окис, който ги покриваше изцяло. Винаги когато виждаше четирите коня в чудесно състояние въпреки бурното им минало, Лангдън си напомняше колко е важно да се запазват великите произведения на изкуството.

— Хамутите им — каза Сиена и посочи декоративните ремъци около шиите. — Значи са били добавени? За да скрият разрезите?

Лангдън беше разказал на Сиена и Ферис за странната подробност с „отрязаните глави“, прочетена в уебсайта на ARCA.

— Така се оказва — отвърна той и пристъпи към таблото до статуите.

— Роберто! — извика дружелюбен глас зад тях. — Обиждаш ме!

Лангдън се обърна и видя Еторе Вио, жизнерадостен белокос мъж със син костюм и с очила на верижка, да си пробива път през тълпата.

— Как смееш да дойдеш във Венеция и да не ми се обадиш?

Лангдън се усмихна и стисна ръката му.

— Обичам да те изненадвам, Еторе. Добре изглеждаш. Това са мои приятели, доктор Брукс и доктор Ферис.

Еторе ги поздрави, отстъпи назад и огледа Лангдън критично.

— Пътуваш с доктори, а? Да не си болен? И какво е това облекло? Да не си решил да ставаш италианец?

— Нито едното, нито другото — засмя се Лангдън. — Дойдох за малко информация относно конете.

Еторе се заинтригува.

— Нима за великия професор са останали неизвестни неща?

Лангдън се разсмя.

— Искам да науча за отрязването на главите им по време на кръстоносния поход, за да бъдат транспортирани тук.

Еторе Вио го погледна така, сякаш Лангдън току-що се беше поинтересувал как са хемороидите на английската кралица.

— За бога, Робърт — прошепна той. — За това не се говори. Ако искаш да видиш отрязани глави, мога да ти покажа прочутата обезглавена Карманьола или…

— Еторе, искам да знам кой дож е отрязал главите им.

— Не е имало такова нещо — отсече Еторе. — Разбира се, чувал съм преданията, но никъде в историческите извори не се споменава, че някой дож е извършил…

— Еторе, моля те — прекъсна го Лангдън. — За кой дож става дума според преданията?

Еторе си сложи очилата и го погледна.

— Ами, според преданията, любимите ни коне били пренесени тук от най-хитроумния и коварен дож.

— Коварен ли?

— Да. Онзи, който подмамил всички да вземат участие в похода. — Той погледна Лангдън с очакване. — Дожът, който взел държавни пари, за да отплава за Египет… но вместо това обърнал корабите и разграбил Константинопол.

„Наистина си е коварство“ — помисли Лангдън.

— И как се казва той?

Еторе се намръщи.

— Робърт, мислех си, че си специалист по световна история.

— Да, но светът е голям, а историята дълга. Не бих отказал малко помощ.

— Добре тогава, последно подсказване.

Лангдън понечи да протестира, но усети, че само ще си изгуби времето.

— Въпросният дож живял почти сто години — каза Еторе. — Същинско чудо за онези времена. Суеверните приписвали дълголетието му на смелостта му да спаси костите на света Лучия от Константинопол и да ги донесе във Венеция. Света Лучия изгубила очите си при…

— Извадил костите на сляпата! — изтърси Сиена и погледна Лангдън, през чиято глава бе минала същата мисъл.

Еторе я изгледа странно.

— Предполагам, че може да се каже и така.

Ферис изведнъж пребледня, сякаш още не можеше да си поеме дъх от дългото пресичане на площада и катеренето по стълбите.

— Би трябвало да добавя също — рече Еторе, — че дожът обичал толкова много света Лучия, защото самият той бил сляп. На деветдесетгодишна възраст той застанал на същия този площад, неспособен да види каквото и да било, и призовал за кръстоносен поход.

— Знам кой е — каза Лангдън.

— Е, надявам се да е така! — с усмивка отвърна Еторе.

Тъй като паметта му беше по-подходяща за образи, отколкото за извадени извън контекста идеи, откровението на Лангдън беше дошло във формата на произведение на изкуството — прочута илюстрация на Гюстав Доре, изобразяваща съсухрен сляп дож, вдигнал високо ръце и говорещ на събралата се тълпа да тръгне на кръстоносен поход. Заглавието на илюстрацията се появи ясно в съзнанието му: „Дандоло призовава за кръстоносен поход“.

— Енрико Дандоло — заяви Лангдън. — Дожът, който живял вечно.

— Finalmente!^[3] — отвърна Еторе. — Боя се, че годините се отразяват на паметта ти, приятелю.

— И не само на нея. Той тук ли е погребан?

— Дандоло ли? — Еторе поклати глава. — Не, не тук.

— А къде? — намеси се Сиена. — В Двореца на дожите ли?

Еторе свали очилата си и се замисли.

— Момент. Има толкова много дожи, че не се сещам…

Преди да успее да завърши, една уплашена екскурзоводка дотича, отведе го настрани и му зашепна нещо. Еторе замръзна, на лицето му се изписа тревога и той веднага забърза към парапета, за да надникне надолу. След малко се обърна към Лангдън.

— Сега се връщам — извика и изчезна без нито дума повече.

Озадачен, Лангдън отиде до парапета и също погледна надолу.

„Какво става?“

Отначало не видя нищо, само разхождащи се туристи. След малко обаче осъзна, че много от посетителите се взират в една и съща посока, към главния вход, откъдето току-що бяха влезли облечени в черно войници, които в момента се разгръщаха и блокираха всички изходи.

„Войниците в черно.“ Лангдън се вкопчи в парапета.

— Робърт! — извика Сиена зад него.

Лангдън не откъсна поглед от войниците. „Как са успели да ни открият?!“

— Робърт — още по-настоятелно повика тя. — Нещо става! Помогни ми!

Лангдън се обърна, объркан от вика й за помощ.

„Къде изчезна тя?“

В следващия миг видя и нея, и Ферис. Сиена беше коленичила над доктор Ферис, който беше изпаднал в конвулсии, притиснал ръце към гърдите си.