Дан Браун
Ад (66)

63.

Робърт Лангдън беше приключил с преписването на спиралния текст от смъртната маска върху лист, за да могат да го анализират по-добре. Сиена и доктор Ферис се сбутаха да помагат и Лангдън направи всичко по силите си да не забелязва тежкото дишане на Ферис и как непрекъснато се драпаше.

„Нищо му няма“ — каза си той и насочи вниманието си към стиховете.

„О, нека всеки с разум здрав да схване

поуката, която тук съм дал…

под булото на стиховете странни.“

— Както вече споменах — започна Лангдън, — началото на стихотворението на Зобрист е буквално заимствано от „Ад“ на Данте и представлява предупреждение към читателя, че думите носят по-дълбоко значение.

Алегоричната творба на Данте беше толкова наситена със забулени коментари върху религия, политика и философия, че Лангдън често казваше на студентите си, че италианският поет трябва да се изучава по същия начин, по който се изучава Библията — като се чете между редовете и се търси някакъв допълнителен смисъл.

— Специалистите по средновековни алегории — продължи Лангдън — разделят анализа си най-общо на две категории, „текст“ и „образ“, като текста е буквалното съдържание на творбата, а образът е символичното послание.

— Добре — възбудено рече Ферис. — Значи фактът, че стихотворението започва по този начин…

— Намеква — намеси се Сиена, — че повърхностното четене може да разкрие само част от историята. Истинското значение вероятно е скрито.

— Да, нещо такова. — Лангдън погледна текста и продължи да чете на глас:

„Дожа коварен на Венеция потърсете,

що обезглави конете…

и костите на слепия извади.“

— Е — каза Лангдън, — не съм сигурен за обезглавените коне и костите на слепия, но ми се струва, че трябва да открием точно определен дож.

— Тоест гроба му? — обади се Сиена.

— Или статуя или портрет — отвърна Лангдън. — От векове няма дожи.

Венецианските дожи бяха подобни на дуковете от другите италиански градове държави и повече от сто от тях бяха управлявали града в продължение на хилядолетие, като се започне от 697 г. Традицията била прекъсната в края на осемнайсети век със завоеванието на Наполеон, но славата и мощта им си оставаха и до днес обект на силно възхищение от страна на историците.

— Както може би знаете — каза Лангдън, — двете най-популярни туристически атракции на Венеция, Дворецът на дожите и базиликата „Сан Марко“, са построени от дожите и за дожите. Много от тях са погребани именно там.

— А знаеш ли — попита Сиена, като погледна към стихотворението, — дали има дож, който се смята за особено опасен?

Лангдън също погледна въпросния ред. „Дожа коварен на Венеция потърсете.“

— Не, но в текста не се използва думата „опасен“, а „коварен“. Има разлика, най-малкото в света на Данте. Коварството, или предателството, е един от седемте смъртни гряха, всъщност най-лошият, който се наказва в деветия, последен кръг на ада.

Предателството, както бе дефинирано от Данте, бе актът на измяна на любим човек. Най-прословутият пример в историята за този грях беше предателството на Юда на любимия Исус; Данте смятал този акт за толкова низък, че отредил място на Юда в самото сърце на преизподнята — район, нарече Юдека, на името на най-безчестния му обитател.

— Добре — рече Ферис, — значи търсим дож, който е извършил предателство.

Сиена кимна и каза:

— Да. Това ще ни помогне да скъсим списъка. — Замълча, загледана в текста. — Но следващият стих… дож, който „обезглави конете“? — Погледна Лангдън. — Има ли дож, който е рязал конски глави?

Въпросът й накара Лангдън да си спомни зловещата сцена от „Кръстникът“.

— Нищо не ми говори. Но според текста същият дож наред с това „и костите на слепия извади“. — Той погледна Ферис. — Телефонът ви има връзка с интернет, нали?

Ферис бързо извади телефона си с подутите си, покрити с обрив пръсти.

— Май ще ми е трудно да натискам бутоните.

— Аз ще го направя — каза Сиена и взе телефона. — Ще пусна търсене за венециански дожи, обезглавени коне и кости на слепци.

И започна да пише бързо.

Лангдън погледна още веднъж стихотворението и продължи да чете на глас:

„Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост

и ухо допрете до земята,

чуйте на вода течаща ромона.“

— Никога не съм чувал за „музейон“ — каза Ферис.

— Стара дума, означаваща храм, защитаван от музите — обясни Лангдън. — За древните гърци музейон е място, където са се събирали просветените, за да споделят идеи, да обсъждат литература, музика и изобразително изкуство. Първият музейон бил построен от Птолемей и бил част от Александрийската библиотека векове преди раждането на Христос. По-късно се появили хиляди други навсякъде по света.

— Доктор Брукс — каза Ферис и погледна Сиена с надежда. — Можете ли да проверите дали е имало музейон във Венеция?

— Всъщност имало е десетки — с усмивка отвърна Лангдън. — Само че днес се наричат музеи.

— А-а-а… — каза Ферис. — Май ще трябва да разширим търсенето.

Сиена продължи да пише на телефона. Явно нямаше проблем да прави няколко неща едновременно.

— Добре, значи търсим музей, в който можем да намерим дож, отрязал главите на коне и изтръгнал кости на слепци. Робърт, има ли конкретен музей, който да е добро начало?

Лангдън вече прехвърляше наум най-известните музеи на Венеция — Галерия дел Академия, Ка’Рецонико, Палацо Граси, Музея на Пеги Гугенхайм, Музео Корер — но като че ли никой от тях не отговаряше на описанието.

Отново погледна текста.

„Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост…“

Усмихна се отново иронично.

— Венеция има само един музей, който идеално пасва на „позлатения музейон на светата мъдрост“.

Ферис и Сиена го погледнаха с очакване.

— Базиликата „Сан Марко“ — заяви той. — Най-голямата църква във Венеция.

— Нима църквата е музей? — попита Ферис.

Лангдън кимна.

— Също като Ватиканския музей. И освен това „Сан Марко“ е прочута с това, че отвътре е украсена цялата със златни плочки.

— Позлатен музейон — натърти Сиена. Изглеждаше искрено развълнувана.

Лангдън кимна. Не се съмняваше, че „Сан Марко“ е позлатеният храм, споменат в стихотворението. От векове венецианците наричаха базиликата Ла Киеза д’Оро — Златната църква — и лично за Лангдън интериорът й бе по-зашеметяващ от интериора на всяка друга църква на света.

— Освен това се казва, че трябва да се „коленичи“ там — добави Ферис. — А една църква е логично място за коленичене.

Сиена отново пишеше яростно.

— Ще добавя в търсенето „Сан Марко“. Явно там трябва да търсим въпросния дож.

Лангдън знаеше, че няма да има недостиг на дожи в „Сан Марко“ — тя беше в съвсем буквалния смисъл тяхна базилика. Тази мисъл го окуражи и той отново насочи вниманието си към стихотворението.

„Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост

и ухо допрете до земята,

чуйте на вода течаща ромона.“

„Вода течаща? — зачуди се Лангдън. — Нима под църквата има вода?“ Веднага си даде сметка, че въпросът е глупав. Под целия град имаше вода. Всяка сграда във Венеция бавно потъваше и протичаше. Лангдън си представи базиликата и се опита да определи къде човек може да коленичи в нея и да чуе ромона на течаща вода. „И след като го чуем… какво следва?“

Отново погледна текста и го дочете на глас:

„В дворец потънал надълбоко влезте…

защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени…

на лагуна, в която не блестят звездите.“

— Добре — каза Лангдън, малко притеснен от образа. — Явно трябва да следваме ромона на течаща вода… до някакъв потънал дворец.

Ферис почеса изнервено лицето си.

— Какво значи хтонично чудовище?

— Подземно — отвърна Сиена, без да спира да пише. — „Хтонично“ означава, че е под земята.

— Отчасти е така — рече Лангдън. — Макар че думата има по-дълбоко историческо значение, често свързано с митове и чудовища. Хтонични са цяла категория митични божества и чудовища като Ериниите, Хеката и Медуза. Наричат ги така, защото обитават подземния свят и се свързват с ада. Понякога излизат от земните недра на повърхността, за да всеят хаос в света на хората.

Последва дълго мълчание и Лангдън усети, че всички си мислят за едно и също. „Хтоничното чудовище… може да бъде само чумата на Зобрист.“

„… защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени…

на лагуната, в която не блестят звездите.“

— Както и да е — рече Лангдън, мъчейки се да не се отклонява, — явно търсим нещо подземно, което поне обяснява последния ред от стихотворението, в който се говори за „лагуна, в която не блестят звездите“.

— Добре казано — рече Сиена и вдигна очи от телефона на Ферис. — Ако лагуната е подземна, тя не би могла да отразява небето. Но дали Венеция има подземни лагуни?

— Аз поне не зная за такива — отвърна Лангдън. — Но в един град, построен върху вода, възможностите може би са безкрайни.

— Ами ако лагуната е закрита? — внезапно попита Сиена и ги погледна. — Стихотворението говори за „тъмата“ на „дворец потънал“. Ти спомена, че Дворецът на дожите е свързан с базиликата, нали? Това означава, че в двете сгради се среща много от онова, за което се говори в текста — музейон на светата мъдрост, дворец, връзка с дожите — и всичко това се намира в основната лагуна на Венеция, на морското равнище.

Лангдън се замисли.

— Мислиш, че под „дворец потънал“ се има предвид Дворецът на дожите ли?

— Защо не? Стихотворението ни казва първо да коленичим в базиликата „Сан Марко“, след което да следваме ромона на течаща вода. Може би този ромон ще ни отведе до Двореца на дожите. Основите му може да са под водата или нещо такова.

Лангдън беше посещавал неведнъж Двореца на дожите и знаеше, че той е огромен. Представляваше разпълзял се комплекс от сгради и приютяваше в себе си величествен музей, същински лабиринт от най-различни зали, покои и дворове, както и грамаден затвор, заемащ множество постройки.

— Може и да си права — рече Лангдън, — но едно претърсване на двореца слепешком ще отнеме дни. Предлагам да правим точно това, което ни казва стихотворението. Първо да идем до базиликата „Сан Марко“ и да намерим гробницата или статуя на дожа предател, след което да коленичим.

— А после? — попита Сиена.

— А после — въздъхна Лангдън — ни остава само да се молим да чуем ромона на течаща вода… и че той ще ни отведе някъде.

В настъпилата тишина си представи тревожното лице на Елизабет Сински, от халюцинациите си, което го викаше през водата. „Времето изтича. Търси и намери!“ Запита се къде ли е Сински сега… и дали е добре. Войниците в черно несъмнено вече бяха разбрали, че Лангдън и Сиена са им се изплъзнали. „Колко време ни остава, преди да ни открият?“

Отново насочи вниманието си към стихотворението, като се бореше с обхваналото го изтощение. Погледна последния стих и му хрумна нова мисъл. Запита се дали изобщо си струва да я споменава. Лагуна, в която не блестят звездите. Може би това нямаше връзка с търсенето, но той все пак реши да го сподели с останалите.

— Има още нещо, което трябва да спомена.

Сиена вдигна поглед от телефона.

— Трите части на „Божествена комедия“ — каза Лангдън. — „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. И трите завършват с една и съща дума.

Сиена изглеждаше изненадана.

— И коя е тази дума? — попита Ферис.

Лангдън посочи края на преписания текст.

— Същата, с която завършва и това стихотворение — „звезди“. — Взе посмъртната маска на Данте и посочи центъра на спиралния текст.

„Лагуна, в която не блестят звездите“.

— Има и още нещо — продължи Лангдън. — В края на „Ад“ Данте слуша ромона на ручей в една пукнатина и го следва през отвор… който го извежда от ада.

Ферис пребледня.

— Господи!

В същия миг купето се изпълни с оглушителен вой — скоростният влак влезе в тунел в планината.

Лангдън затвори очи в тъмното и се опита да се отпусне. „Зобрист може и да е бил луд — помисли си той, — но определено великолепно е познавал Данте.“