Дан Браун
Ад (59)

56.

„Търси и ще намериш.“

Лангдън стоеше наведен над купела и се взираше в бледожълтата смъртна маска, чиято набръчкана физиономия отвръщаше безизразно на погледа му. Гърбавият нос и издадената брадичка не можеха да се сбъркат.

Данте Алигиери.

Безжизненото лице беше смущаващо, но същевременно нещо в положението му в купела изглеждаше почти свръхестествено. За момент Лангдън не беше сигурен какво точно вижда.

„Маската да не би… да се рее?“

Наведе се още и се вгледа внимателно. Купелът беше дълбок няколко стъпки и приличаше повече на кладенец, отколкото на плитък басейн; стръмните му стени се спускаха към шестоъгълен леген, пълен с вода. Странно, но маската като че ли беше увиснала в средата на купела… малко над повърхността на водата, сякаш задържана от магия.

Бяха му нужни няколко секунди, докато осъзнае какво причинява илюзията. В средата на купела имаше отвесна колонка, която се издигаше до средата на съда и завършваше с нещо като малък метален поднос точно над водата. Подносът приличаше на декоративен елемент от фонтан и може би служеше за поставяне на бебета върху него, но в момента изпълняваше ролята на пиедестал, върху който лежеше маската на Данте, кацнала на безопасно разстояние над водата.

Нито Лангдън, нито Сиена продумаха, докато стояха един до друг и се взираха в покритото с бръчки лице на Данте Алигиери, което сякаш се задушаваше в плътно затворената найлонова торба. За момент сцената на лице, гледащо го от вода, събуди у Лангдън ужасяващия му спомен от детството, когато беше паднал в кладенеца и отчаяно гледаше нагоре към небето.

Пропъди спомена, пресегна се внимателно и хвана маската отстрани, където би трябвало да са ушите. Макар че лицето беше дребно според съвременните стандарти, старата гипсова отливка се оказа по-тежка, отколкото беше очаквал. Лангдън бавно вдигна маската от купела и я задържа, за да могат със Сиена да я разгледат по-отблизо.

Дори през найлона маската изглеждаше забележително жива. Мокрият гипс беше уловил всяка бръчка и дефект по лицето на стария поет. С изключение на една стара пукнатина, минаваща отвесно през средата, маската беше в идеално състояние.

— Обърни я — прошепна Сиена. — Да видим отзад.

Лангдън вече го правеше. На видеозаписа от охранителната камера в Палацо Векио ясно се виждаше, че Лангдън и Игнацио откриват нещо на обратната страна на маската — нещо толкова стряскащо и интересно, че двамата я бяха изнесли от двореца.

Изключително внимателно, за да не повреди трошливия гипс, Лангдън обърна маската и я положи с лицето надолу върху дясната си длан, за да могат да огледат задната й страна. За разлика от изсъхналото и набръчкано лице на Данте, вътрешната част беше гладка. Тъй като маската по принцип не бе предназначена да се носи, обратната й страна беше запълнена с гипс, целящ да укрепи деликатното изделие. В резултат се беше получила повърхност, подобна на плитка чиния за супа.

Лангдън не знаеше какво да очаква да види на нея, но със сигурност не и това.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Само гладка повърхност.

Сиена бе също толкова объркана.

— Това е просто гипс — прошепна тя. — Щом няма нищо, какво сте видели с Игнацио?

„Нямам представа — помисли Лангдън, докато изглаждаше найлона, за да разгледа по-добре. — Тук няма нищо!“ С растяща тревога вдигна маската към един сноп светлина и се вгледа по-внимателно. Докато я накланяше, за момент му се стори, че зърва нещо в горната част — редица петънца, минаващи хоризонтално по вътрешната страна на челото на Данте.

„Естествен дефект? Или може би… нещо друго.“ Обърна се, посочи един окачен на панти мраморен панел на стената зад тях и каза на Сиена:

— Отвори го. Трябва да има кърпи.

Макар и скептично, Сиена се подчини и отвори скрития шкаф, в който имаше три неща — клапан за контролиране на нивото на водата в купела, ключ за прожектора отгоре и… купчина ленени кърпи.

Сиена погледна изненадано Лангдън, но той беше обикалял църкви по целия свят и знаеше, че в почти всеки баптистерий свещениците държат подръка пелени — непредсказуемостта на мехурите на малките бе универсален риск при кръщенетата.

— Добре — каза той и погледна кърпите. — Ще подържиш ли за момент маската? — Подаде й я внимателно и почна работа.

Първо вдигна шестоъгълния похлупак и го върна на мястото му, с което възстанови малката, подобна на олтар масичка, която бяха видели отначало. След това взе от шкафа няколко кърпи и ги разстла отгоре. Накрая натисна ключа, прожекторът се включи и полираната повърхност на похлупака засия ярко.

Сиена сложи внимателно маската върху купела, а Лангдън взе още кърпи и я извади с тях от найлоновата торба, като внимаваше да не я докосва с голи ръце. След секунди маската на Данте лежеше с лицето нагоре под ярката светлина, подобно на главата на пациент под упойка върху операционна маса.

Под светлината отливката изглеждаше още по-смущаваща — бръчките от старостта се подчертаваха от безцветния гипс. Без да губи време, Лангдън използва импровизираните ръкавици, за да обърне маската с лицето надолу.

Задната страна изглеждаше много по-незасегната от времето — беше чиста и бяла, а не мръсна и жълтеникава.

Сиена наклони глава настрани. Изглеждаше озадачена.

— Тази страна не ти ли се струва по-нова?

Наистина, разликата в цветовете беше по-голяма, отколкото Лангдън беше очаквал, но обратната страна със сигурност трябваше да е на същата възраст като предната.

— Неравномерно остаряване — обясни той. — Задната страна е била защитена от витрината и никога не е била подлагана на въздействието на слънчевата светлина. — Отбеляза си наум да използва крем против слънце с два пъти по-висок защитен фактор.

— Чакай малко — каза Сиена и се наведе над маската. — Виж! Върху челото! Явно това сте видели с Игнацио.

Погледът на Лангдън се плъзна бързо по гладката бяла повърхност към обезцветеното място, което бе забелязал през найлона — едва забележим ред петънца, които минаваха хоризонтално от вътрешната страна на челото на Данте. На ярката светлина обаче ясно се виждаше, че петънцата не са естествен дефект… Бяха дело на човешка ръка.

— Това е… текст — със затаен дъх прошепна Сиена. — Но…

Лангдън се вгледа в надписа върху гипса. Беше само един ред светли кафеникави букви.

— Това ли е всичко? — попита Сиена. Гласът й звучеше едва ли не гневно.

Лангдън почти не я чу. „Кой е написал това? — запита се той. — Някой от епохата на Данте?“ Изглеждаше му малко вероятно. Ако беше така, някой историк отдавна щеше да е забелязал надписа по време на редовните почиствания и реставрации и той щеше да бъде част от историята на маската. Лангдън никога не бе чувал за подобно нещо.

Сещаше се за много по-вероятен източник.

Бертран Зобрист.

Зобрист беше собственикът на маската и като такъв с лекота би могъл да си осигури достъп до нея по всяко време. Би могъл да напише текста отзад сравнително неотдавна и да върне изделието във витрината, без никой да разбере. „Собственикът на маската — беше им казала Марта — не позволява дори на нашия персонал да отваря витрината в негово отсъствие.“

Лангдън бързо обясни теорията си.

Сиена като че ли приемаше логиката му, но въпреки това перспективата явно я смущаваше.

— Няма смисъл — рече тя неспокойно. — Ако Зобрист тайно е написал нещо върху задната страна на посмъртната маска на Данте и в същото време си е направил труда да създаде онзи малък прожектор, който да сочи към нея… тогава защо не е написал нещо по-съдържателно? Та това е безсмислено! Цял ден търсим маската, и само това ли откриваме?

Лангдън отново насочи вниманието си към текста. Той беше съвсем кратък — само седем букви — и наистина изглеждаше абсолютно безсмислен.

Разочарованието на Сиена бе съвсем разбираемо.

Лангдън обаче усещаше познатата тръпка на предстоящото откровение — почти моментално беше разбрал, че седемте букви ще му кажат всичко, което му е необходимо за онова, което трябва да направят по-нататък.

Нещо повече, той долавяше слаба миризма — позната и разкриваща защо гипсът от обратната страна е много по-бял от предната… И тази разлика изобщо не беше свързана със светлината.

— Не разбирам — продължи Сиена. — Буквите са едни и същи.

Лангдън кимна спокойно, докато се взираше в текста — седем еднакви букви, калиграфски изписани върху вътрешната страна на челото на Данте.

„PPPPPPP“

— Седем P-та — рече Сиена. — И какво да правим с това?

Лангдън спокойно се усмихна и я погледна в очите.

— Предлагам да правим точно онова, което ни казва посланието.

Сиена го зяпна.

— Нима седемте P-та са… послание?

— Точно така — усмихна се Лангдън. — При това доста хитроумно, ако си изучавала Данте.

Мъжът с вратовръзката пред баптистерия „Сан Джовани“ избърса нокти с носната си кърпа и докосна гнойните пъпки по врата си. Опитваше се да не обръща внимание на паренето в очите, докато примижаваше към целта си.

Туристическият вход.

Пред вратата уморен екскурзовод с леко сако пушеше цигара и отпращаше туристи, които явно не можеха да дешифрират работното време на сградата, изписано в интернационален формат.

APERTURA 13:00-17:00.

Мъжът с обрива си погледна часовника — 10:02. Баптистерият щеше да остане затворен още три часа. Мъжът остана загледан известно време в екскурзовода и накрая взе решение. Свали златната обица от ухото си и я прибра в джоба си. После извади портфейла си и провери съдържанието му. Освен различните кредитни карти и пачката евро вътре имаше три хиляди долара.

Слава богу, алчността беше международен грях.