Дан Браун
Ад (69)

66.

FS-2080 гледаше през прозореца на скоростния „Фречиардженто“ — следеше отражението на Робърт Лангдън в стъклото. Професорът още трескаво търсеше възможни решения на загадката на смъртната маска, съставена от Зобрист.

„Бертран — помисли си FS-2080. — Господи, колко ми липсва.“ Болката от загубата все още бе прясна. Нощта на първата им среща все още беше като вълшебен сън.

Чикаго. Виелицата.

Януари, преди шест години… и в същото време сякаш бе вчера. Бъхтя през купчините сняг по брулената от вятъра Магнифисънт Майл, с вдигната яка срещу виелицата. Въпреки студа си казвам, че нищо не е в състояние да ме отклони от целта ми. Тази вечер е моят шанс да чуя великия Бертран Зобрист да говори… лично.

Познавам всичките му произведения и зная какъв късмет имам да притежавам един от петстотинте билета, отпечатани за събитието.

Когато пристигам в залата, изпитвам пристъп на паника при вида на почти празното помещение. Нима речта е отменена?! Градът почти е спрял да функционира заради времето… нима то е попречило на Зобрист да дойде?

И тогава той се появява.

Висока елегантна фигура се качва на сцената.

Той е висок… толкова висок… с изпълнени с живот зелени очи, които сякаш таят всички тайни на света в дълбините си. Поглежда към залата, в която има само десетина заклети почитатели, и аз се засрамвам, че помещението е почти празно.

Та това е Бертран Зобрист!

Настъпва ужасен момент на мълчание, през който той се взира сурово в нас.

И после, най-неочаквано, избухва в смях и зелените му очи проблясват.

— Да вървят по дяволите празните аудитории! — заявява той. — Хотелът ми е на две крачки. Да идем в бара!

Чуват се радостни възгласи и малката група се изнася в бара на съседния хотел, където окупираме едно голямо сепаре и си поръчваме питиета. Зобрист ни разказва надълго и нашироко за проучванията си, за издигането си до знаменитост и споделя мислите си за бъдещето на генното инженерство. Питиетата се леят и разговорът постепенно се насочва към новата страст на Зобрист, към философията на трансхуманизма.

— Смятам, че трансхуманизмът е единствената надежда за оцеляване на човечеството в дългосрочен план — проповядва Зобрист, като разтваря ризата си и показва на всички татуираното на рамото му „Н+“. — Както виждате, аз съм напълно отдаден на тази идея.

Имам чувството, че се намирам на частна аудиенция с рок звезда. Нямах представа, че възхваляваният „гений на генетиката“ ще е толкова харизматичен и пленителен като човек. Всеки път, когато Зобрист ме поглежда, зелените му очи запалват в мен абсолютно неочаквано чувство… дълбокия зов на сексуалното привличане.

С напредването на вечерта групата лека-полека оредява, гостите се оттеглят обратно в реалността. Към полунощ сме сами с Бертран Зобрист.

— Благодаря ви за вечерта — казвам му малко завалено. Питиетата май са ми дошли в повече. — Вие сте изумителен учител.

— Ласкателство? — Зобрист се усмихва и се навежда към мен, краката ни се докосват. — С негова помощ можете да стигнете навсякъде.

Флиртът е определено неуместен, но е снежна нощ в пуст чикагски хотел и имам чувството, че целият свят е спрял.

— Е, какво ще кажете? — продължава Зобрист. — Едно последно питие в стаята ми?

Замръзвам. Давам си сметка, че сигурно приличам на животинче, попаднало под светлините на автомобил.

Очите на Зобрист проблясват топло.

— Нека позная — прошепва той. — Никога не сте били с прочут мъж.

Усещам, че се изчервявам, и се мъча да скрия бурята от емоции — смущение, вълнение, страх.

— Всъщност, честно казано, не ми се е случвало с никакъв мъж — отвръщам.

Зобрист се усмихва и се присламчва по-близо.

— Не зная какво сте чакали, но ви моля да бъда първият ви.

В този момент всички неловки сексуални страхове и скрупули от детството ми изчезват… изпаряват се в снежната нощ.

За първи път в живота си изпитвам копнеж и отхвърлям оковите на страха.

Желая го.

След десет минути сме в стаята му, голи, в прегръдките си. Зобрист не бърза, търпеливите му ръце събуждат в неопитното ми тяло нови, никога неизпитвани усещания.

Изборът е мой. Той не ме принуждава.

В пашкула на прегръдката му имам чувството, че всичко на този свят е наред. Лежа, гледам нощта зад прозореца и зная, че ще последвам този човек навсякъде.

„Фречиардженто“ внезапно започна да забавя скорост и FS-2080 се върна от блажените спомени обратно в депресиращото настояще.

„Бертран… вече те няма.“

Първата им нощ заедно беше първата стъпка от едно невероятно пътуване.

„Аз станах нещо повече от неговата любов. Станах негов ученик.“

— Мостът Либерта — каза Лангдън. — Почти стигнахме.

FS-2080 кимна скръбно. Гледаше водите на Лагуна Венета. Спомняше си как веднъж с Бертран бяха плавали тук… ведра картина, която се разтвори в ужасяващия спомен от предишната седмица.

„Тогава той скочи от кулата Бадия.

Последните очи, които видя, бяха моите.“