Дан Браун
Ад (102)

99.

Лангдън крачеше бавно. Чувстваше се странно, сякаш бе безтелесен и се движеше през някакъв особено жив кошмар. „Какво може да е по-опасно от една чума?“

Сиена не бе казала нищо повече, откакто слезе от лодката и направи знак на Лангдън да я последва по спокойната алея, далеч от водата и тълпите.

Макар че беше спряла да плаче, Лангдън усещаше бурята от емоции, която бушуваше в нея. В далечината се чуваха сирени, но Сиена като че ли не ги забелязваше. Беше забила поглед в земята, сякаш хипнотизирана от ритмичното хрущене на чакъла под подметките им.

Влязоха в малък парк и Сиена го поведе към гъста горичка, където можеха да се скрият от света. Седнаха на една пейка с изглед към Златния рог. На отсрещния бряг старата кула блестеше над притихналите жилища по склона. Оттук светът изглеждаше странно спокоен и нямаше нищо общо с онова, което вероятно ставаше в цистерната. Лангдън подозираше, че Сински и хората й вече са разбрали, че са пристигнали твърде късно, за да спрат чумата.

Сиена се взираше в морето.

— Не ми остава много време, Робърт — рече тя. — Властите рано или късно ще разберат къде съм. Но преди това искам да чуеш истината… цялата истина.

Лангдън кимна мълчаливо.

Сиена избърса очи и се обърна към него.

— Бертран Зобрист… — започна тя. — Той беше първата ми любов. И стана мой ментор.

— Вече го знам, Сиена — каза Лангдън.

Тя го погледна изненадано, но продължи да говори, сякаш се страхуваше да не изгуби набраната инерция.

— Когато се запознах с него, бях във възраст, в която хората силно се впечатляват. Идеите и интелектът му ме омагьосаха. Също като мен, Бертран вярваше, че човечеството се намира на ръба на пропастта… че сме изправени пред ужасяващ край, който идва по-бързо, отколкото смеем да си помислим.

Лангдън мълчеше.

— През цялото си детство — каза Сиена — исках да спасявам света. И винаги са ми казвали: „Не можеш да спасиш света, така че не жертвай щастието си, докато се опитваш“. — Замълча. Лицето й бе напрегнато, с мъка сдържаше сълзите си. — После срещнах Бертран — прекрасен, великолепен мъж, който ми каза, че спасяването на света не само е възможно… но и че спасяването му е морален императив. Той ме свърза с цял кръг съмишленици, хора със зашеметяващи способности и интелект… които наистина биха могли да променят бъдещето. За първи път през живота си вече не се чувствах сама, Робърт.

Лангдън меко й се усмихна, долавяше болката в думите й.

— Преживях някои ужасни неща — продължи Сиена, гласът й ставаше все по-несигурен. — Неща, които ми беше трудно да преодолея… — Извърна се, прокара нервно длан по голата си глава, овладя се и отново се обърна към него. — И може би именно затова единственото, което ме кара да продължа напред, е вярата ми, че можем да сме по-добри, отколкото сме… че сме способни да действаме, за да избегнем катастрофалното бъдеще.

— И Бертран ли вярваше в това? — попита Лангдън.

— Абсолютно. Бертран имаше безгранична вяра в човечеството. Той бе трансхуманист, който вярваше, че живеем на прага на назряваща „постчовешка“ епоха, епоха на истинско преобразяване. Той имаше ума на футурист, можеше да вижда неща, които другите дори не могат да си представят. Разбираше изумителната мощ на технологиите и вярваше, че в рамките на няколко поколения нашият вид ще се промени напълно, че генетично ще се усъвършенстваме да бъдем по-здрави, по-умни, по-силни, дори по-състрадателни. — Замълча за момент. — С изключение на един проблем. Той не мислеше, че ще продължим да съществуваме като вид, за да реализираме тази възможност.

— Заради свръхнаселението… — рече Лангдън.

Тя кимна.

— Малтусианската катастрофа. Бертран често споделяше, че се чувства като свети Георги, опитващ се да победи хтоничното чудовище.

Лангдън не я разбра.

— Медуза ли?

— Метафорично, да. Медуза и целият клас хтонични божества живеят под земята, защото са свързани пряко с Майката Земя. Алегорично хтоничните същества са винаги символи на…

— Плодородието — довърши Лангдън, изненадан, че този паралел не му беше хрумнал по-рано. „Плодородие. Население.“

— Да, с плодородието — каза Сиена. — Бертран използваше термина „хтонично чудовище“, за да опише зловещата заплаха от собствената ни плодовитост. Той наричаше свръхраждаемостта чудовище, което се задава на хоризонта… и което трябва да усмирим незабавно, преди да е погълнало всички ни.

„Собствената ни плодовитост дебне да ни убие — осъзна Лангдън. — Хтоничното чудовище.“

— И… как се е сражавал с чудовището Бертран?

— Моля те да разбереш, че това не са лесни за решаване въпроси — каза тя, сякаш защитаваше себе си или Зобрист. — Оценката винаги е свързана с бъркотии. Човек, който отрязва крака на тригодишно дете, е отвратителен престъпник… освен ако не е лекар, който по този начин спасява детето от гангрена. Понякога можеш да избираш само между по-малкото или по-голямото зло. — Очите й отново се наляха със сълзи. — Вярвам, че Бертран си беше поставил благородна цел… но методите му… — Тя се извърна. Беше на ръба да рухне напълно.

— Сиена — нежно прошепна Лангдън. — Трябва да разбера всичко това. Трябва да ми обясниш какво е направил Бертран. Какво е пуснал в света?

Сиена отново се обърна към него. Меките й кафяви очи излъчваха тъмен страх.

— Вирус — прошепна тя. — Много особен вид вирус.

Лангдън затаи дъх.

— Разкажи ми.

— Бертран създаде нещо, известно като вирусен вектор. Това е вирус, създаден специално да вкарва генетична информация в клетката, която атакува. — Замълча, за да може Лангдън да смели идеята. — Тези вируси… вместо да убиват клетката гостоприемник… вкарват в нея друга ДНК, като на практика модифицират генома й.

Лангдън се мъчеше да схване чутото. „Значи вирусът променя нашата ДНК?“

— Коварното естество на вируса — продължи Сиена — е в това, че никой от нас не знае, че е заразен. Никой не се разболява. Заразяването не предизвиква външни симптоми, които да показват, че вирусът ни е променил генетично.

Лангдън усети как кръвта запулсира във вените му.

— И какви промени прави той?

Сиена затвори очи и прошепна:

— Робърт. Веднага щом вирусът е попаднал в лагуната, е започнала верижна реакция. Всеки човек, спуснал се в онази цистерна и дишал въздуха й, е заразен. Те стават носители на вируса… неволни помощници, които го предават на други и предизвикват експоненциално разпространяване на болест, която вече е обхванала цялата планета като горски пожар. Вирусът вече е засегнал цялото население на Земята. Теб, мен… всички.

Лангдън стана от пейката и трескаво закрачи напред-назад.

— И какво ни причинява вирусът?

Сиена дълго не отговори.

— Вирусът има възможност да направи човешкото тяло… безплодно. — Тя се размърда смутено. — Бертран създаде чума, която ни прави стерилни.

Думите й поразиха Лангдън. „Вирус, който ни прави безплодни?“ Знаеше, че някои вируси могат да причинят стерилитет, но силно заразен, пренасян по въздуха патоген, способен да постигне същото чрез генетични промени, му се струваше като нещо от друг свят… като някакво ужасно бъдеще в стила на Оруел.

— Бертран често говореше за такъв вирус — тихо продължи Сиена. — Но никога не съм си помисляла, че ще се опита да го създаде… и още по-малко, че ще успее. Когато получих писмото му и разбрах какво е направил, изпаднах в шок. Отчаяно се опитвах да го открия, да го убедя да унищожи творението си. Но закъснях.

— Чакай малко — прекъсна я Лангдън, който най-сетне успя да си върне дар слово. — Щом вирусът прави всички хора безплодни, няма да има нови поколения и човешката раса ще започне да измира… незабавно.

— Точно така — едва чуто отвърна тя. — Само че целта на Бертран не беше изчезването на вида ни, а тъкмо обратното — поради което той създаде случайно активиращ се вирус. Въпреки че Ад вече е ендемичен за човешката ДНК и ще се предава на следващите поколения, той ще се „задейства“ само у определен процент хора. Иначе казано, вирусът вече се носи от всеки човек на земята, но ще причини стерилитет единствено в една случайна част от населението.

— Каква… част? — чу се да пита Лангдън, потресен, че изобщо задава подобен въпрос.

— Както знаеш, Бертран беше погълнат от идеята за Черната смърт — чумата, която избила една трета от населението на Европа. Той вярваше, че природата знае как да обуздава самата себе си. Когато направи изчисленията за безплодието, той с изумление и радост откри, че смъртността при чумата, един от трима, е точното отношение, необходимо за намаляването на човешкото население в поносими граници.

„Това е чудовищно“ — помисли си Лангдън.

— Черната смърт е смалила стадото и е проправила пътя на Ренесанса — каза тя. — Бертран създаде Ад като своеобразен съвременен катализатор на глобалното обновление — Черната смърт на трансхуманизма. Разликата е в това, че онези, които се разболяват, не умират, а просто стават безплодни. Ако се приеме, че вирусът на Бертран се е разпространил, една трета от световното население вече е стерилно… и занапред винаги една трета ще продължи да бъде стерилна. Резултатът ще е подобен на онзи на рецесивен ген… който се предава на поколението, но въпреки това въздейства само на малка част от него.

Ръцете на Сиена вече трепереха.

— В писмото си Бертран бе много горд и казваше, че смята Ад за много елегантно и хуманно решение на проблема. — В очите й отново се появиха сълзи и тя ги избърса. — Признавам, че наистина намирам известно съчувствие в този подход, особено в сравнение с Черната смърт. Няма да има препълнени болници с болни и умиращи, по улиците няма да се търкалят разлагащи се трупове и няма да има обезумели от скръб оцелели, изгубили любимите си хора. Хората просто ще спрат да раждат толкова много бебета. Планетата ни ще претърпи постепенно намаляване на раждаемостта, след което кривата на населението ще тръгне надолу и общият ни брой ще започне да намалява. — Тя замълча. — Резултатът ще е много по-силен от чумата, която само за малко намалява числеността ни и създава временен спад в ръста на населението. С Ад Бертран създаде дългосрочно решение, окончателно решение… трансхуманистично решение. Той беше генен инженер. И решаваше проблемите на коренно ниво.

— Това е генетичен тероризъм… — прошепна Лангдън. — Решението му ни прави различни от онова, което сме, което винаги сме били… и то на фундаментално ниво.

— Бертран не гледаше на проблема по този начин. Той мечтаеше да поправи фаталния недостатък в човешката еволюция… факта, че нашият вид просто е прекалено плодовит. Ние сме същества, които въпреки безпрецедентния си интелект сякаш не сме в състояние да контролираме собствената си численост. Никакви безплатни противозачатъчни, образование и правителствени политики не вършат работа. Продължаваме да създаваме бебета… независимо дали го искаме, или не. Знаеш ли, че Центърът за превенция и контрол на болестите наскоро обяви, че почти половината бременности в Съединените щати са непланирани? А в по-слабо развитите страни техният брой е над седемдесет процента!

Лангдън беше чел тази статистика, но едва сега започваше да разбира какво означава тя. Като вид хората бяха като зайците, пуснати на някои тихоокеански острови и оставени да се разплождат до степен да унищожат екосистемата си и в крайна сметка да измрат.

„Бертран Зобрист е променил нашия вид… в опит да ни спаси… като ни превърне в не толкова плодовити.“

Лангдън пое дълбоко дъх и се загледа към Босфора. Чувстваше се без почва под краката, досущ като плавателните съдове в далечината. Воят на сирените се засилваше и идваше откъм пристанището. Лангдън усети, че времето им изтича.

— Най-плашещото — рече Сиена — е не това, че Ад причинява стерилитет, а че има способността да го направи. Разпространяван по въздуха вирусен вектор е епохално откритие, изпреварило времето си с години. Бертран буквално ни извади от тъмните векове на генното инженерство и ни запрати в бъдещето. Той отключи еволюционен процес и даде на човечеството възможността да се преобрази с широк, решителен замах. Кутията на Пандора е отворена и излязлото от нея няма как да бъде върнато обратно. Бертран създаде ключа за промяната на човешката раса… и ако този ключ попадне в неподходящи ръце, Бог да ни е на помощ. Тази технология никога не трябваше да бъде създавана. Веднага щом прочетох писмото на Бертран, в което ми обясняваше как е постигнал целта си, го изгорих. И се заклех да открия този вирус и да го залича напълно.

— Не разбирам — заяви Лангдън, започваше да се ядосва. — Щом си искала да унищожиш вируса, защо не се обърна към доктор Сински и СЗО? Трябваше да се обадиш на ЦПКБ или на някого.

— Не говориш сериозно! Правителствените агенции са последните на планетата, които трябва да имат достъп до тази технология! Помисли само, Робърт. През цялата човешка история всяко велико откритие на науката е било използвано като оръжие, като се започне от обикновения огън и се стигне до ядрената енергия. И почти винаги е попадало в ръцете на властимащите. Откъде според теб са се появили биологичните ни оръжия? От проучванията, проведени на места като СЗО и ЦГТКБ. Технологията на Бертран, пандемичен вирус, използван като генетичен вектор, е най-страшното оръжие, създавано някога. Тя полага пътя към ужаси, които не можем дори да си представим, в това число насочени биологични оръжия. Представи си патоген, който атакува само онези, чийто генетичен код съдържа определени етнически маркери. Това може да постави началото на етнически прочиствания на генетично ниво!

— Разбирам тревогите ти, Сиена, но тази технология може да се използва и за добро, нали? Нима това откритие не е като божи дар за генната медицина? Например като нов начин за глобално ваксиниране?

— Може би, но за съжаление съм се научила да очаквам най-лошото от онези, които държат властта.

В далечината се чуваше бръмчене на хеликоптер. Лангдън погледна между дърветата към Пазара на подправките и видя светлините на машината да се появяват зад хълма и да се спускат към кейовете.

Сиена се напрегна.

— Трябва да тръгвам — рече тя, стана и погледна на запад към моста „Ататюрк“. — Мисля да мина моста пеша и да стигна…

— Никъде няма да ходиш, Сиена — твърдо рече Лангдън.

— Робърт, върнах се, защото сметнах, че ти дължа обяснение. Вече го имаш.

— Не, Сиена — каза Лангдън. — Върна се, защото през целия си живот бягаш и накрая осъзна, че вече не можеш да продължаваш така.

Сиена сякаш се смали.

— Какъв избор имам? — каза тя, загледана в хеликоптера, който осветяваше водата. — Ще ме тикнат в затвора веднага щом ме намерят.

— Не си направила нищо лошо, Сиена. Не си създала този вирус… нито си го пуснала.

— Така е, но направих много да попреча на Световната здравна организация да се добере до него. Ако не вляза в турски затвор, ще бъда изправена пред някакъв международен трибунал по обвинения в биологически тероризъм.

Бръмченето се засили и Лангдън погледна към кейовете. Хеликоптерът беше увиснал на място, а прожекторът му осветяваше лодките.

Сиена изглеждаше готова да хукне.

— Моля те, чуй ме — с по-мек тон каза Лангдън. — Знам, че си преминала през много неща и че си уплашена, но трябва да видиш голямата картина. Бертран е създал вируса. Ти си се опитвала да го спреш.

— Но се провалих.

— Да, и след като вече вирусът е навън, учените и медиците трябва да го разберат напълно. Ти си единственият човек, който знае всичко за него. Може би има начин той да бъде неутрализиран… или да се направи нещо друго. — Погледът на Лангдън се впи в очите й. — Сиена, светът трябва да научи онова, което знаеш. Не можеш просто да изчезнеш.

Стройното тяло на Сиена се тресеше, сякаш шлюзовете на мъката и несигурността вече не издържаха и всеки момент щяха да се отворят.

— Робърт, аз… не знам какво да правя. Вече не знам дори коя съм. Виж ме само. — Тя постави ръка върху голия си скалп. — Превърнах се в чудовище. Как бих могла да се изправя…

Лангдън пристъпи напред и я взе в прегръдката си. Усещаше как тялото й трепери, колко крехка и уязвима е тя.

— Сиена — прошепна той в ухото й. — Зная, че искаш да избягаш, но няма да ти позволя. Рано или късно ще трябва да започнеш да се доверяваш на някого.

— Не мога… — Тя вече хлипаше. — Не съм сигурна, че знам как.

Лангдън я притисна към себе си.

— Започваш постепенно. Със съвсем малки стъпки. Като за начало, довери се на мен.