Дан Браун
Ад (47)

44.

Марта Алварес направи несигурно стъпка назад, скръсти ръце и се взря в младата руса жена.

— Mi dispiace — продължи Сиена на чист италиански. — Le abbiamo mentito su moite cose. — „Съжалявам. Излъгахме ви за много неща.“

Охранителят погледна объркано Марта, но не отпусна пистолета.

Сиена говореше бързо: разказа на Марта, че работи в болница във Флоренция и че Лангдън постъпил предната вечер с рана от куршум в главата. Обясни, че професорът не си спомня нищо от събитията, който са го довели там, и че е бил точно толкова изненадан от записа от охранителните камери, колкото и самата Марта.

— Покажи й раната си — нареди Сиена на Лангдън.

Марта погледна шевовете под сплъстената коса на професора, ахна и седна на перваза на прозореца.

През последните минути бе разбрала не само че посмъртната маска на Данте е открадната, но и че двамата крадци са уважаван американски професор и довереният й колега от Флоренция, който вече беше мъртъв. Освен това младата Сиена Брукс, която смяташе за глуповатата американска сестра на Робърт Лангдън, се оказа лекар, призна си, че лъже… и го направи на чист италиански.

— Марта — каза Лангдън с дълбок и разбиращ глас. — Знам, че сигурно ти е трудно да повярваш, но аз наистина не си спомням нищо. Нямам представа защо с Игнацио сме взели маската.

Марта позна по очите му, че казва истината.

— Ще ти върна маската — каза той. — Имаш думата ми. Но не мога да го направя, ако не ни пуснеш. Ситуацията е сложна. Трябва да ни пуснеш, и то веднага.

Въпреки че искаше безценната маска да се върне в музея, Марта нямаше никакво намерение да ги пуска. „Къде се бави полицията!?“ Погледна към самотната полицейска кола на Пиаца дела Синьория. Изглеждаше странно, че полицаите още не са стигнали до музея. Чу и странно бръмчене в далечината — звучеше като електрически трион. И се усилваше.

Какво беше това?

Лангдън вече я умоляваше.

— Марта, познаваш Игнацио. Той никога не би взел маската, ако не е имал основателна причина. Трябва да видиш голямата картина. Собственикът на маската, Бертран Зобрист, е бил много объркан човек. Смятаме, че може да е замесен в нещо ужасно. Нямам време да ти обяснявам всичко, но те моля да ни имаш доверие.

Марта само се взираше в него. Не знаеше какво да направи.

— Госпожо Алварес — започна Сиена и впи леден взор в Марта.

— Ако ви пука за бъдещето на всички ни, а и на детето ви, трябва да ни пуснете. Веднага.

Марта обгърна корема си, сякаш за да го защити: не остана никак доволна от завоалираната заплаха към нероденото си дете.

Пронизителното бръмчене навън определено се усилваше. Марта погледна през прозореца, не успя да види източника на този шум, но видя нещо друго. Охранителят също го забеляза и очите му се разшириха.

Долу на Пиаца дела Синьория тълпата се раздели и направи място на дълга върволица полицейски коли, които пристигнаха без пуснати сирени, предвождани от два черни вана, които заковаха спирачки пред портата на палата. От тях изскочиха войници с черни униформи и с пушки в ръце и затичаха към сградата.

Марта изтръпна от страх. Какво ставаше?

Охранителят също изглеждаше разтревожен.

Пронизителното бръмчене изведнъж стана оглушително и Марта се отдръпна стреснато, когато малкият хеликоптер се появи пред прозореца.

Машината беше само на десетина метра от стъклото и сякаш се взираше в хората вътре. Беше малка, дълга не повече от метър, а на предната й част бе закрепен продълговат черен цилиндър, който бе насочен право срещу тях.

— Ще стреля! — извика Сиена. — Залегнете! — И клекна под прозореца, а Марта изтръпна от ужас и инстинктивно я последва. Охранителят залегна и насочи оръжието си към машината.

От неудобната си позиция под перваза Марта видя, че Лангдън все още стои изправен и се взира странно в Сиена — очевидно не вярваше, че ги заплашва някаква опасност. Сиена се надигна, сграбчи го за китката и го задърпа към коридора. Само след секунди бягаха към главния вход на сградата.

Охранителят се завъртя на колене и вдигна оръжието си след тях с две ръце.

— Non spari! — нареди му Марта. — Non possono scappare. — „Не стреляй! Не могат да избягат!“

Лангдън и Сиена изчезнаха зад ъгъла. Марта знаеше, че е въпрос на секунди да се сблъскат с идващите насам полицаи.

— По-бързо! — подкани го Сиена, докато тичаха по пътя, по който бяха дошли. Надяваше се, че ще успеят да стигнат до главния вход, преди да се натъкнат на полицаите, но вече осъзнаваше, че шансовете им клонят към нула.

Лангдън очевидно имаше същите съмнения. Спря без предупреждение на една широка площадка, където се пресичаха много коридори, и каза:

— Няма да можем да се измъкнем от тук.

— Робърт, не можем просто да стоим на едно място!

Лангдън се взираше вляво по къс коридор, който водеше в малка слабо осветена стая. Стените й бяха покрити със старинни карти, а в средата имаше голям железен глобус. Лангдън погледна огромната метална сфера и закима първо бавно, а после и по-енергично.

— Насам — заяви той и се втурна към железния глобус.

Сиена го последва. Що за глупости? Коридорът очевидно водеше още по-навътре в музея, далеч от изхода.

— Робърт? — каза тя задъхано. — Къде отиваме?

— В Армения — отвърна той.

— Какво!?

— В Армения — повтори Лангдън, без да я поглежда. — Довери ми се.

Един етаж по-долу, скрита сред уплашените туристи на балкона на Залата на Петстотинте, Вайента сведе глава, когато екипът на Брюдер мина покрай нея и влезе в музея. Долу звукът от тряскащи се врати отекваше в залата — полицията запечатваше района.

Ако Лангдън наистина бе тук, се беше озовал в капан.

За нещастие същото важеше и за Вайента.