Дан Браун
Ад (74)

71.

Лангдън, Сиена и Ферис си пробиваха път през тълпите на Рива дели Скиавони, като се придържаха към брега и вървяха към площад „Сан Марко“, за да пристигнат в най-южната му част, където площадът и морето се срещаха.

Тук тълпата от туристи беше почти непреодолима. Лангдън изпита пристъп на клаустрофобия сред навалицата: всички се блъскаха да снимат двете грамадни колони в края на площада.

„Официалната порта на града“ — иронично си помисли Лангдън, който знаеше, че до края на осемнайсети век това място се е използвало и за публични екзекуции.

Върху едната колона беше издигната странна статуя на св. Теодор, позиращ гордо с прочутия си поразен дракон, който според Лангдън приличаше по-скоро на крокодил, отколкото на митично чудовище.

Върху втората колона беше кацнал вездесъщият символ на Венеция — крилатият лъв. Той можеше да се види из целия град, поставил гордо лапа върху отворена книга, в която пишеше на латински Pax tibi Maree, evangelista meus („Мир тебе, Марко, евангелисте мой“). Според легендата тези думи били изречени от ангел при пристигането на св. Марко във Венеция заедно с предсказанието, че тялото му един ден ще почива тук. По-късно това апокрифно предание било използвано от венецианците като оправдание да ограбят костите на св. Марко от Александрия и да ги препогребат в едноименната базилика. И до ден-днешен крилатият лъв си оставаше емблема на града и можеше да се види на почти всеки ъгъл.

Лангдън посочи надясно към площада, покрай колоните.

— Ако се разделим, среща пред главния вход на базиликата.

Те кимнаха и тримата бързо тръгнаха покрай тълпата и западната стена на Двореца на дожите към площада. Въпреки че беше забранено да бъдат хранени, прочутите венециански гълъби изглеждаха в отлична форма: някои кълвяха в краката на туристите, а други връхлитаха откритите кафенета да ограбят оставените без надзор кошници с хляб и да тормозят облечените в смокинги сервитьори.

Величественият площад, за разлика от повечето в Европа, беше оформен не във формата на квадрат или правоъгълник, а като буквата „L“. По-късото рамо, известно като piazetta, свързваше морето и базиликата „Сан Марко“. След това площадът завиваше наляво под прав ъгъл и продължаваше от базиликата към Музео Корер. Вместо успоредник, площадът имаше формата на неправилен трапец, който се стесняваше значително в единия край. Тази типично панаирна илюзия създаваше впечатлението, че площадът е много по-голям, отколкото е в действителност; ефектът се подсилваше от плочките, които очертаваха местата на сергиите на уличните търговци от петнайсети век.

Докато вървеше към чупката на площада, Лангдън виждаше право пред себе си проблясващия син стъклен циферблат на Часовниковата кула — същия астрономически часовник, през който Джеймс Бонд беше изхвърлил лошия от филма „Муунрейкър“.

Едва сега Лангдън можеше да оцени изцяло най-уникалното нещо, което предлагаше градът.

Звуците.

Понеже тук нямаше автомобили и мотори, Венеция се радваше на отсъствието на обичайния градски трафик, метро и сирени и бе изпълнена с категорично лишената от механика пъстрота от човешки гласове, гукащи гълъби и мелодии, забавляващи посетителите на откритите кафенета. Венеция звучеше различно от всеки друг голям град в света.

Лъчите на късното следобедно слънце изпълваха площад „Сан Марко“ от запад и хвърляха дълги сенки по плочките. Лангдън погледна нагоре към камбанарията, която се извисяваше над площада и доминираше над силуета на стария град. Горната лоджия на кулата беше пълна със стотици хора. Дори самата мисъл да е там го накара да потрепери. Той отмести поглед и продължи напред през човешкото море.

Сиена с лекота следваше Лангдън, но Ферис изоставаше и тя реши да се движи между двамата, за да не ги изпуска от очи. Разстоянието помежду им обаче се увеличи още повече и Сиена погледна нетърпеливо назад. Ферис посочи гърдите си, за да покаже, че е задъхан, и й направи знак да продължи напред.

Сиена кимна и забърза след Лангдън. Но докато си пробиваше път през тълпата, някакво натрапчиво чувство я накара да забави крачка — странното подозрение, че Ферис изостава нарочно… сякаш се опитва да се отдели от тях.

Тъй като отдавна се беше научила да се доверява на инстинктите си, тя се скри в една ниша и започна да наблюдава, като оглеждаше тълпата в търсене на Ферис.

„Къде изчезна?!“

Той сякаш вече дори не се опитваше да ги следва. Сиена се взираше в лицата на хората и най-сетне го видя. За нейна изненада, той беше приклекнал и бе извадил телефона си.

„Нали каза, че батерията му е паднала!“

Изпита интуитивен страх и отново знаеше, че трябва да му се довери.

„Излъгал ме е във влака!“

Наблюдаваше го и се опитваше да разбере какво прави. Пускаше тайно съобщение на някого? Или правеше проучване зад гърба й? Може би се опитваше да разреши загадката на стихотворението на Зобрист преди нея и Лангдън?

Каквито и да бяха причините, той я беше излъгал най-безочливо.

„Не мога да му имам доверие.“

Запита се дали да не излезе от скривалището си и да не се изправи открито срещу него, но бързо реши да изчезне обратно в тълпата, преди да я е забелязал. Тръгна отново към базиликата, като се оглеждаше за Лангдън. „Трябва да го предупредя да не разкрива нищо повече пред Ферис.“

Намираше се на петдесетина метра от базиликата, когато нечия силна ръка я дръпна отзад за пуловера.

Тя рязко се завъртя и се озова лице в лице с Ферис.

Мъжът с обрива дишаше тежко — явно беше тичал през тълпата, за да я настигне. В него се долавяше нещо трескаво, което Сиена не бе забелязала досега.

— Съжалявам — каза той, като едва си поемаше дъх. — Изгубих се в множеството.

Веднага щом погледна в очите му, Сиена разбра.

„Той крие нещо от мен.“

Когато стигна пред базиликата „Сан Марко“, Лангдън с изненада откри, че двамата му спътници не са зад него. Изненада се и от липсата на опашка туристи, чакащи да влязат в църквата. Но пък, от друга страна, беше късен следобед и повечето туристи, останали без сили след тежките гощавки с паста и вино по обед, предпочитаха да се разхождат по площадите или да пият кафе, отколкото да се опитват да поглъщат още история.

Лангдън предположи, че Сиена и Ферис ще се появят всеки момент, и погледна към входа на базиликата. Понякога обвинявана заради „смущаващото количество входове“, фасадата на базиликата беше почти изцяло заета от пет входа, чиито скупчени колони, сводове и зейнали бронзови врати правеха сградата открито гостоприемна.

Един от най-добрите образци на византийската архитектура в Европа, „Сан Марко“ имаше определено меко и своеобразно излъчване. За разлика от суровите сиви кули на „Нотър Дам“ или Шартър, „Сан Марко“ изглеждаше внушително и в същото време някак много по-земно. По-широка, отколкото висока, църквата беше увенчана с пет издути варосани купола, които създаваха леко, почти празнично впечатление, поради което доста от пътеводителите сравняваха „Сан Марко“ със сватбена торта с целувки отгоре.

Стройната статуя на св. Марко се взираше от мястото си над централния вход към площада, носещ неговото име. Евангелистът беше стъпил върху арка, боядисана в тъмносиньо и осеяна със златни звезди. На този колоритен фон златният крилат лъв на Венеция изпъкваше като блестящ талисман.

Едно от най-прочутите съкровища на „Сан Марко“ се намираше под златния лъв — четири огромни медни жребеца, които в момента блестяха на следобедното слънце.

Конете на Сан Марко.

Сякаш готови всеки момент да скочат на площада, четирите безценни жребеца, подобно на много други съкровища във Венеция, бяха заграбени от Константинопол по време на кръстоносните походи. Друго заграбено произведение на изкуството можеше да се види под конете, на югозападния ъгъл на църквата — пурпурна порфирна резба, известна като „Тетрарсите“. Статуята беше известна с липсващия крак, който бил отчупен по време на ограбването на Константинопол в началото на тринайсети век. Като по чудо, през 60-те години на миналия век кракът бил открит при разкопки в Истанбул. Венеция отправила молба да получи липсващата част от статуята, но турските власти отговорили съвсем просто: вие откраднахте статуята, ние ще си задържим крака.

— Господине, купува? — обади се женски глас, който накара Лангдън да погледне надолу.

Пълна циганка държеше висок прът, на който висяха всевъзможни венециански маски. Повечето бяха в популярния volto intero стил — стилизирани бели маски, покриващи цялото лице, които често били носени от жените по време на карнавала. Колекцията съдържаше и няколко закачливи полумаски коломбина, баути с триъгълни брадички и морети без каишки за закрепване. Въпреки изобилието от цветове вниманието на Лангдън беше грабнато от сивкавочерната маска на върха на пръта: заплашителните й мъртви очи сякаш се взираха надолу към него над дълъг, подобен на клюн нос.

„Чумният лечител.“ Лангдън извърна поглед. Нямаше нужда да му се припомня какво прави във Венеция.

— Купува? — повтори циганката.

Лангдън се усмихна измъчено и поклати глава.

— Sono molto bene, ma no, grazie.^[1]

Докато жената се отдалечаваше, погледът на Лангдън не се откъсваше от зловещата маска, която се поклащаше над тълпата. Професорът въздъхна тежко и вдигна очи към четирите медни коня на балкона на втория етаж.

И в този миг го осени.

Изведнъж отделните елементи започнаха да се събират стремително — конете на „Сан Марко“, венецианските маски и заграбените от Константинопол съкровища.

— Боже мой — прошепна той. — Това е!